Изпепелени

Преша Дом

Преша пристъпва през онова, което някога е било вратата. Под ботушите ù хрущят счупени парчета стъкло. Покрива го няма. На негово място над главата ù зее дупка. По пода проблясват тъмни локви дъждовна вода. Там са старият шарен знак на бръснарницата, който лежи на едната си страна, редицата счупени огледала, единственият оцелял бръснарски стол е заврян в дъното, опрян в здравата стена, тезгяхът и гребените, сложени изправени в стар, стъклен контейнер от крем за бръснене „Барбасол“. Огънят е стигнал дотук. Стените са още по-почернели, останалите парчета от огледалата са станали мътносиви, сякаш вече са изключени и не работят. Преша си напомня, че не толкова отдавна е била тук. Но това не ù помага. Всичко е различно.

Наблизо може да има снайперисти, но нея не я е грижа. Убийте ме – мисли си тя. Уилда и децата са мъртви. Ако се беше върнала по-бързо, ако не ги беше оставила толкова незащитени ... Вината е нейна.

Тя вижда, че фалшивият панел – нейният спасителен люк, сложен от дядо ù покрай задната стена, е поставен обратно на мястото си. Той води до задната стая на бръснарницата – нейния дом от детските години. Отива до панела и го отваря.

Ето го шкафа, където някога спеше. Тя поглажда с ръка дървото и усеща фината структура на ясена. Тук беше нарисувала разкривеното усмихнато личице. Беше обещала на дядо си, че ще се върне и ето сега, накрая, наистина го беше направила. Макар че той е мъртъв, тя трябва да изпълни това обещание – пред себе си, ако не пред някого другиго.

Вратата на шкафа е леко открехната и тя вижда стария склад – краката на масата, стола на дядо ù. Тя пропълзява в шкафа и плъзва панела обратно на мястото му. Когато се озовава в тясното пространство вътре, тя залоства вратата на шкафа отвътре. Тъмно е и тя отново се чувства малка. Подпъхва главата на куклата под брадата си. Опитва се да си спомни усещането, когато се беше озовала тук за пръв път – теснотията, дребните прашинки и частици пепел, които се въртяха във въздуха, и това как някаква част от нея се надяваше, че тя ще може да оцелее само защото е добра, тиха и малка. Тя си спомня дядо си да седи на своето обичайно място до вратата: чуканът на крака му е осеян с възлестите вени от жици, в скута му лежи тухлата, а вентилаторът в гърлото му се върти в едната посока и после – в другата – при всяко негово неравно вдишване и издишване.

Той ù липсва. Липсва ù усещането за това, каква беше тя самата някога в този шкаф. Беше негова внучка. Той е мъртъв и се оказа, че тя дори не е била негова внучка. Била е просто едно изгубено малко момиченце, заобиколено от мъртви хора на летището. Той я беше спасил.

Тя иска да бъде спасена отново.

Спомня си обувките, подарени от дядо ù за шестнадесетия ù рожден ден – онзи чифт дървено сабо. Тогава той сякаш знаеше, че тя скоро ще го напусне, и искаше тя да има поне здрави обувки, с които да може да оцелее в света. И какъв се оказа този свят?

Далеч не това, което някога си беше представяла.

Колкото и ужасен, кървав и изпълнен със страдание да беше той, тя обичаше този свят. Любов. Кой изобщо би предположил, че още ще съществува – след всичко, което се беше случило. Но ето че е така.

Тя леко докосва с пръсти вратата на шкафа, която се отваря със скърцане. Масата е леко обгорена, но все още е там. Старият дървен палет на дядо ù се е запалил. Сега е малък и почернял – останали са предимно сажди. Но тухлата е там – лежи до задната врата.

Тя вижда, че някой друг е живял тук, след като бяха отвели дядо ù. На куката върху стената висеше торба. От нея не е останало почти нищо, но дръжката все още е закачена на куката. Масата е покрита с части, сякаш някой се е опитвал да поправи нещо електронно – радио, компютър или обикновен тостер. Невъзможно е да каже какво точно.

Това вече не е нейният дом. Дядо ù го няма. Сякаш никога не е съществувал.

Тя затваря вратата и се провира обратно навън в бръснарницата през фалшивия панел, след което изтупва дрехите си. Беше си загубила времето тук. Чувства се виновна за това, но също изпитва и гняв. Дали, ако можеше, Брадуел би се върнал обратно във времето, когато е имал родители, които да се грижат за него? Дали Ел Капитан би отвел Хелмут отново на мястото в гората, където бяха живели с майка си, преди тя да им бъде отнета?

Затова ли тя иска да отнесе мускала и формулата в лабораториите на Купола? Защото мисли, че ако достатъчно хора могат да станат отново такива, каквито са били преди, те няма да се чувстват просто излекувани, а ще могат да изтрият ужаса и да се върнат към времето, когато... Какво? Когато се е чувствала в безопасност? Чувствала ли се изобщо някога наистина в безопасност? Под „безопасност“ тя може би просто има предвид да не е сама на света.

Ами ако Брадуел и Ел Капитан са прави? Може би светът не се нуждае от повече намеса от страна на науката и медицината. Може би просто трябва да изравнят резултата и да унищожат Купола.

Обаче първо трябва да се срещне с Партридж. Не може да бъде част от това, освен ако не знае какво се е случило. Тя все още има вяра в него. Трябва да има. Ако загуби вярата си в него, вярата ù във всеки друг ще изчезне. А Преша не може да си позволи да губи повече вяра – тя е твърде ценна.

Отива до избитата врата и излиза обратно на улицата. Отново започва да тича, задъхана и с наведена глава. Сега вече пътят ù е познат. Тича, докато не вижда ярката точка на Купола в далечината. Кръстът му блести на фона на тъмното кадифе на облаците.