Изпепелени

Преша Дълг

Феделма води Преша по дълъг коридор с каменен под. Всяка врата, покрай която минават, има малко прозорче. Преша зърва вътре лаборатории и хора, заети с деликатна научна работа – епруветки и машини.

– Какво правят? – пита тя.

Феделма спира и я поглежда.

– Знаеш какво правят, Преша.

– Не – възпротивява се тя. – Не зная.

Но някаква част от нея се пита дали всъщност просто не иска да знае. Дали истината не е твърде ужасяваща и тя не отхвърля ли очевидното?

– Сигурно имаш представа кое е нашето най-голямо предизвикателство и как можем да го преодолеем. Виждала си децата. Знаеш какво можем да направим с едни обикновени лози. Виждала си и глиганите в полето, нали? – тя внезапно изглежда ядосана. – Виждала си и мен също. Знаеш каква е съдбата ми.

Преша хвърля поглед към корема на Феделма и в този момент разбира истината – Феделма не е избрала да забременее. Това е неин дълг. Колко ли деца е имала? Колко ли дълго продължава това?

– Не съм ходила на училище – отвръща ù Преша. – Всичко, което зная, е онова, на което ме е научил дядо ми. Той беше собственик на погребално бюро. Как бих могла да зная какво става в лабораториите?

– Дойде тук заради формулата. Носеше със себе си един от най-могъщите мускали с бионанотехнология[14]. Да не очакваш от мен да повярвам, че не разбираш какво правим тук? Това е детска игра в сравнение с онова, което ти си изровила – тя отново тръгва по коридора.

Преша се протяга и хваща ръката на Феделма:

– Не зная. Кълна се.

Феделма се втренчва изпитателно в лицето на Преша. Тя все още не ù вярва напълно, но казва:

– Уилъкс спаси Нюгрейндж[15], свещеното място. Той обеща на Кели, че то ще бъде пощадено. Само тридесет от нас стигнаха навреме до вътрешността на могилата.

– Но всичката тази земя, тази сграда и лабораториите... Откъде се е взело всичко това? – Преша иска да знае колко напреднали са тези хора, дали могат да поправят въздушен кораб и да излетят с него.

– Уилъкс пощади радиус от три мили. Не може да не знаеш, че Детонациите наистина са се случили. По отношение на това не можеш да се правиш на глупава – тя хвърля поглед към юмрука на Преша, който е глава на кукла. – Ти си ги преживяла, нали?

– Почти не си ги спомням – отвръща Преша. – Но понякога в главата ми се появяват откъслечни картини. Зная, че е имало масивни огнени бури, които са помели земята. Някой извън Нюгрейндж оцеля ли?

– Още двадесет души оцеляха. Това прави общо петдесет човека, но заради болестите намаляхме отново.

– И какво направи Кели тогава?

– Всичко, което можеше.

– Това място – казва Преша – не е като мястото, откъдето идваме. Едно от нещата са пепелоядите. Той е измислил всякакви неща, нали?

Колкото повече информация успее да измъкне Преша от Феделма, толкова повече неща ще може да каже на Ел Капитан и Брадуел. Ако иска Брадуел да ù прости, може би първата стъпка е да го накара да мисли, че е ценна и че все още трябва да разчитат един на друг, ако искат да се върнат обратно.

– Ами той имаше познания по генно инженерство[16] на растения и клониране[17] на молекулярно ниво. Създаде агроводството, благодарение на което лозите ни действат като защита.

– Клониране – тя има най-обща представа какво означава това – репликиране, копия. – Как го правите?

– Използваме нашата ДНК, за да създадем клонинги – обяснява Феделма. – Но всеки ембрион се нуждае от утроба, в която да се развива. Всички жени изпълняват своята част. Ще износвам бебета, докато накрая стана неспособна да го правя. Дори и ако това доведе до смъртта ми, рискът си заслужава.

След това тя добавя, сякаш се оправдава:

– Не можем да рискуваме постепенно да измрем.

Преша усеща как по гръбнака ù пропълзява леден студ. В огледалото погледни! Внимателно потърси! Виж се ти! Виж се ти! И последен не бъди! Смисълът в думите на децата е бил буквален. „Виж се ти“ – намери копие на себе си. Преша забавя крачка. Тя си спомня лицата на децата – онези, които бяха като почти огледални изображения. Накрая тя напълно спира да върви.

Феделма се обръща:

– Осъждаш ли онова, което правим? Всички ние правим жертви. Това е единственият начин да бъдеш полезен.

– Не ви съдя. Разбирам смисъла на саможертвата – отвръща Преша.

Тя си мисли за Брадуел. Не искаше той да е жертва, макар самият Брадуел да го искаше.

– Глиганите ... – казва тя, опитвайки се да подреди парченцата от пъзела.

– Съединяване на гени, да. Те са генетично създадени да бъдат домашни животни, но освен това имат и зъл нрав. Ако е необходимо, ще нападнат, за да ни защитят.

– Кого ще нападнат?

Феделма се доближава до нея. Макар че наоколо няма никой, тя снишава гласа си:

– Трябва да бъдеш предпазлива. Отвъд радиуса от три мили – територията, която сме маркирали с лозите, – живеят онези, които искат да влязат вътре, които биха убили за онова, което имаме тук.

– Кои са те?

– Те са подобни на онези, които имате във вашата част на света.

– Откъде знаете какво имаме в нашата част на света? – пита Преша.

– Той ни пощади – прошепва Феделма. – Той знае, че сме тук. Той следи нас и вероятно и останалите.

– Кой? Уилъкс ли?

– Имаме късмет, че изобщо сме живи.

– Уилъкс и Барт Кели все още ли поддържат контакт? Все още ли са ... приятели? – Преша стиска очи и поклаща глава. – Уилъкс знае, че сте тук и сте живи?!

– Шшът – смъмря я Феделма.

Тя хваща ръката на Преша и я поставя върху корема си.

Отвътре се усещаше ритане.

– Имаме бъдеще, което да защитаваме. Разбираш това, нали? – казва Феделма.

– Къде е Барт Кели? – Преша отдръпва ръката си.

– Той иска да го изчакаш – въздъхва Феделма.

Тя се обръща и продължава нататък по коридора.

Преша я следва. Завиват зад един ъгъл и спират пред вратата на малка стая.

– Изчакай тук – казва Феделма и отваря вратата.

Стомахът на Преша се преобръща. Дали Брадуел ще е там? Дали изобщо ще я погледне? Тя се опитва да измисли нещо, което да му каже, но не може да реши дори с какво да започне. Тя влиза вътре.

Стаята е малка – всъщност е малко по-голяма от килер. Няма мебели. Ел Капитан е там. Стои облегнат на стената, а Хелмут е сложил глава на рамото му. Един от клепачите му е подут и червен. Дали някой не му е насинил окото? Какво ли се е случило? Ел Капитан се изправя и я поздравява официално. Хелмут се усмихва и ù казва:

– Здравей.

Тя толкова се страхува от срещата с Брадуел, че забравя за всичко, случило се между нея и Ел Капитан. Той ù беше признал любовта си и я беше целунал. Какво ли ще се случи между тях оттук нататък? Тя се чувства скована и засрамена. Ел Капитан ù хвърля поглед и бързо извръща очи настрани.

– Здравей – казва тя.

Усеща, че се изчервява. Онова, което стори Ел Капитан, беше толкова драматично, толкова изпълнено с емоция. Беше смело. Това е нещото у него, което я кара да му се възхищава – това, че е твърд, но въпреки това, сърцето му е нежно. Тя все още си спомня целувката.

– Кели ще дойде направо тук – казва Феделма и затваря вратата.

– Брадуел не е тук. Не зная къде е – казва извинително Ел Капитан, сякаш тя иска да се види само с Брадуел, а не с него.

– Радвам се да видя двама ви – казва Преша. – Вече няма опасност кръвта ви да изтече. Това си е истинско подобрение.

– И сме целите златисти на цвят – отбелязва Ел Капитан – като някакви подвижни статуи.

– Златисти – повтаря Хелмут.

– Да – съгласява се Преша и поглежда ръцете си.

– Отива ти – казва Ел Капитан и след това свежда поглед към пода.

– Кап – започва Преша, макар да не е сигурна какви трябва да са следващите ù думи: Надявам се нещата между нас да не станат неловки. Надявам се, че все още ще можем ...

Но тогава вратата се отваря отново. Още преди да се обърне, Преша знае, че е Брадуел – крилете му шумолят силно. Тя чува Финън, който пиука в краката му.

– Ще изчакам там, отвън – разнася се гласът му.

Тя се обръща и вижда бързите му, тъмни очи, обрулените му от вятъра скули и златистия оттенък и на неговата кожа. Крилете му са дълги и рошави, но също мускулести и красиви.

– Тук вътре за мен няма място – казва той на надзирателя до себе си – нервен, млад мъж. – Не виждаш ли това?

– Съжалявам, толкова съжалявам – извинява се надзирателят. – Ще чакам навън заедно с теб.

Преди вратата да се затвори, Брадуел поглежда към Преша. Изглежда така, сякаш иска да каже нещо. Тя отваря уста да го попита как се чувства. Но преди да е успяла, той се обръща. Вратата се затваря и него вече го няма.