Изпепелени

Партридж Въглен

Арвин Уийд води Партридж и Бекли през крилото на медицинския център. Той обяснява, че госпожа Холенбек споделя с други хора стая, която би трябвало да е единична.

– По онова време не можехме да сторим нищо повече. Разбира се, другите двама пациенти бяха преместени временно, за да ти осигурим уединение. Беше лудница – казва му Уийд. – По едно време бяхме наредили легла и в коридорите.

Това кара Партридж да усети стягане в гърдите. Той би искал да обвинява баща си за това. Но колко дълго може да продължава по този начин? Търсене на рационално обяснение – нали така го нарече Уийд и беше прав.

Има само няколко души от медицинския персонал, които разговарят над купчина диаграми. Всички врати, през които преминават, са заключени. Партридж се чувства виновен за това, че е смятал, че Форстийд преувеличава мащабите на епидемията от самоубийства. Може би просто си е търсел причина да не му вярва и да не приеме вината за случващото се.

– Госпожа Холенбек знае ли, че идвам? – пита Партридж.

– Поисках да я подготвят за посещението ти. Попитах много хора от персонала дали смятат, че тя е готова за това – обяснява Арвин. – Те смятат, че това всъщност може да е наистина полезно за нея. Както знаеш, тя те обичаше като свой син.

Партридж знае, че тя го беше приела в дома си и се държеше мило с него, но в някаква степен винаги беше имал усещането, че е в тежест.

– Тя беше добра с мен – отвръща той.

В този момент те стигат до вратата на госпожа Холенбек. Името ù е върху диаграмата, поставена в държач, закачен със скоби към затворената врата на стаята ù: ХОЛЕНБЕК, ХЕЛЕНИЯ. ЖЕНА. ВЪЗРАСТ: 35 ГОДИНИ.

Само тридесет и пет? Тя винаги е изглеждала много стара.

Уийд се колебае на няколко крачки от вратата. За Партридж е странно колко пораснал му се струва изведнъж Арвин – доктор, учен и гений. Уийд го мрази, и то от доста време насам – Партридж успя да разбере поне това от разгорещения им разговор. Въпреки това е впечатлен от Арвин – той вече изглежда като възрастен, докато Партридж има усещането за себе си, че само се преструва на такъв.

– Родителите ти трябва да се гордеят с теб – казва Партридж. Може би нарочно се бави, защото се страхува в какво състояние ще намери госпожа Холенбек. – Как са те?

Партридж може и да не е сигурен на коя страна е Арвин, но и двамата му родители бяха в списъка на майка му – Лебеда. Те бяха от добрите.

– Всъщност и двамата са настинали.

– Настинка ли? Надявам се, че не е нещо сериозно.

– Нищо сериозно – потвърждава Арвин и след това потупва Партридж по рамото. – Пожелавам ти успех там вътре.

– Ще стоя на пост от другата страна на вратата – уведомява го Бекли.

Партридж кимва, поема си дъх и почуква на вратата.

– Трябва просто да отвориш вратата – обяснява му Уийд. – Гласът ù не е достатъчно силен, за да ти каже да влезеш вътре. Аз ще съм в стаята на сестрите.

– Почакай – спира го Партридж. – Ще ми кажеш ли как се е опитала да го направи?

Уийд поклаща глава.

– Тя ще ти каже, ако иска – той се отдалечава по коридора.

Партридж слага ръка върху дръжката, бавно я завърта и влиза в стаята. Тя е бяла, чиста и ярко осветена. Той минава покрай две празни легла. Леглата на пациентите, които са били преместени заради посещението на Партридж, са снабдени с ремъци, които висят свободно върху страничните им перила. Това смразява кръвта му.

Той чува дрезгавия шепот на госпожа Холенбек:

– Ти ли си?

Партридж отива до завесата, заобикаляща леглото. Когато се протяга към нея, мисли за собствената си майка: връща се към неясния спомен за малката стая, в която той и Преша я откриха отново зад покритата със стъкло капсула – спокойното ù лице и очите ù, които се отварят...

Той дърпа завесата и казва:

– Да. Аз съм.

Тя е слаба и бледа. Очите ù са хлътнали. Облечена е в болнична нощница, която ù е твърде голяма и толкова широка около врата, че тя я придържа с едната си ръка и изглежда така, сякаш се кълне във вярност. Но най-страшно изглежда устата ù. Тя е почерняла – устните ù са пепеляви и когато се усмихва, дори и зъбите ù са тъмни, сякаш е дъвкала парче въглен. Устата ù прилича на черен кладенец.

Тя протяга ръка.

Партридж бързо се доближава до нея и взема ръката ù в своята. Дланта ù е костелива и студена, сякаш държи ръката на дете през зимата.

– О, Партридж – казва тя.

Гласът ù е дрезгав.

Той не е сигурен дали го казва с нежност, или с нотка на упрек. Тя се държеше с него като добра майка: през последните няколко години беше тази, която оставяше подаръците му под коледната елха, която му осигуряваше топло легло и го хранеше от техните неделни порциони храна. Джулби и Джарв се държаха с него като с по-голям брат.

– Как се чувствате? – пита той.

– Добре съм – отвръща тя. – Жива съм, нали?

Лицето ù се стяга в болезнена усмивка.

– Когато се оправите, ще вечеряме заедно. Вашето семейство и ние двамата с Айралийн – казва той, опитвайки се да поправи нещата по някакъв начин. – Дължа Ви толкова много вечери.

– О, Партридж – поклаща глава тя.

– Вие сте ми като семейство – казва той.

Тя обръща глава към възглавницата.

– Какво знаем ние тук за семейството? – прошепва тя.

– Вие ме учехте за семейството – припомня ù той. – И Джарв си е у дома, нали? Не искате ли да се приберете у дома с Джулби и Джарв?

– Джарв – тя свива юмрук върху хартиената нощница, леко го извива и затваря очи. – Нима не знаеш защо той не е наред? Нима не знаеш?

– Да – отвръща меко Партридж.

– То идва от мен – казва тя, отваря очи и се обръща отново към него. – Не съм наред отвътре. Болна съм. Ако ме разрежеш, Партридж, вътре няма да намериш нищо друго освен гнилоч. Разбираш ли? Умирам, още откакто влязох в Купола. Гния отвътре.

– Това не е вярно. Вие сте толкова добра майка и учителка. Всички Ви обичат.

– Те не ме познават – поклаща глава тя.

– Аз Ви познавам – уверява я Партридж. – Познавам Ви и Ви обичам.

– Знаеш ли какво направих, за да се озова в това болнично легло?

Той не е сигурен, че иска да знае:

– Това е нещо лично. Не е нужно да ми казвате, ако не искате.

– Изпих всички хапчета. Онези за Джарв, онези за главоболието ми, тези за гърба на Илвандър и дори успокоителните за Джулби за случаите, когато изпадне в някой от припадъците си. Взех ги всичките. Исках да умра. Имах нужда от това да умра. Но те не ми позволиха. Промиха стомаха ми, дадоха ми таблетки въглен и се опитаха да ме прочистят. Няма начин да ме пречистят... Наистина няма и никога няма да има.

– Госпожа Холенбек – започва Партридж, – недейте ...

Тя протяга ръка и сграбчва ръкава на ризата му.

– Ти каза истината – казва тя. – Тя ме събуди.

Той не иска да се разплаче, но усеща как гърдите му се стягат от чувство за вина.

– Не мислех онова, което казах. Не и по начина, по който Вие сте го разбрали. Не го мислех, госпожа Холенбек. Ако знаех, че някой би сторил нещо такова, нямаше да ...

– Знаеш ли кого оставих там, отвън – от другата страна на Купола? Баща ми беше приятел с човек, който имаше запазени места за себе си, жена си и двете си дъщери. Едната от тях обаче беше революционерка. Тя му каза, че отказва да отиде. Дочух нейният баща да разговаря с баща ми. Той каза: „Ако нещата внезапно се влошат, ще вземем едно от твоите момичета с нас. Тя ще заеме мястото на дъщеря ми. Иска ми се да можех да ти предложа нещо повече“. Аз имах две сестри. Коя от нас щяха да изберат родителите ми? Аз имах предимство – бях единствената, която знаеше, че се конкурираме помежду си. Не исках да призная онова, което знаех, и вместо това с Илвандър, който вече имаше място, измислихме план. Казах на родителите си, че съм бременна. Знаех, че никога няма да разберат, че това е тактика, за да ме изберат. Толкова много се срамувах, но също така знаех, че ако съм бременна, с дете в корема си, родителите ми щяха да изберат да изпратят мен. Тогава нещата се случиха по-бързо, отколкото някой си мислеше, че ще се случат. Взеха ме вътре, а сестрите ми – не. Те останаха с родителите ми и най-вероятно са загинали. Ти го каза – всички ние сме съучастници. Аз също съм убийца, Партридж, като баща ти. Оставих ги да умрат. Трябваше да умра заедно с тях.

Историята шокира Партридж. Той едва успява да промърмори:

– Не говорете така. Самоубийството никога не е решение.

– Това не беше самоубийство. Просто съм длъжник на смъртта, която отдавна трябваше да ме е взела.

Той изпада в паника. Как би могъл да поправи това.

– Мислете за сватбата ми. Искам да бъдете там – на първия ред заедно с цялото Ви семейство.

– Ти каза истината.

– Ами ако съм лъгал?

– Не лъжеше.

– Ами ако Ви кажа ... – За секунди дъхът му спира. Може ли да ù каже истината? Може ли да приеме част от вината ù, за да я запази? – И аз съм убиец.

– Ти беше твърде малък. Не разбираше какво се случва – не и по начина, по който ние го разбирахме. Не.

– Вие не разбирате – казва той. – Аз го убих. Аз съм убиец.

Госпожа Холенбек се вглежда в лицето му.

– Ти си го убил? – казва тя, но Партридж е сигурен, че госпожа Холенбек знае кого има предвид той.

– Трябваше да спра баща си – сега, след като изрече тези думи на глас, той иска да ù каже всичко. – Нямах избор. Той планираше да …

Тя притиска пръстите на едната си ръка към устата му, а с другата закрива собствените си почернели устни. В очите ù трептят сълзи. Тя поклаща глава и остава ръцете си да се отпуснат тежко на леглото. Вторачва поглед в тавана.

– Прости ни – прошепва тя. – Прости на всички ни.