Изпепелени

Преша Куклена глава

Чандри, Лайда и Преша стоят в средата на планетариума върху малка, кръгла сцена и кофата, с която бяха дошли тук, е помежду им. Театърът е тъмен, сякаш е на здрачаване. Над главите им проблясват звезди.

– Всичко е затворено – магазини, училища, ресторанти – обяснява Чандри. – Затова успяхме да уредим среща тук.

– Затворено? – изненадва се Лайда.

– Знаят какво имате – обръща се Чандри към Преша. – Знаят какво планирате.

– За какво говориш? – пита Преша, която не иска да се издаде.

Тя не е убедена, че може наистина да се довери на Чандри. Беше ù повярвала дотолкова, че да влезе в кофата, защото това беше единственият им изход, но издаването на такава тайна е нещо различно.

– За вашата революция. Те знаят за нея.

– Революция? – изненадва се Преша.

Никога преди това не е мислила за случващото се като за революция, но, разбира се, Чандри е права. То може да се превърне точно в това.

– Ние се подготвяме за най-лошото – казва Чандри, – което в крайна сметка може да се окаже за добро.

– Как се подготвяте? – пита Лайда.

– С военни сили, разбира се. Въоръжена милиция. Отново се появи нуждата от Праведната червена вълна – Кулп нервно поглежда часовника си.

Преша знае историите за това как Праведната червена вълна е взела властта преди Детонациите – с управление чрез терор и потисничество. Тя иска да знае кого очакват.

– Кой ще дойде? – пита Преша.

– Един доктор – отвръща Чандри и хвърля поглед към главата на куклата в ръката на Преша, сякаш докторът идва да излекува нея.

– Арвин Уийд ли? – пита Лайда.

Чандри кимва.

Името е познато на Преша.

– Той дойде при мен на сватбеното тържество – в мига, в който го казва, Преша започва да се чувства виновна за това, че е споменала сватбата пред Лайда. Тя усеща как младата жена сякаш настръхва. – Той искаше да говори с мен.

– Той отчаяно искаше да те отведем на безопасно място, където да говорите – казва Кулп. – И ето те тук.

– Какво иска? – пита Преша, усещайки металната кутия, която все още е в безопасност, притисната към кожата ù.

– Той мисли, че може да имаш нещо. Нещо... – Чандри търси подходящите думи – изключително важно.

Стомахът на Преша трепва. Дали това не е човекът, с когото тя иска да се срещне?

– Познаваш ли го? Може ли да му се има доверие? – пита тя Лайда.

– Не зная на кого може да се има доверие. Това не е ли вече очевидно? – тя вдига поглед към фалшивите звезди.

– Той част ли е от Сигнус? – обръща се тя към Чандри. – Като теб ли?

– Познавах майка ти – казва Чандри. – Бяхме в една група за игри, която беше прикритие за срещи.

Всяко споменаване на майка ù кара Преша да изпитва физически копнеж. Опитва се гласът ù да не звучи прекалено отчаяно:

– Майка ми? Каква беше тя тогава?

– Тя беше удивителна – сериозен, остър ум и дълбоко сърце. Аз я ценях изключително високо – отвръща Чандри и свежда поглед към ръцете си. – Мислех, че тя може да ни спаси – тя поглежда Преша. – Може би ти ще можеш.

Преша не е сигурна какво да каже, но, така или иначе – не ù остава време да отговори.

Разнася се щракане. Вратата на аварийния изход на планетариума се отваря. В залата се процежда светлина и после вратата се затръшва.

Появява се младият мъж, когото беше видяла на сватбения прием. Да, тя го познава веднага. Той идва на сцената и за момент застава там смутено.

– Опитвах се всячески да намеря начин да поговоря с теб една минута – казва той. – Накрая се наложи да го направя по трудния начин – той поглежда към Чандри и казва:

– Благодаря ти. Оценявам помощта ти.

– Това е най-малкото, което можех да направя – отвръща тя и Преша си задава въпроса дали не е била задължена по някакъв начин на Уийд.

Той поглежда към Лайда и се усмихва.

– Твърде много време мина – казва Уийд.

– На чия страна си? – пита тя. – Просто ни кажи истината.

– Аз съм на своята страна – отвръща той. – Всеки от нас постъпва така. Ако мислите по различен начин, значи се заблуждавате.

– Тогава какво искаш? – пита Преша.

– Зная за вашето пътуване. Зная до какво може би сте имали достъп. Зная, че ти може би приличаш много повече на майка си, отколкото Партридж някога си е представял.

– Какво би трябвало да значи това? – недоумява Преша.

– Искаш да постъпиш правилно.

– Искам много неща – отвръща тя.

Уийд сключва ръце зад гърба си.

– Кажи ми кои са тези неща, Преша. Може би ще можем да сключим сделка.

– Не зная дали мога да ти имам доверие.

– Какво искаш? Започни от това.

– Искам Лайда да може да се измъкне от тук. Дадох обещание.

– Не разбирам – поклаща глава Уийд. – Нима искаш да живееш там, отвън, Лайда?

– Не ме е грижа дали разбираш, или не.

– Затова ли обърна гръб на Партридж? Защото искаше да го зарежеш?

– Никога не съм му обръщала гръб.

– Въпреки това, не отговори на нито едно от писмата му.

– Той ми е изпращал писма ли? – недоумява Лайда. – Арвин, наистина ли той ми е писал?

– Много пъти – отвръща Уийд.

Лайда си поема дълбоко дъх и го задържа в дробовете си. Очите ù пробягват по залата.

– Трябва да го видя. Трябва да го видя, преди да си тръгна. Веднага – казва тя. – Трябва да го видя веднага!

– Почакай, Лайда – Преша се обръща към Уийд. – Зная, че тук сте пречиствали хора. Зная, че сте създали Специалните сили, но тези подобрения са се обърнали срещу хората. Децата, които сте пречистили...

– Какво за тях? – пита Уийд.

– Те са мъртви. Вие ги убихте. Разполагате с възможността да пречиствате, но този процес...

– ... Разрушава най-важните функции на тялото – Уийд протяга ръцете си хоризонтално пред себе си, с дланите надолу. Те леко треперят. – Уилъкс ме накара да си направя мозъчни подобрения. Искаше да използвам ума си, за да го спася – той протяга ръка, хваща Преша за китката и повдига главата на куклата. – Но за теб още не е твърде късно.

Дъхът на Преша замира. Сърцето ù сякаш се издига в безтегловност в гърдите ù.

– Имам онова, от което се нуждаеш – мускала със серума на майка ми и формулата. Ти можеш да пречистваш, а аз имам онова, което е необходимо, за да няма процесът никакви смъртоносни странични ефекти. Имаше и още нещо. За това е нужна формулата и...

– Имаме всичко, от което се нуждаем, Преша – прекъсва я Уийд. – Мога да започна с теб.

Това е мигът, който Преша е очаквала. Главата на куклата може да бъде махната. Тя може да се освободи от нея. Може отново да бъде цяла, да бъде изцяло себе си. Те могат да спасят и останалите оцелели.

– Няма време – намесва се Лайда.

– Не знаем кога ще атакуват и дори дали ще имат куража да се опитат да го направят – обяснява Уийд и пъхва ръце в джобовете си. – Може би имаме време, а може би – не.

– Те още не са получили съобщението от мен. Очакват го – отвръща Преша.

– Не – промълвя Лайда и извръща поглед от всички тях. – Съобщението вече е изпратено.

– Аз не съм го изпращала – отбранително възразява Преша. Да не би Лайда да не ù вярва? – Наистина не съм.

– Аз го направих – тихо казва Лайда.

– Какво им каза, Лайда? – пита я Преша и сграбчва лакътя ù. – Какво съобщение изпрати?

– Знаеш какво съм им казала – отвръща Лайда и издърпва ръката си от хватката на Преша. – Казах им, че моментът е дошъл. Казах им да го разрушат. Използвах думите, които ти ми каза, и нарисувах рисунка на лебед, така че Брадуел да знае, че е от теб.

– Защо, Лайда? Защо го направи? – Преша втренчва поглед в пода, опитвайки се да осмисли всичко: променящите се факти, последствията извън Купола. Когато осъзнава какво се е случило, се чувства предадена. – Накара ме да ти кажа кодовите думи. Как можа да ми го причиниш?!

– Направих го за всички нас – отвръща Лайда.

Тя бръква в кофата, изважда две копия и подава едното на Преша.

– Няма да взема това копие, Лайда. Разбираш ли изобщо какво си сторила?

Лайда отново бръква в кофата и изважда бронята си, изплетена от метални закачалки. Пъха ръцете си в ремъците, които е прикачила. Бронята приляга плътно върху гърдите и корема ù, където бебето вече е започнало да се оформя. Това е ръчно изработена броня. Сигурно Лайда я е направила. Но от какво и как? Преша не знае, но бронята е точно по мярка на Лайда.

– Направих онова, което трябваше да направя – отвръща Лайда.

– Трябва да отведем двете ви на безопасно място – казва Уийд и разтрива челюстта си, очевидно опитвайки се да измисли някаква стратегия.

– Трябва да видя Партридж – отново повтаря Лайда с категоричен тон.

– Точно при него ви изпращам. Но първо – той поглежда към Преша – мога да защитя изследователските лаборатории, Преша. Те имат допълнителна вградена защита. Ако ми дадеш онова, което имаш, аз мога да го запазя в безопасност.

Преша усеща допира на металната кутия върху ребрата си.

– Обещаваш ли ми да направиш онова, което е правилно?

– Обещавам.

– Доверяваш ли му се? – Преша поглежда към Лайда.

– Доверието изисква вяра – отвръща Лайда. – Точно в момента какво друго ми е останало?

Преша бръква под униформената си куртка и изважда кутията. Когато му подава мускала и формулата, я обзема страх. Ръцете ù треперят, сякаш и тя самата ще рухне всеки момент.

– Партридж ще поиска да отмениш атаката. Чистите могат да загубят всичко, затова той ще ти предложи всичко. Всичко, което някога си искала. Бъди готова за това.

Как Преша би могла да се подготви за това да получи всичко, което някога е искала?

– Гледай да спазиш обещанието си, Арвин Уийд.

– Знаеш ли, че той уби и моите родители – казва Уийд. – Трябваше да казвам, че малката ми сестра е умряла от усложнения при раждането, но тя беше заложница. Родителите ми направиха онова, което искаше Уилъкс, но той въпреки това я уби. После, когато аз бях малко по-голям, те настинаха и не успяха да се възстановят, сякаш нещо толкова безобидно като една настинка може да ги е убило. Аз се престорих, че вярвам на това, Преша. Преструвах се отново и отново. Сега просто искам да ги спася.

– Кои?

– Толкова са много – твърде много, за да мога да ги преброя... – за момент Уийд е неспособен да продължи. Гласът му е задавен от мъка. Той се закашля и продължава:

– Уилъкс ме накара да ги създам. Сега е моя отговорност да ги запазя живи – той внезапно поглежда Преша и Лайда, сякаш така е бил погълнат от мислите си, че е забравил, че те са там. – Ще изпратя съобщение на Партридж, че ще дойдете – той стиска металната кутия, вдига я нагоре в юмрука си и добавя:

– Благодаря ти.

После, докато се отправя обратно към вратата, извиква през рамо:

– Вземи копието, Преша. В някакъв момент ще имаш нужда от него.