Изпепелени

Партридж Влюбена птичка

Намират се в градините на академията, заобиколени от фалшиви храсти, фалшиви лехи с цветя и фалшиви птичи песни във фалшивите дървета. Зима е, но градината е поддържана така, че да изглежда все едно е пролет. Партридж мрази непочтеността. Той е все още разтърсен от онова, което видя в медицинския център. Блясъкът на тази градина – лъскавите, полирани пъпки на цветята и восъчния гланц на листата – само му напомня за грозотата, скрита под повърхността на нещата в Купола.

Партридж и Бекли чакат Айралийн и фотографите, които би трябвало да ги хванат случайно на тази среща, сякаш всичко не е предварително режисирано. Той е неспокоен. Тя закъснява. Партридж, така или иначе, не иска да е тук.

– Искам да видя, че за Гласингс се грижат добре. Да се уверя, че той разполага с всичко, от което се нуждае. И медицински сестри, които да идват на смени при него. Ясно ли е?!

Бекли кимва.

– И когато кажа, че сме приключили тук, значи наистина сме приключили.

Партридж се чувства виновен.

Макар че Лайда го накара да се съгласи на тази шарада[25], той чувства това като предателство. Но не може да се откаже. Ами ако започне нова вълна на самоубийства? Тогава ще трябва да обвинява единствено себе си, а той не би могъл да понесе още чувство за вина. Всичко това го кара да усеща тежест в гърдите.

Тихо е, като се изключи чуруликането на птиците. Партридж поглежда към вдлъбнатата среда на един слънчоглед и се пита дали не е възможно това да е малък говорител. Вече не вярва на нищо.

– Не мога да повярвам как свали Арвин Уийд – казва Бекли и се усмихва широко.

Партридж разтрива кокалчетата си.

– Не мислех за това, просто го направих – той поглежда към широките рамене на Бекли. – Ти имаш някакво кодиране в теб, нали? Обзалагам се, че в медицинския център има калъп за мумия с името ти върху него.

– Всъщност ми дадоха само някои необработени неща. Нищо кой знае колко усъвършенствано. Нямаше калъпи.

– Какво искаш да кажеш?

– Ами има начин да се направи както трябва кодиране с всичките му вградени защити, за да е то възможно най-безопасно и специфично. Освен това, може то да е много по-евтино и по-бързо. Не мисля, че е било добре за здравето ми като цяло, но аз не съм момче от академията. Нали? В дългосрочна перспектива аз съм заменим.

Партридж си спомня Уилда, която беше просто деветгодишно момиче, превърнато в чисто вътре в Купола, и което започна бързо да се влошава, защото кодирането беше твърде мощно, а тя бе твърде млада. Какво ли щеше да се случи с Бекли след десет години, или след пет? Партридж се изправя и поглежда към общата спалня на момчетата.

– Не мисля, че си заменим, никак даже – той хвърля поглед на Бекли, който кимва рязко и извръща поглед.

В този момент Партридж чува нервния глас на Айралийн, който дава някакви нареждания. Обръща се и я вижда – облечена в патешкожълта рокля, която се носи ефирно около краката ù. Роклята е изрязана и прилича на вечерна. Партридж е облечен неподходящо. Тя е заобиколена от група млади жени със замръзнали усмивки. Майка ù, Мими, е с нея и изглежда неприветлива и ядосана. След тях се точат половин дузина фотографи, насочили камерите си към Партридж така, сякаш са оръжия.

– Здравей, Айралийн – поздравява я Партридж. – Готова ли си?

Иска му се да започват.

Устата ù оформя едно съвършено „О!“ на изненада. Тя се усмихва и после за негова изненада сваля патешкожълтите си високи обувки, хваща ги в ръце и се затичва право към него. Разтваря ръце и ако той не отвори своите, тя ще се удари в него. Така и не му остава друг избор, освен да ги отвори. В момента, в който го прави, тя подскача леко, така че той трябва да я хване и да я спусне на земята.

– Работиш толкова много, че не ни остава време да бъдем заедно! Никакво време – тя накланя глава на една страна и го гледа.

Камерите започват да щракат и да ги заливат с блясъка на светкавиците си.

– Не ги гледай – казва тя. – Не би трябвало да знаем, че те са тук.

Приятелките на Айралийн започват да гукат от възхищение, сякаш виждат някакви малки котенца. Той не е виждал никоя от тях и се чуди дали не им е възложена задачата да се правят на такива. На Партридж това никак не му харесва.

– Трябва ли да издават такива звуци?

– Сега сме съвсем сами. Най-сетне! Да отидем до дървената люлка близо до решетката за растения.

– Добре.

Хващат се за ръце и тръгват нататък.

– Как си? – пита тя. – Кажи ми всичко, което съм пропуснала!

– Госпожа Холенбек се е опитала да се самоубие с хапчета. Имаше и едни недоносени бебета ... Не мога да говоря за тях. Те измъчват хора. И Гласингс сред тях. Той изглеждаше почти мъртъв. Ударих Арвин Уийд.

– Спри! – внезапно извиква тя, поруменяла от гняв. – Просто спри!

– Ти ме попита.

Вече са при люлката. Тя отново слага обувките си с високи токчета, което е също толкова необяснимо, както и това, че ги беше свалила. Сяда на люлката и замръзва, вперила поглед в него с влюбена усмивка.

Той не може да отвърне на усмивката ù. Поглежда отново към спалните помещения. Крилото на първокурсниците е осветено цялото. Другите етажи обаче са тъмни и тихи. Дали трите по-горни курса не са отишли на някои от онези мрачни учебни излети до зоологическата градина? Внезапно всичко това започва да му липсва. Иска му се отново да е хлапе. Не иска да знае нищо. Толкова лошо ли е това?

– Залюлей ме! Залюлей ме! – подканва го Айралийн, звучейки по-скоро като малката Джулби Холенбек, отколкото като себе си.

– Да, да! Залюлей я!

Мими ги гледа с отвращение.

Той се чувства толкова дълбоко манипулиран, че за момент не може да помръдне. Отказва да прави онова, което те му казват.

Но вече е тук. Вече се е захванал с това. „По ръцете ти няма да има повече кръв“ – чува той да шепне Лайда. Напомня си, че не се е съгласил да участва в тази малка приказка заради тях. Прави го, за да спаси много животи.

Застава зад Айралийн, хваща въжетата над главата ù, дърпа люлката назад и я пуска. След още няколко бутания тя наистина се залюлява и сега той разбира защо е роклята. Тя е била подбрана специално, за да се дипли по съвършен начин около краката ù, докато се люлее на дървената люлка.

– Не си ли щастлив? – извиква му тя и с това най-вероятно иска да каже: Усмихни се! Поне опитай да се усмихнеш!

Той се насилва да се усмихне. Мъчително му е да го направи, още повече, че и Бекли е тук. Младите жени започват безгрижно да пляскат с ръце.

– Кажи ми нещо! – подканя го Айралийн. – Нещо приятно.

Партридж не може да се сети за нищо приятно освен за Лайда. Тя му липсва. Иска му се да беше тук с нея, но се насилва да започне някакъв безсмислен разговор. Ако каже правилните неща, може би това ще свърши по-бързо.

– Чудя се къде ли са завели момчетата от академията. Първокурсниците са тук, но само те.

– О, кой знае – отвръща Айралийн. – Сигурна съм, че излетът им е с образователна цел.

– Да – казва Партридж, но след това поглежда към Бекли, който се е обърнал настрани. Защо?

– Бекли, знаеш ли къде са по-големите момчета?

Бекли не отговаря.

– Бекли! Какво има?

– Птица! – изкрещява в този миг Айралийн. Дали не се опитва да отвлече вниманието му? – Истинска жива птица! – тя сочи нагоре към клоните на дървото.

Партридж хвърля поглед нагоре. Тя е права. Птицата е истинска. Понякога те се измъкват от птичарника. Дори се опитват да свият гнезда в дърветата, но умират бързо, тъй като нямат с какво да се хранят.

– Толкова е красива! Хвани ми я, Партридж! Хвани я!

– Хората ловят пеперуди, Айралийн. Те не хващат птици.

– Но ти можеш. Направи го за мен!

– Не, всъщност не мога да хвана птица – той се отдалечава от люлката и отива до Бекли. – Кажи ми какво става с по-големите момчета от академията.

Бекли не иска да го погледне в очите:

– Не ми е позволено.

– Трябва ли да ти заповядам?

– Да, трябва – кимва Бекли.

– Тогава ми кажи, по дяволите! Това е заповед!

– Само подочух това-онова, така че не зная дали е истина, или не.

– Какво?

– Форстийд атакува. Взел е всички момчета от шестнадесет години нагоре и е започнал масово кодиране. Някои са вече отвън и са се присъединили към Специалните сили там. Други в момента се подготвят.

– Кого атакува той?

– Несретниците.

Партридж има усещането, че главата му ще експлодира. Той притиска ръка към слепоочието си.

– Защо? В името на Бога...

– Има откраднат въздушен кораб – свива рамене Бекли – и той е трябвало да неутрализира ситуацията, преди да се е появила сериозна заплаха ...

Въздушният кораб, който Преша, Брадуел, Ел Капитан и Хелмут бяха откраднали. Но въпреки това едно такова нападение няма смисъл.

Те са прекосили Атлантическия океан. Уийд беше казал на Партридж, че Форстийд не се интересува от Преша и въздушния кораб.

– Той не може да атакува! Няма пълномощията за това!

– Той ръководи военните и тъй като ти беше твърде зает...

– Не съм зает. Проклет да е! Да не мислиш, че искам да присъствам на възпоменателни церемонии и фотосесии?

Той си мисли за Преша, Брадуел, Ел Капитан и Хелмут. Не трябва да се връщат посред нападение от Купола. Той се нуждае от тях живи и непокътнати.

– Обади се по радиостанцията. Искам незабавна среща с Форстийд.

– Партридж! – вика го Айралийн. – Искам пак да ме залюлееш.

Люлката е неподвижна. Роклята ù, която вече не се развява, прилича на клюмнало цвете.

– Направиха достатъчно снимки. Трябва да тръгвам, Айралийн. Съжалявам – той бързо се отдалечава заедно с Бекли.

– Не, Партридж! – вика го Айралийн. – Птицата! Ела и ми хвани тази птичка! Тя е влюбена птичка.

Дали птицата е била поставена там? Дали някой наистина не очаква от него да я хване заради Айралийн и да ù я подари?

– Тя ще умре там – отвръща Партридж. – Трябва да бъде върната обратно в птичарника.

– О, не! – изплаква Айралийн.

Той хвърля поглед назад и вижда как птицата размахва криле и се издига във фалшивото небе.