Изпепелени

Партридж Късметлии

Чува гласа на майка си:

– Партридж! Приятелят ти е тук.

Той отваря очи.

Гласът на майка му? Не... Не може да бъде. Тя е мъртва. И въпреки това, тя го вика по този начин, както го викаше, когато приятелите му идваха у тях. Той си спомня дома от детството си – чаршафите на леглото му с малки камиончета върху тях, часовникът с форма на бейзболна бухалка, блокчетата от конструктор, които се въргаляха на пода.

И майка му се появяваше на прага – спомняше си косата ù, която се полюшваше, и усмивката ù.

Гласът не е на майка му, нито на Лайда. Това е неговата спалня в апартамента, където беше израснал, докато беше в Купола. Спи на долното легло. На горното легло някога спеше Седж: не му харесваше – Партридж плачеше през нощта. Седж му казваше да млъкне. Майка му беше изчезнала, мислеха я за мъртва. Трябваше да му позволят да плаче, когато иска.

Спалнята на баща му е празна. Той никога не влиза там.

Той го беше убил.

Тази мисъл го стряска и го разбужда напълно.

Вратата се отваря и на прага се появява Айралийн .

– Арвин Уийд е тук – казва тя. – Да ви направя ли нещо за пиене и закуски?

Тя върти годежния пръстен на пръста си.

– Колко е часът? – той сяда изправен.

– Ти спеше и спеше – отвръща тя. – Вече е утре.

След като той се прибра у дома, Айралийн му показа пръстена и го прегърна. Той ù каза, че не се чувства добре и че няма да е лошо да говори с Арвин Уийд, който сега беше неговият доктор. Всъщност той просто искаше да разпита отново Уийд за Гласингс и хората, които все още бяха замразени, и също да му покаже листа с научните уравнения, който Партридж беше открил в оперативния център на баща си.

След като Айралийн му беше казала, че ще уреди среща с Уийд, той беше дошъл в тази спалня да полегне – след дните на безсъние потъна в сън, изпълнен с неспокойни кошмари. Беше свикнал да сънува как навсякъде намира мъртвото тяло на майка си – под скамейките на стадиона, в научната лаборатория на академията. Но в този сън денят му вървеше нормално, докато не попадна на купчина тела. Едно – две от тях още потрепваха, кървяха, но все още бяха живи. После се изправиха и тръгнаха към него, олюлявайки се. Говореха с гласа на мъжа, който се хвърли под влака – властите потвърдиха, че се казва Екингер Фрьонд. И тези умиращи хора го наричаха „лъжец“, но Партридж не разбираше дали го мразеха заради истината, която беше разказал за баща си, или заради тази нова лъжа – за сватбата с Айралийн.

– Ще дойдеш ли да поговориш с Арвин? – пита го Айралийн. – Да отида ли да си побъбря с него, за да ти дам малко време?

Той разтърква очи и отново се изляга в леглото, сложил ръка върху сърцето си. Все още е напълно облечен. Чувства се зле.

– Не, всичко е наред. Сега ще дойда – тя понечва да излезе от стаята, но той я спира. – Почакай.

Тя се обръща към него и се усмихва:

– Харесва ми начинът, по който изглеждаш, когато се събуждаш.

– Айралийн, тук сме сами – казва той. – Обещахме си, че няма да ...

Той я беше помолил да нямат романтични отношения помежду си освен за пред хората, когато са на обществени места.

– Не може ли едно момиче поне да се поупражнява?

Той сяда изправен.

– Увеличили ли са се смъртните случаи, откакто излезе съобщението в медиите?

Тя си поема дълбоко дъх. Самоубийствата я плашат. Лицето ù става каменно.

– Бекли докладва, че през нощта не е имало нови случаи.

– Добре – ако ще се лишава от свободата си по този начин и за да има някаква достоверност, то поне това би трябвало да спаси нечий живот. – Кажи на Арвин, че ще дойда след малко.

– Разбира се – тя се усмихва и затваря вратата.

Партридж сменя дрехите си. Не би трябвало да се чувства нервен заради срещата с Арвин. Някога той беше просто един зубрач в академията, не чак толкова близък приятел, който от време на време позволяваше на Партридж да преписва бележките му. Но Арвин не е тук като приятел. Той му помогна да възстанови кутрето си и, изглежда, ръководеше екипа, който прочете паметта му, като направи и двете по заповед на баща му. Най-вероятно Арвин щеше да е избран да извърши и мозъчната трансплантация. Дали Арвин щеше да го направи?

Партридж никога няма да разбере. Вместо тази операция, Арвин извърши аутопсията на баща му и каза на ръководството, че смъртта му се дължи на ускорена клетъчна дегенерация, докато на хората беше съобщено, че той се е борил храбро с генетично заболяване.

Партридж поглежда надолу към кутрето си и сгъва ръка. Малкият му пръст се свива и изпъва едновременно с останалите пръсти. Като цяло работата му е забележителна. Докато е тук, Арвин вероятно ще иска също да провери нервните окончания и възстановяването на паметта на Партридж. Той взема листа с научна информация от мястото, където го е скрил, и го пъха в джоба си.

Партридж отива в банята, наплисква лицето си с вода и го подсушава с кърпа. Гледа известно време отражението си, без да е сигурен кого се очаква от него да бъде. Чувства се като измамник. Знае, че ще се остави да бъде част от тази лъжа. Ще го стори, защото Лайда му беше прошепнала да го направи: По ръцете ти няма да има повече кръв. Никога повече. Но той знае, че кръвопролитието едва е започнало.

А Лайда? Бебето? Колко дълго още ще трябва да живеят този друг живот? След срещата в кабинета на Форстийд те поискаха да останат насаме за няколко минути. Държаха се един друг. Тя му каза:

– Партридж, това е начинът да постъпиш правилно – и след това бързо добави. – Страхувам се.

Той ù каза, че също се страхува. И сега усещането за топлото ù тяло, когато са сгушени заедно под палтото му, докато пепелта се върти над тях като черен сняг, му липсва. Липсва му начинът, по който тя го гледа с винаги честни очи. Харесва му това, че Лайда изглежда едновременно крехка и силна. От една страна, в тялото ù протича деликатната работа по създаването на човешко същество, но от друга – тя изглежда твърда по начин, който той не може да обясни.

Истината за баща му. Тази истина. Още колко лъжи ще трябва да предложи като жертвоприношение, за да успокои хората от Купола? Колко?

Излиза от банята, минава през коридора и влиза във всекидневната. Арвин гледа каталога на Айралийн с булчински рокли.

– Мисля, че тази е наистина красива – казва той, сочейки към отворената страница. – Не че има някакво значение.

– Защо да няма значение? – обидено пита Айралийн.

– Ти ще изглеждаш добре във всяка рокля – отвръща Арвин.

Точно такъв е Уийд. Може да е искал да каже, че всъщност изобщо не го е грижа, но успява да се измъкне с комплимент. Или пък наистина мисли онова, което казва ... Вярно е, че Айралийн би изглеждала добре във всичко. Тя е съвършена. Затова е тук.

Внезапно проумява истината – той е точно там, където искат те. Играе живота, който баща му беше избрал за него. Айралийн с блестящата ù коса и ослепителна усмивка се подготвя за сватбата им. Партридж върви по предварително избрания път, воден от чувството за вина. Опита се да бъде водач, но всичко това му беше отнето.

И тогава в ума му се появяват подозрения. Дали броят на самоубийствата наистина е бил толкова драматично висок, колкото му казаха? Гневната тълпа, воят на сирените, мъжът, който скочи пред влака – всичко това изглеждаше истинско. Всъщност изглеждаше спонтанно – определено като най-малко планираното нещо, на което някога е бил свидетел в Купола. И въпреки това не може да вярва на Форстийд, който би видял в тази разруха възможност да накара Партридж да се подчинява, воден от чувството за вина. Форстийд няма кой знае каква съвест, но определено би я сметнал за слабост у другите – слабост, която би могъл да използва в своя полза. Колко реално е всичко това? Дали е конспирация, целяща да принуди Партридж да прави, каквото му казват? Дали Уийд участва в нея?

– Съжалявам, че ви прекъсвам – казва Партридж.

Арвин и Айралийн вдигат погледи. Арвин се протяга и стиска ръката на Партридж.

– Как се чувстваш?

– Бил съм и по-добре.

Айралийн си взема булчинските каталози и казва:

– Ще ви оставя да си поговорите двамата.

Партридж си представя през какво обучение е преминала Айралийн – уроци кога да бъде забележима и кога възпитано да изчезва.

– Да седнем ето там – Партридж повежда Арвин към диваните. Сядат един срещу друг.

– И така, как е кутрето? – пита Уийд. – Усещаш ли някаква топлина, вкочаненост, сърбеж?

– Не.

Уийд протяга ръка над масичката за кафе помежду им, опипва пръста на Партридж и го сгъва.

– Добре ли усещаш всичко това?

– Да. Макар че понякога все още имам чувството, че го няма. Тогава поглеждам надолу и с изненада го виждам.

– Хората, загубили крак, казват, че все още го усещат – нервните им окончания продължават да изпращат сигнали на мозъка, че той съществува. Това се нарича „фантомен крайник“.

– Значи аз усещам фантома на фантома?

– Повторното отглеждане на крайници е съвсем нова наука. Може би това ще се превърне в често срещан ефект.

Партридж се чуди дали Арвин говори за Уилда – момичето, което беше отвлечено, отведено в Купола и пречистено. Тя вече няма белези, следи или срастване, нито дори пъп и може да казва само онова, което е програмирана да казва – заплахата от бащата на Партридж.

– Да не би да очаквате да отгледате повторно още много крайници, доктор Уийд?

– Аз съм един от добрите, Партридж – казва Арвин. – Знаеш това. – Той отмества поглед от Партридж и го плъзва по стаята.

– Така ли? – пита Партридж.

Арвин се засмива и се обляга назад на дивана.

– Какво е толкова смешно?

– Спомних си за оня път, когато ми каза, че живея в свой измислен свят. Каза ми: „Нямаш ли инстинкт, Уийд? Някога бил ли си воден единствено от шестото си чувство?“. Спомняш ли си това?

Партридж няма никакъв спомен за това.

– Сигурно е заради загубата на паметта – казва той.

– Не – поклаща глава Уийд, – не го помниш, защото го каза, без да се замисляш. Ръгна ме с пръст в корема и всички се засмяха.

– Съжалявам, Уийд. Сигурен съм, че не е значело нищо особено.

– Всичко, което ти казваше, значеше нещо. Ти беше синът на Уилъкс. Беше свободен да правиш, каквото си искаш.

– Така ли? – сопна се с отбранителен тон Партридж. – Защото си спомням как някои хора заплашваха, че ще ми скъсат задника от бой. И какво направи ти? Скочи ли да ми помогнеш? Не. Носът ти винаги беше заровен в учебниците. И знаеш ли какво? Бях прав. Ти наистина живееш в свой измислен свят.

– А ти – натъртва Уийд – трябва да опиташ да разчиташ по-малко на шестото си чувство и повече на разума си. Ако го правеше, нямаше да сме в тая каша.

Той обвинява него за самоубийствата и е прав. Не може да се отрече, че Партридж предизвика всичко това. Партридж вдига ръка. Уийд стигна твърде далеч. Той вече не може да позволи на хората да му говорят по този начин – дори и на стар приятел като него.

Уийд се прокашля и изпъва ризата си. Настъпва мълчание, преди Арвин да се върне към ролята си на доктор.

– Как е положението с паметта ти?

– Все още понякога е разпокъсана. Нали се сещаш – става дума за времето, което съм прекарал отвън – той си спомня по-голямата част от него: Преша, Брадуел, Ел Капитан, Хелмут и майките, сраснати с децата си.

Спомня си глухия звук, с който беше отрязан пръста му и как лежеше там, отделен от тялото му. Има и неща, които все още се появяват в съзнанието му в размазани цветове – най-вече майка му и Седж, лежащи и умиращи на земята в гората. Спомня си времето, което беше прекарал с Лайда върху празната месингова рамка на онова огромно легло, сгушен под палтото си. Спомня си топлината на телата им.

– Нали знаеш как е. Човек иска да си спомни някои неща – казва той – и да забрави други.

– Обзалагам се, че е така – отвръща Арвин с лека самодоволна усмивка на лицето.

Дали Уийд знае, че той е убиец? Ако е така, то на Партридж почти му се иска той да го каже направо.

– Обзалагаш се?

Арвин се навежда напред, подпира лакти на коленете си и снишава глас:

– Кажи ми защо наистина съм тук.

– Първо, къде е Гласингс?

– Дюранд Гласингс? Нашият учител по история на света? Това се опитваше да разбереш по време на възпоменателната церемония. Още ли те интересува?

– Да.

– Откъде, по дяволите, да зная?

– Форстийд ми каза същото. Но все някой знае.

– Не и аз – Уийд го поглежда с каменно изражение.

Партридж не е сигурен дали казва истината.

– Искам да зная дали си започнал успешно да изваждаш хората от замразено състояние – продължава Партридж, – както ти казах да направиш.

– Виж, това не е лесно. Белз е много възрастен. Той беше много слаб, когато забавихме жизнените му функции и всъщност това стана след операция. И знаеше ли, че той има само един крак? Чуканът на другия му крак завършва с купчина жици. Не можем да го размразим просто така. Искам да кажа, ако го правиш заради сестра си, няма да е добре, ако той умре по време на процедурата.

– Откъде знаеш, че е свързан с Преша?

– Имам най-високото възможно ниво на достъп. Всъщност някои от нас са любопитни за това, какво наистина се случи в бункера на майка ти. Видя ли онези мускали, или може би някакви други неща?

– Мислех си, че искаш това само заради баща ми – като последен отчаян опит да го излекуваш. И тъй като не ги получи навреме, за да са му от полза ...

– Мога да направя много с тях... Повярвай ми – Арвин се изправя и започва да крачи из стаята.

– Наистина ли? Сигурен ли си в това, Уийд?

– Господи, Партридж! Имам всичко, от което се нуждая, за да направя някого чист, но след това той се разпада.

– Виждал съм работата ти – с лек сарказъм отбелязва Партридж.

– Имаш предвид несретниците, които докарахме тук? – пита Уийд и отива до прозореца, който гледа надолу към улицата. – Те бяха просто експеримент.

– Не, те бяха хора.

Той бързо се обръща към Партридж и казва.

– И тяхната саможертва няма да е напразна, ако имам формулата и онази последна съставка. Ще мога да оправя всички несретници, без нито един от страничните ефекти, които убиха баща ти. Мислиш ли, че на момчетата от Специалните сили ще им се размине просто така? Те са наши приятели от академията, Партридж.

– Просто не знаех, че си такъв алтруист[20] – Арвин Уийд, хуманистът[21]. Нямах представа за това, когато надзираваше как ме измъчват.

– Заповедите са си заповеди. Някои биха казали, че съм по-предан от собствения син на Уилъкс. Каквото и да говориш за него, но баща ти беше гений. Дори не можеш да си представиш на какво беше способен мозъкът му. Трябва да покажеш известно уважение към него.

– Уийд, твоят разум и усетът ти не може да не ти подсказват, че баща ми беше масов убиец. Не може да не го знаеш.

Уийд кимва. Той леко почесва челото си.

– Мога да направя така, че да се случи нещо хубаво – казва Уийд със зловещо спокоен глас. – Мога да спася хора. Мога да направя добро там, където баща ти се провали.

– Мислиш, че някак можеш да продължиш от там, докъдето е стигнал баща ми? – поклаща глава Партридж.

Той се изправя, обръща гръб на Уийд и скръства ръце на гърдите си.

– Зная, че ти си този, който е разработил хапчето – тихо казва Партридж.

Той е неспособен да погледне Уийд в очите. С това изречение признава факта, че е използвал хапчето, за да убие баща си, както и реалната възможност Уийд да е съучастник в това убийство. Възможно е Партридж и Уийд да не са толкова различни, колкото изглеждат, тъй като в този исторически момент ги обединява убийството.

– Без теб – казва Партридж – нямаше да мога да го направя.

Той се обръща и хвърля поглед към Уийд, след което свежда очи към пода.

– Не съм сигурен, че зная за какво говориш – отвръща Уийд.

Партридж не може да търпи повече тези лъжи и отричания. Той отива до Уийд, блъска го и го хваща за раменете.

– По дяволите! Ако толкова си се възхищавал на моя старец, защо го направи?

Уийд поглежда гневно Партридж, изпълнен с омраза. Той освобождава рамото си от хватката му.

– Казах, че не зная за какво говориш – ледено отвръща той.

Тогава Партридж разбира какъв е отговорът. Арвин вече му го беше казал: Мога да направя добро там, където баща ти се провали. Уийд искаше да поеме контрола.

Уийд отива до дивана и се отпуска тежко на него.

– Нищо не разбираш, Партридж. Това са същите стари глупости. Разхождаш се насам-натам като сина на Уилъкс и изобщо не си си прочел домашното.

Партридж отново сяда срещу Уийд. Притиска дланите си една към друга.

– Това не е съвсем вярно. Вече бях в тайната стая на баща ми в оперативния му център. Там научих много неща. Всъщност името ти се появява в един документ там.

– Разбира се, че ще се появи. Аз съм в центъра на нещата, Партридж, и то от дълго време. Дори когато и двамата бяхме в академията, вече ме бяха въвели във вътрешните кръгове.

– След като не зная нищо, Уийд, защо не ме просветлиш. Хайде, давай.

– Ами – започва Уийд – на първо място, сестра ти и приятелите ù откраднаха един от въздушните ни кораби. Разбира се, той има проследяващо устройство. Знаем пътя му. Знаем с кого най-вероятно са се свързали. Как са разбрали къде да открият тези други оцелели е загадка, но се оказва, че всъщност те добре са си прочели домашното.

Партридж не обръща внимание на намека.

– За какво говориш, по дяволите? Какъв път?

– През Атлантическия океан и вече се връщат обратно.

Партридж започва да се смее.

– През Атлантика? С въздушен кораб? Не е възможно.

– Ходили са до Нюгрейндж, едно от специалните тайни места на баща ти. Щом си бил в тайната му стая, значи знаеш, че е пощадил няколко свещени места и хората, които са имали късмета да се окажат там по онова време.

Нюгрейндж. Партридж се сеща за всичките лекции на Гласингс за древните погребални могили и манията на баща му по куполите още от детството.

– И Преша, Брадуел, Ел Капитан и Хелмут са изминали целия този път до там и обратно?

Арвин кимва.

– Форстийд трябваше да ми каже всичко това!

– Сигурен съм, че го има в докладите.

– Не чета онези доклади – казва Партридж по-скоро на себе си, отколкото на Уийд.

– Точно така. Току-що потвърди онова, което казах.

– Нюгрейндж – повтаря Партридж. – С въздушен кораб.

Светът сякаш става по-голям. Преша, Брадуел, Ел Капитан и Хелмут са пресекли океана.

– Господи – прошепва той. – Но те още не са се върнали обратно? Звучи ми опасно.

– Ами стигнали са до там и сега отново са във въздуха. Въпросът е защо. Какво са мислели, че ще открият там, и успели ли са?

– Форстийд заел ли се е с това, следи ли напредъка им?

– Форстийд не го е грижа особено за сестра ти и нейните приятели. Той има други интереси.

– Какви например?

– Можеш и сам да го попиташ – усмихва се Арвин.

– Арвин, чуй ме. Мисля, че заедно можем да съберем съвет – хора отвътре и от външността, които да седнат заедно и да поговорят. Можем да помогнем на всяка страна да разбере другата. Точно в това се провали баща ми. Тези хора се самоубиват, но ако познаваха някои от хората там, отвън, ако се бяха срещали с Преша ...

– Това е хубаво, Партридж – прекъсва го Уийд. – Но няма да проработи.

– Защо не?

– Докато несретниците носят общата ни история върху кожата си, няма да има мир. Чувството за вина, Партридж. Не можеш да живееш с тази вина и да не искаш да обвиниш жертвите, за да оправдаеш себе си. Такава е човешката природа.

– Но...

Уийд поклаща глава и се усмихва:

– Ето един пример. Искаш да извадя тези хора от замразяване. Какво, по дяволите, ще правим с всички тях, а? Някои от тях са деформирани. Някои дори са несретници. Какво ще правиш? Ще им намериш работа? Ще ги изпратиш в бакалиите?

– Защо не?

– Прекарах последните няколко дни в зашиване на прерязани вени, взиране в големи, зеещи рани от оръжейни изстрели и в промиване на стомасите на хората. Заради теб.

– Я почакай – възпротивява се Партридж. Това е вторият път, в който Уийд му приписва вината за смъртта на хора. Не е съвсем честно. – Баща ми не е трябвало да наблъсква умовете им с лъжи.

– Тогава защо аз разчиствам цялата тая бъркотия, докато ти си зает с това да търсиш рационално обяснение на случващото се? Така ли си прекарваш времето?

– Не, казах ти, че отидох в тайната стая на баща ми и разбрах, че той е знаел, че е направил грешка. Знаел е, че краят наближава.

– И там видя името ми, така ли? – Уийд приглажда косата си и разтрива слепоочието си. – Да, спомням си тоя доклад. Беше доста отрезвяващ. Значи в края на краищата не сме висшата раса. Представи си как е привлякъл вниманието на баща ти, когато го е видял – Уийд се засмива, но усмивката му бързо изчезва.

– Не зная какво изобщо го е накарало да мисли, че сме висши по някакъв начин. Никога няма да го разбера.

– Това ли искаш от мен? Психоанализа на баща ти?

– Не бих поискал това и от най-лошия ми враг – отвръща Партридж. – Но зная, че ако истината не се е харесала на баща ми, той е намерил начин да я промени – Партридж бръква в джоба си и изважда листа с научна информация, която взе от папките на баща си. Не иска да го покаже на Уийд, но няма на кого другиго. – Обясни ми това.

Уийд взема листа, хвърля един поглед и му го връща обратно:

– Това е рецепта.

– За правене на какво?

– Хора.

– Не разбирам. Хора?

– И как би го разбрал. Ти правиш човек по старомодния начин, нали? Като просто изчукаш някого.

– Знаеш името ù. Тя не е просто някого. Просто ми обясни научната част. Става ли?

Уийд се усмихва доволен, че е успял да подразни Партридж, след което отново се обляга назад.

– Това беше неговата рецепта как да ги прави от нищото. Малко ДНК от чистите, малко от по-издръжливата порода на несретниците. Малко клониране, малко развъждане.

– Ти ли му даде тази рецепта?

– Това нещо е много усъвършенствано – засмива се Уийд. – Кой знае откъде го е взел... Но не е от нас. Не. Това е истинско изкуство.

– Значи се е готвел да започне да създава своя собствена свръхраса от нищото.

– Не се е готвел да започне. Това се прави в момента. Всъщност бях с теб, когато ти ги видя.

– Видял съм ги? Кого?

– Може би не сме ти били свалили една от превръзките. Освен това беше малко упоен. Вкарвахме те за пречистването.

– Искаш да кажеш, когато почти ме удавихте?

– Баща ти предпочиташе термина покръстване.

– Кого съм видял? И къде?

– Бебетата – цели редици от мънички бебета.

И тогава Партридж си го спомня ясно. Редицата от прозорци, наподобяваща на гигантско родилно отделение, но всички бебета бяха недоносени, миниатюрни, гърчещи се – някои плачеха, други бяха кротки и неподвижни. Той лежеше ... Не, беше вързан с ремъци и се движеше ... Бутаха го върху носилка на колела.

– Новият рай заслужаваше да има свои собствени Адам и Ева – обяснява Уийд. – Уилъкс се отказа и от хората в Купола – ние сме слаби и уязвими, с деликатни дробове и раздразнителни сърца. Към края си той започна да ни мрази, Партридж. И когато ти излезе навън и оцеля, той се гордееше с теб. В теб дори нямаше нито едно от нещата, които бяха кодирани в брат ти. Просто беше там, отвън необработен, сам и оцеляваше. Трябваше да го чуеш как говори за теб.

Изглежда, споменът за това отвращава Уийд. На Партридж също му е трудно да повярва в това. Баща му беше толкова разочарован от него. Но после си спомня за оперативния център, всички онези снимки от детството му и всички онези писма с обяснения в любов. Може би баща му добре е криел своята любов и гордост.

Въпреки това, Партридж не е сигурен какво да мисли. Чувствата на баща му към него са толкова извратени и е невъзможно да ги проумее.

– Никога не ми е казвал, че се гордее с мен. Нито веднъж.

С изключение на края: точно преди да умре – когато разбра, че Партридж го е отровил, той му каза, че е негов син, което накара Партридж да се почувства така, сякаш баща му за пръв път виждаше в сина си нещо, което е негово отражение. Сега, когато Партридж се сеща за това, има усещането, че сякаш баща му е искал да каже, че двамата си приличат и дори може би, че Партридж е обречен да стане като него. Според баща му това трябва да е звучало като огромен комплимент.

– Той обичаше само себе си.

– Е, новите Адам и Ева се превърнаха в неговите хора, неговата надежда. Те бяха бъдещето – Уийд се изправя. – Трябва сам да ги видиш.

– Ами малкият Джарв Холенбек? Изкара ли го от замразено състояние? При родителите си ли е?

Уийд кимва.

– Бяха ли семейство Холенбек щастливи, че си е отново у дома? – въпросът е глупав, но Партридж иска да чуе поне едно хубаво нещо, нещо позитивно от това, че е тук, дори и да е съвсем малко.

– Ами, госпожа Холенбек…

– Какво?

– Тя е в болницата.

– Да не е опитала...

– И почти успя.

Той си спомня последния път, когато я беше видял – беше в кухнята, с ръце, покрити с брашно, и в гласа ù имаше паника. Какви сме късметлии, какви сме късметлии… – беше казала тя. И отчаяно искаше да повярва, че наистина е така. Госпожа Холенбек, която преподаваше История на домашния уют като форма на изкуство ... Той си спомня как тя им пееше за някакъв снежен човек. Как ли беше опитала да го направи? Той не иска да си го представя. Тя е получила Джарв обратно. Защо би искала да се самоубие сега? Къде са отишли нейната издръжливост и желанието ù да живее?

– Преди да правим каквото и да било друго, първо искам да видя госпожа Холенбек – той разтрива ръцете си една в друга, като си мисли за чувството за вина и кръвта. – Искам да видя и родилните отделения. Не искам да слушам повече приказки от Форстийд за ескалация на ситуацията, не искам да чувам повече цифри. Искам да се срещна с хората.

– Сигурен ли си?

– Да.

– Добре – Уийд, изглежда, разбира желанието му.

– Мислиш ли, че сватбата изобщо ще помогне? Наистина ли те просто се нуждаят от някакво развлечение?

– Ти им отне всичко. Сватбата отново им дава някаква посока, по която да се ориентират. – Партридж кимва. Той се надяваше, че Уийд ще му даде причина да се откаже. – Така или иначе, кой не би искал да се ожени за Айралийн ?

Партридж го поглежда. Той внезапно се чувства вцепенен.

– Ти знаеш на кого принадлежи сърцето ми.

Уийд се почесва по главата и свива рамене.

– Всеки си има вкус.

– Искам веднага да ме отведеш в родилните отделения – казва Партридж. – Искам със собствените си очи да видя как стоят нещата.

– А аз искам да говоря със сестра ти, Партридж – Уийд накланя глава настрани. – Ако не се разбият с този кораб, искам да зная онова, което знае тя.

– Мислиш ли, че ще се разбият?

– Кой знае дали изобщо имат истински пилот на борда... Шансовете не са големи, нали?

Но Партридж не е толкова сигурен. Той веднага се сеща за Ел Капитан и за това колко обичаше той колата си. Би се побъркал от радост, ако имаше въздушен кораб. Няма начин корабът да не е управляван от него. Дали щеше да го бива в пилотирането? Партридж наистина не знае, но изпитва доверие към Ел Капитан, дори и само като знае каква силна воля притежава той.

– Не мога да ти кажа какво може или не може да знае сестра ми.

– Довери ми се – отвръща Арвин. – Тя знае нещо. Със сигурност знае.