Изпепелени

Лайда Колела

Лайда няма много време. Преша, все още облечена като охранител, спи в другия край на леглото ù, но може да се събуди всеки момент.

Лайда внимателно отваря нощното си шкафче и изважда своя „Дневник на бебето“. Вижда собствените си драсканици: Копнея. Копнея. Копнея. Думите изпълват страница след страница. Това е всичко, което тя е написала вътре.

Полетата са празни. Тя обръща дневника настрани и написва отстрани на полето точните думи на онова, което Преша ù беше казала, че би написала на Брадуел – кодираното съобщение: Нашият живот не е случайност. Това е началото, не краят... И тя нарисува груба рисунка на лебед, плуващ върху водата. Предишната нощ може би е звучала като побъркана, но въпреки това мислеше ясно – за следващата стъпка и как да я направи. Сърцето ù беше жестоко разбито, но в нея няма жестокост. Сега изпитва остра и неумолима болка. Въпреки това знае какво трябва да се случи. Преша може и да не е сигурна, че е време Куполът да бъде унищожен, но Лайда е.

Тя откъсва края на листа, върху който току-що е писала. Предишната нощ беше пуснала Фридъл и сега започва да го вика, като тихо цъка с език. Чува тракането му и бръмченето на неговите криле и малко след това той каца върху отворената ù длан.

– Някога майката на Преша те е пуснала да намериш дъщеря ù – прошепва Лайда. – И ти си го направил. Сега се надявам Сигнус да те изнесат извън Купола. Ти ще трябва да откриеш Брадуел и да му предадеш това съобщение.

Тя повдига едно от крилата на Фридъл – през тънкия корпус на лекото му тяло тя може да види вътрешните му механизми. Лайда навива дългия и тънък лист хартия и го поставя в тялото на цикадата[45], но оставя малка част от него да стърчи навън така, че хората отвън да могат да го забележат.

Цикадата разтваря фините си метални криле, размахва ги и се издига от дланта ù, след което започва да лети из стаята.

Лайда отваря вратата на килера. Започва да прехвърля роклите за бременни, чиито закачалки скърцат върху металния прът на гардероба, но когато стига до задната част на килера и се протяга да вземе импровизираната броня, изплетена от телта на закачалките, не открива нищо. Бронята я няма.

Дали бяха дошли миналата нощ и я бяха взели? Нима през цялото време са знаели, че тя е тук? Тя се чувства ограбена, предадена и разголена, лишена от нещото, което беше създала, за да се защити.

В коридора се чуват два гласа, които говорят бързо и настойчиво. Лайда притиска ухо към вратата. Разпознава тънкия и вайкащ се глас на Чандри и басовия глас на пазача. Представя си как Чандри е влязла вътре, ровила е из дрехите ù и е извадила бронята. Вероятно вече я е изхвърлила.

Гласовете спират. Чува се скърцане: нещо трополи по дървения под, нещо на колела. И тогава в детската стая се чува хлопане. Тя разбира какво се случва. Те махат всичко отвътре.

Шумът събужда Преша, която се размърдва и сяда.

Лайда притиска пръст до устните си.

– Какво става тук? – пита Преша.

– Чандри Кулп е. Това е жената, която ме учи да плета и се опитва да ме научи да съм добра майка. Тя разваля детската стая. Маха всичко от нея.

– Майка ти нареди на Бекли всичко в детската стая да бъде подменено.

– Майка ми – промълвява Лайда. – Тя разполага с всички доказателства, от които те ще се нуждаят, за да ме затворят, след като ми вземат бебето. Майка ми ще докладва, че мога да бъда освидетелствана за луда. Може би съм такава.

Тя сяда на леглото до Преша.

– Не – казва Преша. – Не казвай това.

– Момичета! – това е пискливият глас на Чандри. – Момичета, веднага излезте навън!

Дали Чандри няма да разчисти детската стая на Лайда, за да я накаже?

Лайда отново цъква с език на Фридъл, който се носи във въздуха.

– Фридъл! – възкликва Преша.

– Той е добре – уверява я Лайда, бързо го хваща в шепите си и го прибира в джоба на пуловера си. – По-добре да го държа скрит.

– Има ли начин? – Преша сграбчва ръката на Лайда.

Лайда знае какво я пита тя: дали има начин да се намери изход от тук.

– Винаги има начин.

Двете излизат в коридора. Вратата на детската стая е отворена достатъчно, за да могат да видят Чандри, облечена в износен син костюм, да се навежда над голяма квадратна кофа на колела. Тя вдига сноп издялкани на ръка копия. Кълбото е изчезнало. Чандри е поработила здраво. Тя е леко задъхана и изпотена. Ядосано си мърмори под нос:

– Каква каша забъркахме! Каква хубава, хубава каша!

Когато те се появяват на вратата, Чандри вдига поглед и нарежда на Преша:

– Ти! Започвай да ми помагаш!

– А аз? – пита Лайда.

– Някой се е обадил, че кълбото е счупено. Работникът по ремонта е тук.

Лайда поглежда Преша. Тя не беше забравила да каже на пазача.

– Той иска да знае какво точно не е наред с него – продължава Чандри. – Лично аз не мисля, че трябва повече да имаш достъп до това кълбо. Но някой пита ли ме за мнението ми? Не, не го правят.

– Добре – казва Лайда. – Ще ида да говоря с него.

– И след това веднага се върни тук! Постъпила си лошо. Разбра ли ме? Много лошо! И това трябва да спре!

– Обещавам – отвръща Лайда. – Повече няма да се повтори.

Чандри кимва и Лайда бързо се отдалечава към всекидневната. Там, на масата за хранене, облечен в сив гащеризон, седи Бойд и работи върху кълбото.

– Много бързо си дошъл – казва Лайда.

Той се изправя и се усмихва.

– Винаги съм на Ваше разположение.

– Поправи ли го?

– Работя върху него – отвръща Бойд. – Мисля, че нещо не е наред с електрическата схема.

На кълбото му няма нищо. Това означава ли, че той е разбрал, че е бил извикан по съвсем различна причина?

– Ами аз наистина се нуждаех от помощта ти – казва Лайда.

– В момента го дооправям.

– Ще трябва ли да го вземеш със себе си в работилницата? Мислех, че може би ще се наложи да го изнесеш – тя има предвид, че се надява той да им помогне двете с Преша да се измъкнат навън. Но дали той ще разбере?

– Разбирам какво имате предвид – отвръща Бойд. – Да. Това ми мина през ума.

– Така ли?

– Да.

Бойд завинтва задния капак на кълбото и го затяга. Подава го на Лайда.

– Обаче вече работи по-добре. Виждате ли?

Тя се възхищава на работата му.

– Ти направо ми спаси живота! – възкликва Лайда, докато всъщност ù се иска да каже: Спаси ни!

– Приятно ми беше да видя Чандри тук тази сутрин – отбелязва Бойд, докато разсеяно прибира инструментите си.

– Познаваш ли я?

– Всъщност сме съседи. Господинът и Чандри са чудесни хора.

Лайда застава нащрек. Дали Бойд не се опитва да ù каже нещо?

– От онези съседи, които помагат на другите. Нали разбирате?

– Наистина... – отвръща Лайда.

– Наистина – повтаря Бойд. – Винаги можете да се доверите на семейство Кулп.

Дали не ù казва да се довери на Чандри? Лайда има чувството, че ще се разплаче. Това да не е шега? Да се довери на Кулп? На Чандри? Ако тя се довери на Чандри и се окаже, че Бойд греши, тя ще свърши в рехабилитационния център. Но ако Бойд наистина е част от Сигнус и такива са ù семейство Кулп, то тогава това може да е единственият им шанс.

Бойд протяга ръка, за да се сбогува. Той се готви да си тръгне. Тя го прегръща и прошепва:

– Пусни го отвън. Той е куриер. Пусни го.

Тя изважда Фридъл от джоба си и го пъхва в джоба на сивия гащеризон на Бойд.

Когато сваля ръце от него, Бойд изглежда объркан, но тя вярва, че той ще открие Фридъл и ще направи, каквото му е казала, и че Фридъл ще има достатъчно разум и сила, за да достави съобщението. Лайда се усмихва на Бойд и го потупва по рамото.

– Внимавайте с кълбото – предупреждава я той, но хвърля поглед към корема ù.

Иска да каже: Грижи се за бебето. Дали не намеква, че дълго време няма да я види отново?

– Ще го направя, Бойд. Благодаря ти – казва тя. – Благодаря ти за всичко.

– Няма защо. Надявам се, че ще работи добре – той ù се усмихва уморено, но на лицето му сякаш се изписва надежда.

Тя му се усмихва в отговор и бързо тръгва обратно по коридора.

Когато влиза в детската стая, Преша не се вижда никъде. Голямата пластмасова кофа стои насред стаята. Чандри я поглежда изпитателно и след това хвърля поглед на камерите, монтирани високо в ъглите на стаята. Парчетата плат, които закриваха лещите им, ги няма, но едната от тях сякаш е извита така, че сочи предимно към единия ъгъл.

– Просто там ли ще стоиш? – пита Чандри. – Трябваше да те накарат сама да свършиш всичко това!– Тонът ù е все така рязък. Дали не изнася представление? Тя вдига едно копие. – Вземи това – продължава тя и кимва към кофата.

Лайда взема копието и отива до кофата. Поглежда в нея и там измежду всички неща от стаята ù – остатъците от книгите и копията, парчетата от роклята ù, дори и купата с пепел – е Преша. Тя вдига поглед към нея и кимва. Довери се на Кулп – това сякаш иска да ù каже. Лайда пуска копието в кофата.

Чандри стиска в юмрука си няколко копия. Тя отстъпва близо до една от стените. След това посочва към камерата над главата си. Сега Лайда вижда, че тя не работи, сякаш е била ударена от нещо – може би от копие – и е наклонена към стената.

– Докарай тази кофа по-близо – смъмря я Чандри. – Стига си мързелувала!

Лайда изпълнява нареждането. Избутва кофата до мястото, към което сочи Чандри. Когато кофата се озовава там, Чандри кимва. Тя иска да каже: Сега си извън полезрението им. Влизай вътре.

Кофата е тъмна и натъпкана с боклуци от стаята ù. Докато Лайда се покатерва вътре, Чандри не спира да говори:

– Не зная какво те е прихванало да направиш тая отвратителна бъркотия. Детето е много, много свят дар.

Скоро Лайда и Преша седят на дъното на кофата. Тя е претъпкана и пълна с пепел и наподобява на дома.

Чандри пуска вътре последните няколко копия и продължава:

– Да не смяташе да отглеждаш детето в това ужасно място? Какво изобщо си мислеше? Майка ти беше права за теб.

Последните думи жегват Лайда. Какво е казала майка ù за нея?

– Имаш нужда от помощ. Истинска, професионална помощ. Вероятно никога няма да станеш нормална. Ще си останеш завинаги в това състояние.

Лайда затваря очи. Тя знае защо Чандри казва това – то е предупреждение. Тя иска да каже, че Лайда трябва да се измъкне навън веднага. Майка ù ще се върне за нея с екип от професионалисти. Тя ще бъде отведена в рехабилитационния център и никога няма да ù позволят да го напусне. Завинаги ще остане в това състояние. Лайда си спомня какво беше прочела в психологическата си оценка: доживотна институционализация. Тя отваря очи. Преша се протяга и стиска ръката ù. Сигурно разбира колко трудно е това за Лайда. Донякъде сякаш е загубила майка си. Може би е по-лошо от това – отхвърлена е от нея. Преша стиска отново ръката ù и Лайда стиска нейната в отговор.

Чандри затваря капака и в кофата става тъмно. Лайда стиска ръката на Преша по-здраво.

Кофата започва да се движи. Лайда усеща търкалящите ù се колела. Тя се заслушва в лекото им скърцане.

Чандри ги е изкарала от стаята. Тя спира за момент в коридора. Дали ги е изоставила?

Не, тя се връща, като си тананика някаква мелодия и бута огромната боклукчийска кофа.

– Бедното момиче изпадна в шок – казва тя на пазача. – Не искаме да изгуби бременността си. Остави и двете да поспят през останалата част от деня. Вече ядоха и си легнаха. Не ги безпокой. Разбра ли ме?

Вероятно пазачът е кимнал, защото Чандри започва отново да се движи. Колелата под тях вибрират и се тресат. Лайда опира ръце надолу, за да запази равновесие, и напипва стегнато изплетения метал – бронята ù. Тя е тук. Може би Чандри е знаела, че това е начинът, по който Лайда може да я запази.