Изпепелени

Лайда Доказателство

Не.

Партридж ще дойде за нея. Ще започнат нов живот. Той я обича. Тя си спомня как вървеше с Партридж към вагона на метрото, докато прашният вятър блъскаше пелерината ù. Той бързо я беше целунал, преди майка Хестра да е успяла да ги хване. След това те лежаха един до друг в къщата на надзирателя и Партридж беше този, който бе поискал тя да дойде с него. Начинът, по който я гледаше и по който я докосваше, начинът, по който двамата се чувстваха, когато бяха близо един до друг ... Това беше любов, нали? Може ли любовта просто да изчезне?

Тя беше онази, която каза на Партридж да се ожени за Айралийн, за да накара хората да спрат да се самоубиват. Правилно ли беше постъпила, или това беше постановка? Дали Партридж не беше искал позволение да я предаде?

Тя оглежда детската стая: разглобеното детско кошче; малкия матрак, подпрян на стената до купчината изпокъсани детски книжки; купата с пепел, където беше горила страница след страница; копията, които беше издялкала от ребрата на креватчето; стърготините, с които беше осеян подът; чантите с прежда и игли за плетене, донесени от Чандри.

Тя поглежда надолу към разкъсаната си рокля, стегната около талията ù, където коремът ù ще продължава да расте... Това е стаята на луд човек и тя е лудият човек в нея. Толкова ли дълго беше страдала от безсъние, че не можеше да види ясно нещата такива, каквито наистина са?

Тя събира парчетата от роклята си. Ще хвърли тази рокля и никой няма да види какво е сторила с нея.

– Мога да се променя отново – прошепва тя. – Мога отново да бъда старата аз – тя взема торбата с нещата за плетене. – Мога да го направя. – Отива до купчината от разкъсани детски книжки. Иска да ги скрие, но без да иска ритва купата с пепел, която се разпилява по пода. Коленичи и се опитва да събере пепелта обратно в купата, но оставя черни ивици от сажди по пода. Сякаш колкото повече ги трие, петната стават все по-тъмни.

На вратата се почуква.

Не, не.

– Кой е?

Майка ù е. Знае го. Майка ù се връща, за да ù каже колко се срамува, колко лоша е Лайда и какво ужасно дете е отгледала. Ще каже на Партридж всичко за побърканата ù детска стая.

– Лайда.

Не е майка ù. Гласът ù звучи познато, но тя не може да се сети чий е.

Лайда се изправя и тихо отива до вратата. Докосва дървото с върховете на пръстите си леко, сякаш е воден паяк върху повърхността на някакво езеро. Спомня си, че ги е виждала като дете – как подскачат и се плъзгат по водата, леки като въздуха.

– Кой е?

– Аз съм. Преша.

Не, не може да бъде. Това е номер. Тя разтърсва глава.

– Не ти вярвам.

– Лайда, аз съм. Трябва да поговорим.

От колко време не беше спала през нощта? Може би безсънието я правеше параноична или може би трябваше да бъде такава.

– Не ти вярвам – тя поглежда ъглите на стаята, където беше покрила камерите. – Просто ме оставете на мира! Само кажете на Партридж…

Но тя не може да довърши изречението. Какво би искала някой да каже на Партридж от нейно име?

– Мога да докажа, че съм аз – казва гласът. – Попитай ме нещо, което само аз мога да зная.

Лайда се сеща за фермата, когато всички бяха заедно.

– Фермата – казва тя. – Разкажи ми за нея.

– Всички бяхме там. Илиа също. Тя уби съпруга си.

Илиа. Лайда си я спомня във ваната – как лъщящите ù юмруци се тресяха във въздуха.

– Тя е мъртва – казва Лайда.

Може би хората в Купола вече знаят това. Нуждае се от нещо по-специфично.

– Тапетът – казва Лайда. – Кажи ми нещо за тапета в операционната.

– Лодки – отвръща Преша. – Тапетът беше покрит с малки лодчици, защото стаята невинаги е била операционна. Някога е била детска стая.

Лайда оглежда собствената си детска стая. Затова ли беше задала този въпрос? Тапетът беше доказателство, че Илиа някога е мислела, че ще има бебе и после по някакви причини това не беше станало.

Това е нещото, от което Лайда най-много се страхува сега. Ако Партридж наистина се ожени за някоя друга, какво ще стане с Лайда и бебето? Тя внезапно започва да се чувства изтощена. Обляга се на стената, опира бузата си върху хладната ù повърхност и притиска длани към нея. Поглежда дръжката на вратата. Дали от другата ù страна е Преша, или това е лъжа? Може ли да се довери на всяко нещо, казано от когото и да е в Купола?

Поглежда отпечатъка от пепел, оставен от ръката ù. Хваща ключа на вратата, завърта го и съвсем леко я открехва.

Не смее да погледне. Толкова много иска да види лицето на Преша, че започва да плаче.

– Лайда.

Тя вдига поглед.

Преша. Как е възможно?

Преша пристъпва вътре в детската стая, затваря вратата, заключва я отново и двете се прегръщат.

Притискат се здраво една към друга.