Изпепелени

Преша Сигнус

Лайда трепери дълбоко отвътре. Едва се държи на краката си. Преша я придържа.

– Трябва да те изкараме навън. Ще те затворят и ще ти вземат бебето, щом се роди.

Лайда кимва. Дали вече знае, че това е истина? Дори и да не го е знаела, то не я изненадва.

– Искам да се върна при майките. Това място ... То не може да бъде спасено.

– Чуй ме! Разполагаме със средствата да съборим Купола.

– Наистина ли ще го направите? Можете ли?

– Ако Партридж се обърне срещу нас, може да ни се наложи да го направим – отвръща Преша. – Брадуел и Ел Капитан са отвън и чакат да им изпратя съобщение.

– Очакват съобщение, за да разрушат Купола? Как ще им го изпратиш?

– Не зная. Мислех, че ще получа помощ, щом като дойда тук.

– Сигнус – казва Лайда. – Те са тук. Те са последователите на майка ти. Мисля, че те могат да ни помогнат.

– Някой от Сигнус ме посрещна още щом като влязох в Купола.

– Можем да се опитаме да ги накараме да ни помогнат. Зная, че можем – казва Лайда. – Какво ще се казва в съобщението?

– Ами още не съм готова да го изпратя. Лекарството е у мен – отвръща Преша. – Трябва да го занеса на някого, който знае какво да прави с него. Все още можем да спасим хора – оцелелите. Можем да ги направим отново цели. Не можем да разрушим Купола, преди да съм се опитала да дам това на някого, на когото можем да се доверим.

– Да, но какво съобщение ще изпратиш? Какво ще се казва в него? – пита Лайда.

– Ще е съобщение, което може да идва само от мен.

– Кодирано съобщение?

Преша кимва.

– Ще кажа на Брадуел, че не сме оцелели по случайност. Това е началото, не краят. Ще му кажа да направи онова, което трябва да направи. Той ще разбере, че съобщението е от мен и че е време да го събори. Може би ще е някаква рисунка – тя си спомня за съзвездието Сигнус, последователите на майка ù, която по някакъв начин продължава да е с нея. – Може би лебед.

– Мисля, че мога да открия някого, който може да ми помогне да го изпратим – казва Лайда.

– Не съм сигурна, че ще дойде правилният момент, в който да го направя. Просто Партридж сякаш го няма. Просто го няма...

– Наистина го няма – съгласява се Лайда. – Наистина.

– Партридж ми каза, че дядо ми е при него и че той ще го върне от мъртвите. Възможно ли е това, Лайда? Възможно ли е? – Преша се страхува, че Лайда ще потвърди, че е възможно, но също така се страхува, че тя може и да го отрече.

– Това ли чакаш всъщност, за да им кажеш да разрушат Купола? Дядо ти? – Лайда си поема дъх на пресекулки.

– Възможно ли е той да е още жив? Моля те, кажи ми.

– Тук могат да правят неща, които изглеждат добри, но всъщност са ужасни, Преша. Разбираш ли ме? Ужасни – тя започва да плаче, този път по-силно и гръдният ù кош се свива конвулсивно. – Изпрати съобщението! Изпрати го!

Преша я прегръща и нежно я залюлява.

– Още не. Дай ми време.

– Тогава ми направи една малка услуга – прошепва Лайда с треперещ глас.

– Каква е тя?

– Кажи на пазача, че кълбото е счупено.

– Кълбото?

– Кълбото кара картините в стаите да се въртят. Не мога да го обясня. Просто ми обещай.

– Лайда, точно в момента трябва да се съсредоточим върху...

– Просто му кажи! – изкрещява Лайда.

– Добре – колкото се може по-меко се съгласява Преша. – Ще му кажа. Всичко е наред. Всичко ще бъде наред.

– Толкова съм уморена – прошепва Лайда. – Не мога да спя.

– Аз съм тук – успокоява я Преша. – Сега ще можеш да спиш. Аз съм тук.