Изпепелени

Партридж Месингови легла

Партридж повдига Айралийн и я пренася през прага в таванския апартамент. Това е меден месец. Луксът не би трябвало да го изненадва, но въпреки това той е изненадан. Апартаментът е разкошен – дори и след всички други луксозни неща през този ден. Той оставя Айралийн върху високите ù токчета и двамата заедно минават през всекидневната с кожени мебели, покрай един малък роял и вана върху крачета в баня, която е голяма колкото спалня.

Партридж не спира да мисли за Преша. Откакто я беше видял, не може да се сдържи да не вижда всяко нещо по два различни начина: по този, по който той самият го вижда, и така, както би го видяла тя в цялата му арогантност и разточителност. Този разкош изглежда жесток, когато те и двамата знаят какво има извън Купола. Той се задушава от чувството за вина.

Айралийн беше изпила твърде много шампанско, той също – защото искаше да удави това чувство за вина. Но сега му се иска да не го беше правил. Иска му се да можеше да разсъждава трезво. Трябва да стигне до Преша и Лайда, веднага щом е възможно. Но как?

Айралийн изтичва пред него и отваря вратата към спалнята.

– Трябва да видиш това! – вика го тя. – Леглото е голямо като плувен басейн.

Тя изчезва в стаята.

Той тръгва по коридора, но не влиза в стаята. Това не е истински меден месец.

Тя подава глава от вратата на спалнята и поглежда към края на коридора, където е той.

– Да се гмурнем в него! – тя си сваля обувките.

– Айралийн – казва той, – знаеш, че всичко това е фалшиво.

– Какво? – вика тя. – Не те чувам.

Той отива до вратата на спалнята и се обляга на рамката. Айралийн се е качила върху покритото с балдахин легло, чиято бяла завивка е покрита с цветове от рози. Тя се завърта и пада назад с широко разтворени ръце. Цветовете около нея подскачат.

– Не мога да те чуя... Не мога да те чуя... – пее тя.

Партридж отива до леглото и се хваща за една от стойките му като някой, който се опитва да запази равновесие на лодка.

Наистина леглото с балдахин е огромно – с лъскава, месингова рамка. Прилича на строшеното легло на третия етаж на къщата на надзирателя, където двамата с Лайда правеха любов и той ù беше казал, че я обича.

Легло от месинг.

– Не мога да спя тук, Айралийн.

Тя вдига глава.

– Какво?

– Знаеш, че не мога. И знаеш защо.

– Мислех, че наистина го мислиш – онова, което каза днес. Онова, което ми обеща. Почувствах го.

– Мисля, че наистина го мислех.

– Наистина ли?

– Не зная.

– Знаеш ли в какво съм добра, Партридж? Знаеш ли кое е най-усъвършенстваното ми качество?

Тя се повдига на лакът. Изглежда красива така, върху леглото, заобиколена от розовите цветове.

– Нямам представа.

– Търпението.

Тя е права. Беше израснала в очакване и в хибернация. Тя иска да каже, че ще продължава да го чака наистина да се влюби в нея и само в нея.

– Ще отида да поговоря по телефона с Уийд – казва Партридж. – Искам той да помогне на Пийкинс за бащата на Преша. Искам да се опита да ми помогне да проникна в заключената, необозначена камера там долу. Трябва да...

– Прави, каквото трябва да правиш, но помни – все още си ми длъжник.

– Зная – отвръща той, но в гласа на Айралийн се промъква нотка, която звучи обезпокояващо.

– Партридж – прошепва тя.

Той спира.

– Ти може и да не си мислел онова, което каза днес, но аз го мислех – казва Айралийн. – Просто искам да знаеш, че понякога не е така. Понякога трябва да казвам онова, което хората очакват да кажа или каквото е нужно, за да оцелея. Днес обаче наистина мислех всяка дума, която казах.

Партридж кимва. Той внимателно затваря вратата и остава неподвижен за момент. Защо Лайда нито веднъж не беше отговорила на писмата му? Какви ли са чувствата ù към него в момента? Наистина ли иска да знае отговора на този въпрос?

А Айралийн – тя наистина мислеше всяка дума, която беше изрекла. Всяка една. Дали и за него се отнасяше същото?

Той тръгва по коридора към всекидневната на апартамента. Току-що се е оженил, но по някаква причина се чувства ужасно самотен. Може би защото е наистина сам. Майка му, баща му, брат му – всички тях ги няма.

Точно сега най-много му липсва Седж. Седж щеше да е неговият кум. Може би щеше да му даде някакъв съвет. Партридж дори няма някаква вещ, останала за спомен от брат му.

После си спомня учебното посещение в Архива за лични загуби, на което Гласингс ги беше отвел по време на часовете си по История на света. Всички момчета от академията вървяха по пътеките между кутиите, подредени по азбучен ред, във всяка от които се съдържаха личните вещи на някого, който беше умрял.

Той беше отворил кутията на майка си, където беше открил някои важни следи за съществуването ù – следи, които нарочно бяха оставени за него. Но той така и не беше отворил кутията на брат си. Нямаше куража да го направи. Сега му се иска да беше видял какво има вътре.

Тогава осъзнава, че не му е нужно позволение, за да отиде в Архива за лични загуби. Той е шефът.

Иска да отиде там. Веднага. Брат му му липсва и той иска да види какво има в онази кутия.

Осъзнава, че може би се е побъркал. Освен това, е пиян, но кой го е грижа?

Той отива до вратата на апартамента и я отваря. Там има охранител, който застава мирно. Не е Бекли. Той все още е с Преша и може би Лайда. Партридж изобщо не познава добре този пазач – Албертсън.

– Сър? – обръща се към него Албертсън.

– Трябва да ме придружиш до някъде.

– Не мога да го направя, сър. Ще трябва да получа разрешение. Ще трябва да се обадя по телефона.

– На Форстийд ли?

Албертсън извръща поглед.

– Днес е сватбата ми, Албертсън. Какво ще кажеш, ако не се обаждаш никъде – вместо сватбен подарък? Става ли?

– Не зная – отвръща Албертсън. – Просто не съм сигурен.

– Хайде, Албертсън. Знаеш, че така е редно. Просто една малка разходка – само ние двамата.

– Сега ли, сър?

– Да.

– Къде?

– Искам да посетя брат си.