Изпепелени

Преша Ключ

Стаята на Преша е заключена. Надзирателите идват и си отиват с подрънкващи връзки ключове. Колко ли стаи има? Къде ли е Брадуел? Къде са Хелмут и Ел Капитан? Къде са нещата ù – мускалът и формулата?

Надзирателите никога не отговарят на въпросите ù. Пожелават ù да се оправя бързо. Тя им казва: „Не съм уморена“. Казват ù да си почива. Тя им отговаря: „Не мога да спя“. Те се усмихват, кимат и ù посочват алармените бутони, поставени върху всяка от стените на стаята ù. „Натисни тук, ако случаят е спешен.“ Надзирателите също носят огърлици със закачени на тях бутони за спешни случаи. Но тя не знае какъв спешен случай да очаква. Когато ги пита, те ù отговарят: „Просто за всеки случай...“.

– Какъв случай?

Не ù казват.

Всеки ден е един и същ. Минават твърде много дни, за да може да ги преброи. Минават седмици, може би е минал вече почти месец.

Всички надзиратели са жени, златисти на цвят, и всички сякаш почти блестят отвътре. Дали е заради светлината от камината, или защото толкова много от тях са бременни? Нали бременните жени са озарени от някаква вътрешна светлина? Повечето имат издути кореми, които стърчат над бедрата им.

Но не само надзирателите са златисти. Децата отвън, на полето, също са такива. През целия ден на различни интервали от време ги изпращат навън да си играят. Имат пръчки, топки и мрежи, опънати върху колове, забити в студената земя. Всички са златисти, сякаш са били натопени в нещо с лек металически оттенък, и нямат сраствания, белези или следи. Просто кожа. Алармите се люлеят върху палтата на гърдите им.

Надзирателките носят на Преша подноси с храна – топъл бульон, овесена каша и високи чаши със студено мляко, което е много, много бяло и в него няма и една точица пепел. Пепелоядите са навсякъде, плъзгат се по лъжиците, по ръба на металната вана, отвътре и отвън по стъклата на прозорците. Имат гърбове като на бръмбари и леко проблясват с цветовете на дъгата. Сякаш работят и през деня, и през нощта и са устойчиви на студа.

Една от надзирателките ù каза, че са били специално създадени така, че да използват единия чифт от деликатните си ръце, за да тъпчат пепелта в миниатюрните си усти. „Да положат едно ново и чисто начало“ – допълни тя.

Те са причината небето зад прозореца да има синкав оттенък, вместо да е сиво. Заради тях чаршафите, калъфките на възглавниците и дори ситният гъши пух, изпаднал от юргана, често са ослепително бели. Преша не си спомня някога да е виждала нещо толкова девствено чисто.

Всичко в стаята ù е поддържано в изрядна чистота. Сменят чаршафите ù всеки ден. В съседната баня винаги има ново калъпче сапун. Някой дори маха отскубнатите косми, насъбрали се върху четката ù за коса – всяка сутрин тя е чиста.

Тя плъзва пръст по прозореца и след това поглежда през него. Може да види древна наклонена каменна кула, като че ли огънала се под поривите на вятъра, странни, движещи се тежко, зверове с големината на крави, но с дебела, сякаш гумена кожа без косми. Някои от тях имат бивни и се скитат надолу по обвития в мъгла склон. Зад стадото се намира въздушният кораб, покрит от хълм зеленина. Лозите са го погълнали.

Дали някога ще се върнат отново у дома? Дали домът им изобщо съществува? И сега – след всичко, което се беше случило, след всичко, което беше сторила – заслужава ли да има място, което да нарича свой дом? Брадуел и неговите тежки криле – тя му стори това. Иска ù се да може да върне нещата такива, каквито бяха преди. Но вече няма връщане назад.

Да сложиш ново и чисто начало.

Но какво да сториш, когато не можеш да започнеш на чисто?

Дали някой работи по въздушния кораб? Дали Брадуел, Ел Капитан и Хелмут са възстановили достатъчно силите си, за да могат да пътуват? Дали Брадуел някога ще ù прости?

– Това е загуба на време – на няколко пъти беше загубила търпение и се бе разкрещяла на надзирателките. – Трябва да се върнем у дома! Хората се нуждаят от нас.

Те се усмихват, кимат и посочват алармите на стените.

През нощта, когато в стаята ù стане тъмно, алармите светят в червено и тя чува воя. Разнася се всяка нощ – кучета в далечината. Вълци, лисици или койоти? Какви ли виещи кучета можеше да има по тази земя? Понякога ù се иска кучетата да дойдат по-близо, заплашвайки да я разкъсат. Може би иска да бъде разкъсана на парчета и да изчезне.

Събужда се и се чувства по един и същи начин. Иска чувството ù за вина да бъде разкъсано на парчета, погълнато и да изчезне. Брадуел. Сега си мисли за него. Стаята ù е обагрена от светлината на утрото. След като инжектира серума в птиците на гърба му и крилете му бързо и лудо започнаха да растат, докато ребрата и раменете му също се разширяваха, той попита:

– Какво ми стори?

Сега тя знае, че го е предала. Той не искаше да бъде спасен от съдържанието на мускала – лекарството, което някой ден можеше да доведе до пречистването на оцелелите от всичките им белези и сраствания. Той искаше да умре чист според собственото си разбиране за тази дума, но тя не можеше да му позволи да го направи.

Тя лежи в леглото си сама и все още е сънена. Спомня си времето, прекарано с Брадуел върху твърдия под на каменния подлез. Грубите му и топли ръце, обхванали лицето ù. Сякаш за пръв път в живота си беше напълно жива – жива с всяка клетка на тялото си. А сега нещо вътре в нея като че ли беше мъртво. Чувства се празна. Брадуел я мрази. Тя мрази самата себе си. Би сторила всичко, за да спечели отново доверието му, но знае, че станалото е необратимо.

От философска гледна точка разбира защо той смята за противна идеята за премахването на срастванията му и заличаването на белезите – той не иска да изтрие миналото, греховете на Купола. Но тя не разбира защо няма дори и една малка частичка дълбоко в него, с която да иска отново да се почувства завършен и цял.

Тя докосва белега от вътрешната страна на китката си – тънката, набръчкана линия, където синтетичната кожа на главата на куклата се съединява със собствените ù нервни окончания. Когато беше на тринадесет, тя се опита да отреже главата на куклата и заедно с нея ръката си. Спомня си усещането от ножа върху кожата. Болката беше остра. Беше нещо, което тя контролираше, а не нещо, което ù се случваше. Тя обича да контролира нещата. Дали си е мислела, че ще е по-добре, ако има чукан вместо ръка? Дали изобщо е мислела? Едва ли. Искаше само да се отърве от куклата.

Все още го иска. Мускалът и формулата я приближават с една стъпка по-близо до тази възможност, но Барт Кели конфискува онези неща, за изравянето на които всички те бяха рискували живота си. Ако тя можеше да ги върне обратно в Купола, където все още има учени, работещи в лаборатории, това щеше да помогне не само на нея. Не. Можеше да има бъдеще, в което всички оцелели са отново цели и завършени.

Тя разтрива кокалчетата си, скрити вътре в черепа на куклата, и плъзва пръсти нагоре по ръката си. Тя иска да бъде цяла отново. След всичките тези години кой не би го искал?

В ключалката изтраква ключ. Бравата се завърта. Утрото е ярко.

Преша сяда изправено на ръба на леглото и чака.

Феделма е единствената надзирателка, чието име знае. Тя е началник на останалите надзирателки и захваща косата си във формата на два рога. Тя е по-силна и може би затова ù е позволено да говори повече. Преша изпитва облекчение, че я вижда.

Феделма също е бременна. Не ù е лесно да се движи – коремът ù e опънат като барабан, а тя не е млада. Косата на слепоочията ù сивее. Кожата около очите ù леко се набръчква, когато се усмихва. Тя отваря широко тежката врата с една ръка, докато носи с другата калаен поднос.

– Спа ли? – пита тя.

– Почти не – отвръща Преша и минава направо на въпроса, който я интересува. – Искам да се срещна с Барт Кели. – Не го беше виждала от първия ден – онази бъркотия от шумове, тръни, кръв и криле, когато всички те бяха натоварени на една каруца и докарани тук. – У него има неща, които ми принадлежат.

– Той държи на думата си – казва Феделма и оставя подноса на нощната масичка. – Ще ти разкаже всичко, когато му дойде времето.

Всичко. За майка ù и баща ù? За миналото ли? Барт Кели беше един от Седемте. Бил приятел на родителите ù, когато всички те са били млади. Знае повече за тях, отколкото тя някога ще узнае. Сега това, че тя се е надявала да открие баща си тук, ù се струва невероятно. Той ù липсва, макар че изобщо не го познава.

– А въздушният кораб? Просто така ли ще го остави да стои, покрит от лозите?

– Засега те го скриват. Така той ще е в безопасност от хищниците и шайките крадци. Ето защо лозите са създадени да бъдат месоядни – това е защита.

Създадени да бъдат месоядни? – мисли си Преша.

Вероятно някъде има лаборатории и развъдници...

Феделма се протяга и хваща внимателно Преша за китката – не тази с главата на кукла, а другата. Феделма се плаши от куклата – смущава я начинът, по който тя се е сраснала с юмрука на Преша, макар да се опитва да се преструва, че това не е така.

– Какво правиш? – пита я Преша.

Феделма навива ръкава на пуловера ù и разкрива ръката ù.

– Виждаш ли? Кожата ти е започнала да става леко златиста – казва тя. – Храната ти е смесена с химикал, който отблъсква лозите – миризма, която се разнася от кожата ти.

Сега и Преша го забелязва.

– Хората не харесват да ги тровят – казва тя.

– На хората не би им харесало и да бъдат удушени или разкървавени до смърт от бодливите лози.

Това е истина. Преша беше видяла как лозите за малко не убиха Брадуел, Ел Капитан и Хелмут.

– Яж – казва Феделма и побутва подноса към Преша.

– Защо никой не ми казва нищо за алармите? От какво се страхувате?

Феделма разтрива ръцете ù, сякаш са замръзнали.

– Не говорим за това – тя отива до прозореца.

– Чух воя.

– Дивите кучета са наши. Помагат ни да се чувстваме в безопасност.

– Защо просто не говориш с мен? Защо не ми разкажеш истината?

– При нас никога не са идвали непознати. Не знаем как да се държим с тях, освен като с нещо чуждо, което може би е заплаха.

– Аз приличам ли ти на заплаха?

Феделма я поглежда, но не отговаря:

– Един от вашите започна да обикаля наоколо. Не зная как е получил разрешение. Когато пристигнахте, той беше най-зле. Може би изобщо не е получил разрешение и въпреки това е там, навън. Виждам го вече два поредни дни.

Преша се изправя и бързо отива до прозореца:

– Брадуел?

Феделма кима:

– Все още не стои съвсем сигурно на краката си ...

Опитомените животни са били отведени другаде, но децата са там и тичат с топки и пръчки. Повечето играчки изглеждат нови, както шапките и шаловете им. Коледа току-що е отминала. Дали са ги получили като подаръци? Те крещят и подсвиркват. Една малка група деца пеят и правят заедно жестове с ръце.

Едно малко момиче в яркочервен пуловер заобикаля групите. Тя притиска към гърдите си кукла. Преша си представя себе си на тази възраст със своята собствена кукла – онази, която завинаги се беше сраснала с юмрука ù. Някога е била нова – очите ù са блестели и са се затваряли едновременно. Да бъдеш нов. Да се чувстваш нов. Тя не може да си го представи...

Друго момиче отива при онова с куклата – двете са еднояйчни близначки. Хващат се за ръце и продължават да вървят.

Толкова много деца, толкова малко възрастни. Заселват земята отново. Трябва да го правят. Къде е Брадуел?

– Сега виждаш ли го? – пита Преша.

– Не – отвръща Феделма, – но той е някъде там, отвън.

– Аз също трябва да изляза – казва Преша.

Феделма поклаща глава:

– Трябва да се храниш. Трябва да спиш. Ако искаш да укрепнеш, трябва...

– Трябва да го видя със собствените си очи – Преша отива до вратата, която Феделма е забравила да затвори след себе си.

– Не! – провиква се Феделма. – Преша! Спри!

Но Преша вече е излязла през вратата и се затичва по коридора. Открива стълбище и краката ù трополят надолу по стъпалата. Чува Феделма след себе си.

– Преша! Недей!

Трябва ли да тича, докато е бременна? Изобщо на колко ли години е?

Преша стига до тежка врата, водеща навън.

Въздухът е режещ и влажен. Тя бързо преминава през множеството от деца, всичките златисти на цвят. Една група играе някаква игра, при която някои деца са застанали в широк кръг, докато други неспирно се въртят вътре в кръга:

В огледалото погледни!

Внимателно потърси!

Виж се ти! Виж се ти!

И последен не бъди!

Децата от кръга крещят песента и след това онези по средата, които са замаяни от въртенето, започват да гонят другите, разпръсквайки се из тревата във всички посоки.

Другите обаче, които не играят играта, спират и гледат Преша. Сега, когато е сред тях, тя забелязва още една двойка близнаци. После още един, които изглежда съвсем същия като другите двама. Никога преди това не е виждала трима близнаци. Въпреки това, не иска да ги зяпа, защото самата тя не обича да я зяпат.

Едно момче със смолисточерна коса крещи „Вижте!“ и сочи ръката с глава на кукла. Преша отказва да я скрие.

– Тихо, момче! Върви да си играеш! – кара му се Феделма, която пухти зад гърба ù.

Преша се насочва към каменната кула – трябва ù място, откъдето да се вижда по-добре. Децата ù напомнят за това, какви може би са нещата в Купола. Въздухът, който може да се диша, липсата на деформации, белези и сраствания. Зачудва се къде ли е сега нейният полубрат, Партридж. Той се върна в Купола да се предаде. Дали е намерил хора, които да му помогнат да намери начин да свали баща си от власт? Дали ще си спомня за онези, които страдат отвън? Дали ще постъпи както трябва? Дали Преша постъпва както трябва, стоейки затворена тук и губейки ценно време? Дали Барт Кели ще удържи на думата си?

– Не трябва да си навън! – крещи Феделма след нея. – За теб има строги заповеди да стоиш вътре и да се възстановяваш! Ако Барт Кели разбере за това, няма да е добре. Не ме ли слушаш?!

Преша тича по останалия път до кулата. Дробовете ù парят от студа. Изкачва се нагоре по малкото кръгло стълбище, като взема по две стъпала наведнъж, и се издърпва нагоре по парапета със здравата си ръка. Притиска главата на куклата към гърдите си, сякаш тя може да чуе оглушително туптящото ù сърце.

Кулата е кръгла, с островръх покрив. Тесните прозорци са просто рамки без стъкло. Вятърът нахлува през тях. Камъкът, покрит с петна хлъзгав мъх, е студен и износен от влиянието на времето. Тя спира при един от прозорците и поглежда навън. Вижда носеща се на талази мъгла и въздушния кораб от нова гледна точка. Лозите шумолят и корабът сякаш леко се олюлява нагоре-надолу. Дали лозите са се вкопали толкова надълбоко, че карат кораба да се тресе? Дали не са го нападнали някакви вредители? Дали изобщо ще се махнат някога от тук? Без въздушния кораб това е невъзможно.

Тя се придвижва бързо до следващия прозорец. Вижда няколко непознати за нея животни, заврели муцуните си в тревата, близо до една скалиста издатина.

Чува ботушите на Феделма по стълбището. Преша се обръща и жената се появява пред нея, дишайки тежко.

– Трябва ли да тичаш след мен в твоето състояние? – укорява я Преша.

– А ти трябва ли да тичаш наоколо в твоето състояние? – отвръща ù Феделма. И двете са излезли от главната къща без палта. Феделма притиска силно ръце към гърдите си, върху корема. Вятърът подхваща тънките косми, изплъзнали се от двата остри кока върху главата ù.

– Защо си мислиш, че ми има нещо? – пита Преша. – Брадуел, Ел Капитан и Хелмут – те са тези, които едва не умряха. Не аз.

– Те са наранени от тръните, но твоят случай е донякъде по-сериозен. При теб е наранено сърцето.

Преша се сепва:

– Не зная за какво говориш.

Но всъщност знае. Болката е вътре в нея като тежък камък, сложен върху гърдите ù. Чувство за вина, загуба и предателство. Тя отива до следващия тесен прозорец и поглежда навън. Вижда само небе, земя и далечни дървета. Един пепелояд пълзи между плътно наредените един до друг камъни. Тя го побутва с върха на пръста си.

– Трябва да се излекуваш отвътре – казва ù Феделма. – Това отнема време.

Очите на Преша са пълни със сълзи. Тежестта е толкова голяма, че ù е трудно да диша. Дробовете ù сякаш ще се пръснат и усеща остра болка в гърдите.

– Кели иска да се срещне с вас днес. С всички вас.

– Защо не ми каза по-рано?

– Не трябваше да ти казвам – въздъхва тя. – Той ще ти помогне, но ще поиска нещо в замяна.

– Какво?

Феделма не отговаря. Тя накланя глава към прозореца. В този миг настъпва тишина. Чуват се само децата, които играят на полето, и вятърът.

– Ето го човека, когото търсиш – казва Феделма и се отдръпва от прозореца. – Ела да видиш.

Преша бързо се приближава.

Брадуел върви надолу по хълма през гъстата трева. Прегърбен е под тежестта на три чифта тежки криле, стигащи чак до петите му. Краищата на крилете се носят след него. Още не е свикнал с тежестта на крилете и острите смени на посоката на вятъра го блъскат силно. Крилете го правят тромав, непохватен и несигурен – прилича на жребче, което се опитва да свикне да се държи на краката си. Винаги верният му Финън го следва. Черната кутия на тялото му е окачена върху тънките му крака със закачени на тях колела, които оставят след себе си тясна ивица сплескана трева.

Тя си спомня спринцовката в треперещата си ръка и как инжектира всяка една от трите малки птици, заровени в гърба му. Той искаше да умре така, както сам реши. Тя го лиши от това. И въпреки това, той е жив. Сърцето в гърдите ù бие като барабан. Каквото и да се случи, тя няма да му се извинява затова, че го е спасила. Не би могла да го направи. И той никога няма да ù прости за това.

Той спира и за момент тя се чуди дали не е усетил погледа ù върху себе си, но не се обръща към нея. Вдига поглед към небето и птиците, които кръжат над главата му. Все още е блед от загубата на кръв, но челюстта му е здраво стисната, а очите твърди като стомана. Поема си дълбоко дъх и гърдите му се разширяват. Докато наблюдава плавния полет на птиците, едно от крилете му потрепва едва доловимо.

Обърни се! Обърни се и ме погледни! – подканя го тя. – Аз съм тук. Но той се прегърбва отново и продължава да върви срещу вятъра.