Изпепелени

Партридж Да знаеш

Настъпи денят на сватбата му. Форстийд го беше отложил, без да каже на Партридж и Айралийн защо. А може би не е имало друга причина, освен тази да покаже властта си. Но мисълта, че това е сватбеният ден, неговият сватбен ден, е все още стряскаща за Партридж като силен токов удар. Тя го стряска и сега, докато седи пред високото огледало, докарано в апартамента му от шивача, който беше ушил смокинга му. Партридж е облечен в черни панталони и чорапи и закопчава ризата си, докато шивачът – дребен и тих мъж – сваля ципа на плика, в който са сакото на смокинга, пояса и папионката. А Партридж просто го зяпа. Всичко това е погрешно. Всичко ужасно се беше объркало – стъпка по стъпка.

– Сватба. Моята сватба – прошепва той.

– Сър? – пита го шивачът.

– Нищо – отвръща Партридж.

Няма как да стигне до Лайда. Писмата му нямат отговор. Не може да се върне и до строго охраняваната камера. Няма как да разбере дали Пийкинс е извадил Белз от хибернацията, или не. Не може да се върне и в оперативния център на баща си, без да предизвика подозрение, а част от него иска никога повече да не вижда тази стая. Само от мисълта за нея стомахът му се преобръща – онези снимки от миналото, онези обяснения в любов от баща му, който не знаеше какво е любов. Няма как да разбере и какво се случва извън Купола.

Къде ли са Преша, Брадуел, Ел Капитан и Хелмут? Уийд беше изпратил съобщение, че въздушният кораб се е приземил безопасно, но като се изключи това, Партридж не знае нищо повече и не разполага с никакви средства за комуникация.

Състоянието на Гласингс се влошава. Той беше казал, че няма да се възстанови и може би наистина е така. Партридж беше стоял буден до късно на стол до леглото му. Той очакваше момента, когато Гласингс ще се събуди и ще бъде достатъчно в съзнание, за да говори с него, но това не се беше случило. Откакто беше посетил строго охраняваната камера, Партридж беше зает с писането на непрекъснато увеличаващ се списък от възможни пароли за отключването ù.

Дали не е лудост да съсредоточава надеждите си върху идеята, че един от най-големите врагове на баща му е не само жив, но и способен да му помогне? Той не е сигурен кога и дали изобщо ще има друга възможност да отключи камерата. След посещението на Партридж в камерите за хибернация охраната там беше засилена. Явно Форстийд беше дочул нещо. Засега Партридж трябва да поддържа илюзията, че притежава властта, за да може тихомълком да отстрани Форстийд. Как? Не е сигурен.

Засега се чувства сам и изолиран.

Затворен в клетка.

Докато шивачът се суетеше около него, влезе Бекли.

– Виждам, че си се нагласил.

– Като гледам, май ще се женя – отвръща той на Бекли полунашега, полувъпросително.

– Айралийн знае ли? – подхваща шегата Бекли.

Но шегата му звучи неуместно. В края на краищата Партридж се жени за неправилното момиче.

Партридж се отдръпва от шивача и пита Бекли:

– Нещо ново?

Той знае, че Бекли е наясно, че го пита за Лайда. Това е винаги първото, за което го пита.

– Не – отвръща Бекли. – Трябва да ù дадеш малко време, нали? Едва ли ù е лесно.

– Тя беше тази, която настояваше – казва Партридж с приглушен глас.

Не беше получавал новини от нея от толкова дълго, че не може да си помисли друго, освен че тя го наказва или пък има някакви съмнения.

След това внезапно го осенва една мисъл.

– Нали не мислиш, че тя ме е накарала да направя това, за да се отърве от мен? Искам да кажа, може би дори го прави подсъзнателно?

– Не зная как работи моето собствено подсъзнание, още по-малко пък нейното.

Шивачът се прокашля учтиво, за да привлече вниманието на Партридж. Той държи сакото върху дървената закачалка. Партридж вдига ръка и му прави знак да почака.

– Значи мислиш, че това е възможно? Тя не се върна с мен в Купола. А аз исках да го направи. Умолявах я. Но после тя ми каза, че се е предала, за да влезе отново вътре, така че си казах... Казах си, че си е променила мнението. Но сега може би тя го е променила отново.

– Вие двамата ще имате дете. Това е връзка, която остава завинаги.

– Това ни прави родители, Бекли. Не означава, че сме влюбени.

Собствените му родители бяха спрели да се обичат. Предполага, че това се случва с повечето двойки. Родителите му бяха останали женени, въпреки че баща му е знаел, че жена му е била влюбена в Иманака и носи детето му. Партридж пристъпва към шивача, сваля сакото от закачалката и го облича.

– Любовта не трае дълго. Не е вечна – чувства се зле, леко подръпва сакото, за да не го чувства толкова стегнато. – А днес е проклетият ми сватбен ден.

– Трябва да опиташ да му се наслаждаваш.

Партридж поглежда отражението си. Той е фалшив самозванец.

– Как да му се наслаждавам? Ако Лайда все още ме обича, от това ще я заболи. Ако не ме обича, то какво по-лошо от това? – вече не го е грижа, че шивачът го чува.

– Наистина ли мислиш така? – пита Бекли.

Шивачът вдига яката на ризата му и започва да връзва папионката.

– Разбира се, че го мисля – кимва Партридж.

– Ами ако си оставил Лайда да те уговори да се ожениш за Айралийн, защото всъщност го искаш? Нали се сещаш – подсъзнателно, както самият ти го каза.

– Не ми говори за моето подсъзнание! – внезапно се разгневява Партридж.

Сега, когато се чувства като в клетка, гневът му пламва бързо.

– Съжалявам – свива рамене Бекли. – Не исках да използвам собствената ти логика срещу теб.

Партридж се вглежда в Бекли за момент. В него има нещо, което го отличава от другите хора в Купола. Има моменти, в които Бекли просто трябва да каже истината – сякаш не може да се сдържи да не го направи.

– Какво? – пита го Бекли.

Шивачът стяга пояса около кръста на Партридж.

– Отказах да си взема кум – казва Партридж. Всъщност Пърди и Хопс му бяха дали папка с подходящи кумове и той трябваше да избере от тях. Той беше затворил папката и им беше казал да се разкарат. – Но може би не съм бил прав.

– Нали не мислиш...

– Никой не го е грижа за мен така, както теб, Бекли. А приятелите правят точно това.

Той си спомня за Хейстингс по времето, когато бяха съквартиранти. Те винаги се заяждаха един с друг. А после се появи и Брадуел, който винаги поставяше Партридж на мястото му, и Ел Капитан, който не беше най-милият човек на света, но винаги казваше каквото мисли.

– Ще го направиш ли?

– Мисля, че се очаква да избереш някого от твоята... социална класа.

– Точно това му е хубавото. Ако избера теб, това ще вбеси някои хора от тази класа.

– Не зная...

– Виж, така или иначе, трябва да стоиш до мен като моя охрана. Можеш да свършиш и нещо полезно, докато го правиш. Мисля, че просто трябва да ми подадеш пръстена. Нали можеш да се справиш с това?

– Мисля, че има и тост. Трябва да се изправя и да кажа нещо.

– Просто кажи: Вдигнете чаши за очарователната двойка! Наздраве! Това е достатъчно.

– Защо не някой друг?

– Кой например? Уийд ли? Мислиш ли, че е излекувал челюстта си? Дали отново вече може да дъвче твърда храна?

– Предполагам, че той не би бил най-добрият избор.

– Ти ще бъдеш, Бекли. Затова дай да те облечем подходящо. Какво ще кажеш? Ако някой пита, ще кажеш, че просто изпълняваш заповеди – той протяга ръка и Бекли я стиска. Партридж пуска ръката му и добавя:

– Това също ще е добро за хората, нали? Просто ми се иска да чуя някой да го каже.

– Заради хората е – потвърждава Бекли. – Те се нуждаят от това.

– Зная – внезапно той започва да се чувства нервен.

Заради сватбата е, заради всички тези преструвки. Трябва да го направи както трябва. Баща му не е тук – той го беше убил. Беше убил баща си. Но сега му е нужен някой, който да му даде съвет. Не е ли това, от което се нуждае един млад мъж в деня на сватбата си? Той обува обувките си.

– Трябва да видя Гласингс.

– Но, сър! – шивачът още не е свършил.

– Достатъчно добре е – казва Партридж.

Той тръгва по коридора и бавно отваря вратата на Гласингс. Стаята е добре осветена. Зад гърба на Гласингс са подпъхнати възглавници, но сега, след като оттоците са намалели, той изглежда блед и изпит.

Партридж знае, че Гласингс вероятно няма да се събуди, а и дори да го направи, няма да е в достатъчно ясно съзнание, за да му даде някакъв съвет. Но въпреки това той придърпва стола по-близо до леглото и сяда на него.

– Ще се женя – прошепва той. – Какво мислиш за това?

Клепачите на Гласингс потрепват.

Партридж слага ръка върху ръката на Гласингс, която е студена и суха.

– Кажи ми какво да направя – пита той. – Уплашен съм – уж трябваше Сигнус да му помагат – Гласингс му беше обещал това. – Сигнус са шайка страхливци, нали? Къде са те сега? Седят си в апартаментите и зяпат улицата.

Партридж се обляга назад на стола. Разтрива новото си кутре.

Гласингс започва да кашля, гърдите му се надигат и отпускат, сякаш болката в счупените му ребра го е събудила. Очите му са влажни цепнатини.

– Тук съм – казва Партридж. – Тук до теб съм.

Гласингс поглежда Партридж в очите. Кимва му, сякаш иска той да се приближи. Партридж се навежда напред.

– Какво трябва да направя? – пита той.

– Поредното нещо, което е правилно – прошепва Гласингс, – и след това следващото. Ако всяка твоя стъпка е правилна, ще вървиш напред.

– Ще се женя за Айралийн. Имам усещането, че тази стъпка е погрешна.

Той е отчаян. Има нужда Гласингс да му каже какво да прави. Има чувството, че неконтролируемо се спуска към някаква пропаст и Гласингс може да му каже как да спре.

Гласингс се вглежда в Партридж. За миг настъпва тишина.

– Не я ли обичаш?

– Би трябвало да се оженя за Лайда.

Гласингс присвива очи.

– Отговори на въпроса ми!

Може би Гласингс му казва, че трябва да обича Айралийн. Дали това би направило нещата по-добри, по-безопасни и по-ясни? Беше толкова сигурен в себе си, когато каза истината в онзи микрофон, а сега е изпълнен със съмнения. Преди всичко вече не се доверява на собствената си преценка. Партридж иска да му каже, че не обича Айралийн, но си спомня за това, как фалшивото слънце блестеше върху косата ù, докато я беше вдигнал на ръце и я въртеше.

– Няма значение кого обичам. Моят живот не ми принадлежи.

– Отново не отговори на въпроса ми – настоява Гласингс.

– Ами ако не зная?

– Има неща, които човек просто трябва да знае.