Изпепелени

Ел Капитан Броня

Ел Капитан няма нож.

– Не ми и трябва – обяснява той на Хелмут. – Яко сме надрусани.

Той първо забеляза промяната в цвета на кожата на ръцете на Хелмут, които винаги висяха около врата му. В началото помисли, че е жълтеница, но след това поиска да му увеличат дозата, веднага щом надзирателката му каза, че това е химикал, отблъскващ онези лози, чиито тръни бяха остри като кучешки зъби.

– Имаме две сърца, два чифта бели дробове, два мозъка – повече или по-малко – обясни той. – Дозата на лекарството трябва да е двойна. Трябва да имате това предвид.

И сега кожата му изглежда така, сякаш цяло лято е бил на плаж: не червена и на мехури, а златистокафява; има почти метален блясък. Той си спомня как като дете имаше тен на ръцете, лицето и врата – фермерски тен или поне така го наричаха. Но този тен винаги беше смесен с мръсотия: двамата с Хелмут бяха от онези деца, които прекарваха много време на колелета, катереха се по дърветата и ровеха из калта. Може би той беше повече такъв, отколкото Хелмут. Всъщност като дете Хелмут донякъде изглеждаше изтънчен. Ел Капитан беше побойникът и хулиганът: нямаше друг избор – толкова млад се бе превърнал в мъжа в къщата.

С ръце, увити в кърпите, откраднати от шкафа в стаята му, той използва лозите, за да се качи до люка, който сега, след като въздушният кораб се беше обърнал на едната си страна, се бе озовал отгоре. Но къде е люкът? Не стърчи нагоре, както го беше оставил, когато излезе да търси Брадуел. Сигурно лозите са го затворили, когато са се увили около кораба.

Лозите, изглежда, усещат химикалите, които се излъчват от неговата и Хелмутовата кожа. Не отскачат, но със сигурност не са агресивни и сякаш се отдръпват настрани. Ел Капитан чува скърцането на тръните им върху външността на въздушния кораб. Умира от мъка заради това, че го драскат. Лозите го плашат – не само защото веднъж почти го бяха убили, но и защото не са естествени.

– В това място нещата не са така, както трябва – казва той на Хелмут.

Има предвид стадото същества, които пасат по склона. Дали са глигани? И децата – всички те са под деветгодишна възраст или поне така изглеждат, което означава, че са родени след Детонациите. Освен това, много от тях си приличат. Той не намира смисъл в това, но знае че нещата не са наред.

– Никак не са наред. Но кой съм аз, че да казвам, нали така?

– Кой съм аз? – повтаря Хелмут.

Дали не говори от философска гледна точка? Ел Капитан е доволен, че Хелмут е способен да общува само с повторения. Ел Капитан се страхува, че ако брат му можеше наистина да се изразява, той щеше да го принуди да води разговори на по-дълбоко ниво. А Ел Капитан не е по философстването.

– Кой си ти? – засмива се Ел Капитан. – Я се стегни, Хелмут! Ясно ли е? Дай да не задълбаваме. Знаеш какво имам предвид.

– Знаеш какво имам предвид – повтаря Хелмут и Ел Капитан разбира, че трябва да зареже тая тема. Хелмут е в едно от онези настроения, когато иска да се налага. Няма смисъл да говори с него.

Един нож би помогнал, но Ел Капитан нямаше време да намери нож. Искаше да излезе навън. Искаше да види своя въздушен кораб и най-сетне отново беше събрал достатъчно сили, за да поскита. Измъкна се навън. Дали сега го наблюдаваха отдалеч? Може би. Кой го е грижа? Има кораб, който трябва да поправи и за който се надява, че ще може да полети отново във въздуха. Има хора, които трябва да върне у дома – Брадуел и Преша. Мисли си за нея и си спомня целувката.

Господи, той я целуна. Всеки път, когато помисли за това, има чувството, че сърцето в гърдите му е подло, разкривено и напълно порочно – уродливо сърце. То ще бие за Преша до края на живота му. Той ще я обича вечно. Брадуел може и да е успял да се откъсне от нея, но Ел Капитан никога не би могъл да го стори. Просто ще трябва да приеме тази болка. Ще трябва завинаги да я носи вътре в себе си. Беше оцелял толкова дълго с бремето да носи собствения си брат. Разбира какъв товар е това. Чувства се състарен от него, а въпреки това е все още млад. Беше хлапе по време на Детонациите, малко по-възрастен от Брадуел, но има чувството, че е на средна възраст – вероятно защото никога не беше имал кой знае какво детство. Без баща и след като загуби майка си, докато тя беше още млада, му се наложи да съзрее набързо, макар да беше малко момче.

Само се надява Преша да не остане завинаги белязана от онова, което стори на Брадуел. Да, беше го спасила, но по някакъв начин също го беше и убила. Бе му нанесла смъртоносен удар. Ел Капитан видя лицето ù, когато тя осъзна какво е сторила, и разбра кого обича тя наистина. Всичко свърши. Майната му! Ел Капитан просто трябваше да продължи – независимо от това колко зле се беше почувствал. Тъга по дома ли? Това беше поправимо. Що се касае до болката на сърцето – раните щяха да заздравеят. Някой ден щеше да е благодарен, че това е направило сърцето му по-твърдо.

– Раните са хубаво нещо. Нали, Хелмут? Те са начинът, по който тялото изгражда своята броня.

Хелмут е мълчалив. Може би мълчанието му означава, че не е съгласен.

Ел Капитан продължава да си пробива път през лозите и след като опипва слепешката наоколо в продължение на няколко минути, накрая намира очертанията на люка.

Знае какво да очаква – гниещите им провизии, размазаната си в хаоса на принудителното кацане кръв. Задната камера, която беше един от подобните на дирижабъл[1] резервоари, помагащи им да се задържат във въздуха, се беше спукала по време на полета. В нея беше започнал да влиза въздух и това бе причината да паднат. При удара може би се бяха спукали и други камери. Но нямаше как да разбере дали това е така, освен ако въздушният кораб не работеше и диагностиката му не функционираше.

Дърпа лозите, за да разхлаби дотолкова, че да може да отвори вратата.

Той е тук просто, за да види кораба, да бъде отново в него. Няма друго място на земята, където да се е чувствал толкова могъщ и да е имал усещането, че контролира нещата. Поглежда надолу към вътрешността на кораба. Лозите дотолкова спират светлината, че отворът прилича на тъмна дупка. Мирише на гнило. Може би плъховете са намерили начин да се вмъкнат и са изяли провизиите.

Пъхва вътре първо краката си и казва на Хелмут да се държи здраво. Спуска тежестта на двама им надолу. Ботушите му се удрят в нещо и въздушният кораб леко помръдва. Той обича този проклет кораб.

– Скъпа – казва той, – прибрах се у дома.

Въздушният кораб сега изглежда така, сякаш се намира под водата. Лозите покриват на ивици прозорците и спират слънчевата светлина. Той върви покрай седалките, пропълзява през вратата на кокпита[2] и влиза вътре. Отива до конзолата, прокарва ръце по копчетата, превключвателите и екраните. Те са странно чисти. Всъщност, изглеждат наскоро полирани. Счупеното стъкло е подменено. Той го докосва. Не, стъклото не е подменено. По някакъв начин е било поправено. Той може да усети неравните места там, където е било счупено и точно на това място стъклото е леко замъглено.

Кой е бил тук долу? Някой от хората на Кели ли? Ако те са поправили стъклото, дали са оправили и задната камера? Усеща надежда. Дали въздушният кораб работи? Разбира се, не може да излети с него. Лозите, които заедно притежават огромна сила, го държат на мястото му.

– Може и да успеем да вдигнем отново това бебче във въздуха – казва той на Хелмут. – Господи, добре е човек да застане отново тук на кормилото, нали?

– Нали? – повтаря Хелмут.

– Никога няма да го разбереш – не и по начина, по който аз го разбирам – казва той на брат си. – Ти не разбираш, Хелмут.

Тежестта на Хелмут върху гърба на Ел Капитан се размърдва.

– Не разбираш, Хелмут – казва той.

И е прав. Ел Капитан беше свикнал да мисли, че разбира брат си, защото си мислеше, че брат му е слабоумен – гротескна кукла, която щеше да седи върху гърба му завинаги. Но през последните няколко месеца Хелмут се беше променил: бе станал някак независим или може би брат му винаги е бил по-сложна личност, отколкото Ел Капитан беше смятал.

– Прав си – отвръща му той. – Прав си.

Поглежда надолу, където преди беше бъркотия от храна, петната от собствената му засъхнал кръв и търкалящата се калаена чаша.

– Можеше да умра тук.

– Можеше – казва Хелмут.

И тогава Ел Капитан си спомня лицето на Преша, надвесено над него – красивото ù лице и начина, по който тя докосна главата му и погледна в очите му. Тя се страхуваше, че той умира. Искаше да го спаси. Той искаше това да е доказателство, че тя го обича. Може би затова я целуна и ù каза, че я обича. Беше объркал нежността ù с любов. Преди това се страхуваше твърде много да ù каже какво чувства. Беше пропилял времето си, постъпвайки като страхливец, докато Брадуел действаше и я печелеше все повече. Но в този момент той се беше отърсил от страха си и бе избрал да живее истински.

Сега се чуди дали не е трябвало да ù каже по-рано. Може би е чакал твърде дълго. Но тогава Хелмут започва да си тананика зад гърба му някаква стара любовна песен: Ще стоя точно тук и ще чакам завинаги, докато не се превърна в камък ... Ел Капитан разбира, че това нямаше да има никакво значение. Тя, така или иначе, нямаше да се влюби в него. Усеща как гърдите му се изпълват със силно чувство. Отказва да се самосъжалява.

– Млъкни, Хелмут! – сопва се той. – Никой не иска да слуша тия лайна!

– Млъкни, лайна! – крещи в отговор Хелмут.

– Лайно ли ме наричаш?

– Никой!

– Майната ти, Хелмут! Чуваш ли ме? Ако не беше ти, Преша може би щеше да се влюби в мен. Не разбираш ли това? Мислиш ли, че някой някога ще се влюби в когото и да е от двама ни? Ние сме ненормални. Разбираш ли ме? Ние сме гротескни. И винаги ще бъдем такива.

Хелмут блъска глава в рамото на Ел Капитан.

– Ако не беше ти...

– Ако не бях аз, ти щеше да си мъртъв.

– Ти щеше да си мъртъв.

– Зная. Зная – казва той. – Мислиш ли, че не зная, че сега се нуждаем един от друг? Щях да те убия отдавна, ако това не означаваше да убия себе си.

– Да убия себе си – вика Хелмут, сякаш отправя заплаха.

– Не говори така! Недей да театралничиш толкова! Млъкни!

– Млъкни! Млъкни! Млъкни! – крещи Хелмут. – Млъкни!

Ел Капитан се обляга рязко върху метала. Хелмут изпъшква, изкарвайки си въздуха.

– Млъкни! –извиква още веднъж той с хриптене.

Ел Капитан се плъзва надолу и сяда, изпитвайки внезапно чувство на вина затова, че е блъснал брат си толкова силно. Той мрази вината. Това усещане е все още твърде ново: не го беше изпитвал наистина, преди да срещне Преша, или пък го е изпитвал, но не е знаел какво е. Иска му се това чувство да изчезне.

Оглежда всичките прозорци, покрити със завеса от зеленина. Какъв е смисълът да се връща у дома, ако не може да бъде с Преша – тук или където и да е?

– Знаеш ли каква е истинската катастрофа, Хелмут? Любовта. Любовта е онова, което наистина ни унищожава – той отпуска брада върху гърдите си. – Какво мислиш, Хелмут? Недей просто да повтаряш думите ми. Какво мислиш наистина?

Хелмут остава мълчалив известно време, след това накрая казва:

– Мислиш. Мислиш наистина.

Ел Капитан затваря очи. Какво би могъл да каже Хелмут за любовта и това каква катастрофа е тя?

– Не зная какво казваш, Хелмут – но след това изведнъж му просветва, сякаш двамата наистина са свързани един с друг по някакъв първичен начин. – Може би казваш, че, така или иначе, вече сме катастрофирали, та какво значение би имала още една малка катастрофа?

– Какво е една малка катастрофа? – повтаря Хелмут. – Вече сме катастрофирали.

И тогава се чува шум – шумолящи лози, стъпки на ботуши над главите им и гласове. Дали някой друг не идваше да си присвои въздушния кораб? Дали не са последвали Ел Капитан и Хелмут до тук? Дали са въоръжени? Двамата с брат му няма как да се измъкнат.

– В капан сме – казва Ел Капитан на Хелмут.

Колко ли са? Двама, може би трима... А може би повече.

– В капан – прошепва Хелмут.