Изпепелени

Партридж Навсякъде

Партридж е пристегнат върху носилката и покрит изцяло с бял чаршаф. Вече са извън хотела. Айралийн и Бекли са облечени в бели лабораторни престилки и бутат носилката, чиито колела тракат по настилката, по страничните улички. Единственото, което Партридж вижда, е ярката светлина, прозираща през белия чаршаф над очите му. Той знае, че наблизо тичат хора. Подминават групи от гласове. Някъде избухва караница: той чува как двама ядосани мъже си крещят.

Разнася се писък, последван от по-далечни викове и няколко изстрела.

Партридж трябваше да е мъртъв, но се чувства съвсем жив – сърцето му е свито и всяко негово туптене отеква като удар в гърдите му. Гласингс е мъртъв. Всички те могат да умрат. Възможно ли е сестра му наистина да заговорничи за събарянето на Купола? Дали този тънък, бял, покриващ лицето му чаршаф, който той засмуква в устата си всеки път, когато си поеме дъх, да е един вид предупреждение, че смъртта е онова, което го очаква в близко бъдеще?

Той чува Бекли да крещи:

– Внимавай с бордюра!

Носилката завива и се блъска в бетона.

Движат се възможно най-бързо. Блъскат се в чимове трева, от което тялото му подскача. Този път не ги чака кола. За щастие са на същото ниво в Купола като многоетажната сграда с камерите за хибернация.

Партридж не може да понася това, че не може да вижда. Той хваща чаршафа с два пръста и го повдига на сантиметър нагоре от едната страна, след което обръща глава. Сега има страничен поглед към всичко случващо се и улиците, задръстени от хора. Някои тичат и влачат след себе си деца, носейки бутилки с вода и кутии с прахчета сойтекс. Хората се блъскат в магазините и се редят на опашки, които се вият около сградите. Някои уплътняват прозорците с насмолен брезент и лепкава лента от страх, че защитният Купол ще бъде разрушен. Заради Форстийд някои имат преметнати на гърбовете си пушки.

Въпреки всичко това, те се придвижват напред. Тъй като бутат мъртвец, не им обръщат внимание. Хората са свикнали със смъртта. Сега се готвят за още. На лицата им има смесица от страх, паника и странно примирение – сякаш нещо, което отдавна очакват, най-сетне се е случило.

Но тогава той забелязва човек, който пише върху един от плакатите, на който са двамата с Айралийн по време на среща. Мъжът драска с червена боя по лицата им: ТАЗИ ИЗМЕТ ТРЯБВА ДА УМРЕ.

Партридж е потресен. Тези хора обичаха него и Айралийн. Именно те бяха причината двамата да се оженят – за да бъдат хората щастливи и да имат причина да живеят. А сега ги наричат „измет“ ... Казват, че трябва да умрат ... Той остава чаршафа да падне отново. Дали чистите няма да го убият? Нима нещата ще се развият по този начин?

Щом като се озовават вътре в сградата, Айралийн и Бекли бързо го развързват. Започват да тичат през поредицата от тунели и дълги зловещи коридори, които вече започват да му стават по-познати, подминават слабо осветени стаи, пълни с бръмчащи машини, които поддържат замразените хора живи.

– Точно отпред е – казва Айралийн.

Партридж ги следва двамата с Бекли, завива зад ъгъла и вижда врата, от която в коридора се процежда светлина. Айралийн и Бекли забавят крачка. Партридж приближава до вратата, спира и после почуква. Пийкинс и една сестра вдигат очи от някакъв график.

– А, радвам се да те видя, Партридж – поздравява го Пийкинс. – Радвам се, че си успял да стигнеш дотук, като се има предвид какви са... обстоятелствата.

Стаята е изненадващо яркоосветена и топла. Бекли и Айралийн остават близо до вратата, за да наблюдават коридора.

Партридж се приближава до капсулата и вижда замъглените очертания на лицето на Одуолд Белз: острата му бяла коса, затворените очи и бледите страни, покрити с тънък слой ледени кристалчета. Белегът върху шията му е червен от пресния хирургически разрез, останал отпреди замразяването. Партридж си спомня малката синя кутия, в която беше вентилаторът, свален от гърлото му, и лицето на Преша, когато беше осъзнала, че това означава, че дядо ù е мъртъв.

– Ситуацията бързо се влошава – казва Бекли.

– Трябва да действаме бързо – добавя Айралийн.

– Как изглеждат нещата? – пита Партридж.

– Още малко и ще разберем дали има някакви трайни увреждания – отвръща Пийкинс.

– Увреждания? Мислех си, че той или ще оцелее, или няма.

– Има много междинни сценарии – обяснява Пийкинс, очевидно раздразнен от него. – Тишина, моля.

Пийкинс и сестрата работят бързо. Преместват капсулата в хоризонтално положение. Силната, натрупана топлина размразява стъклото. Сърдечният пулс на екрана близо до капсулата започва да се ускорява. Партридж дори започва да се тревожи, че сърцето бие вече твърде бързо. Пиукането се забързва.

Стъклото на капсулата се отдръпва с електрическо бръмчене и разкрива лицето на Белз – вкочанено и мокро от стопените ледени кристали.

– Задействам пълния капацитет на белите дробове – обявява Пийкинс и въвежда данните в компютъра със съсредоточено лице.

Гръдният кош на Белз се повдига и спуска и след това той си поема дъх през носа. Главата му се отмята назад, бузите и челюстта му се разтрисат и след това лицето му потреперва. Той стиска очи. Изглежда, дробовете му са блокирани.

– Той не диша – обажда се Партридж.

– Почакай – спира го Пийкинс с очи, вперени в пулта за управление. – Просто почакай...

Сърцето на Белз започва да тупти бързо – пиукането е остро и неспокойно, но той продължава да лежи там сковано.

– Пулсът става прекалено ускорен – предупреждава сестрата.

– Направете нещо! – изкрещява Партридж. – Не можем да го изгубим.

И тогава Белз отново си поема дъх, което изглежда невъзможно. Сега задържа въздуха прекалено много. Лицето му става моравочервено.

– Почакай – повтаря Пийкинс. – Задръж така, задръж.

Устните на Белз започват да посиняват.

– Господи! Той умира! – крещи Партридж. – Умира тук, пред очите ни!

Айралийн се опитва да дръпне Партридж назад от камерата.

– Партридж – меко казва тя.

Изглежда, че Пийкинс внезапно е обзет от паника.

– Не зная какво повече да сторя... Никога не съм правил това с толкова възрастен човек ...

И тогава звукът става равен. Пиукането е заменено от един непроменящ се, ужасен тон.

Партридж протяга ръце и сграбчва Белз за раменете, които са още студени.

– Дръпни се! – изкрещява Пийкинс, но Партридж избутва възрастния мъж достатъчно, за да сложи коляното си върху капсулата, след което се повдига и се надвесва над гръдния кош на Белз. Натиска го с цялата сила, на която е способен. Нищо.

– Партридж! Остави го! – крещи Бекли.

Партридж отново натиска гръдния кош на стареца.

– Ако ще го правиш, то го прави както трябва! – вика му Пийкинс и му показва мястото, където ребрата на Белз се събират в средата на гърдите му.

Партридж се изправя и стоварва лактите си върху стареца. Възрастният мъж все още не помръдва.

Партридж затваря очи и го прави отново и отново.

– Не умирай! – крещи той. – Не умирай!

Усеща тънката кожа на възрастния мъж, костите на гърдите му и как сухожилията му поддават.

– Той си отиде – обажда се сестрата.

– Партридж – казва Пийкинс. – Спри! – той блъска Партридж по рамото. – Спри!

Но задъхан и потънал в пот, Партридж продължава.

– Това е загубена кауза – казва Бекли.

– Спри, Партридж – умолява го Айралийн. – Моля те!

И Партридж започва да се чуди дали не са прави. Той отваря очи. Лицето на стареца е изопнато. Дали вече е мъртъв? Партридж продължава. Има чувството, че ще се разплаче, но след това машината изпиуква. Чува се един удар на сърцето... После още един. Очите на мъжа се отварят и той среща погледа на Партридж.

Гърдите на Белз помръдват нагоре-надолу. Очите му са широко отворени. Той издишва с дълбоко свирещо хриптене.

– Одуолд – възкликва Партридж и се навежда по-близо до стареца. – Одуолд! Ти си тук. Ти си добре.

Партридж скача от камерата. Пийкинс и сестрата започват да се суетят, за да стабилизират Белз. Не след дълго той се успокоява. Дишането и сърдечният му ритъм стават ритмични.

– Ще те съберем с Преша, разбра ли? – меко му казва Партридж. – Липсваш ù. Тя иска да те види. Разбираш ли ме?

– Преша – промълвя старецът и устните му потрепват, докато изрича името ù.

– Да. Ти ù липсваш.

– Съпругата ми.

– Не, внучката ти – поклаща глава Партридж.

– Къде съм? – объркано го поглежда старецът.

– Всичко е наред – уверява го Партридж. – Всичко е наред.

– Къде е жена ми? Къде е Преша?

– Внучката ти – поправя го Партридж.

– Нямам внучка. Как бихме могли да имаме, като не можехме да имаме дори деца?

Партридж поглежда останалите.

– Той е дезориентиран – обяснява му Пийкинс. – Може би е временно.

– Това се случва понякога – добавя сестрата.

Партридж отива до стената и се обляга на нея, опитвайки се да прочисти главата си.

– Къде съм? – повтаря Белз.

– В болницата си – спокойно му обяснява Пийкинс. – Ще се оправиш.

– Той не е истинският ù дядо – казва Партридж. – Намерил я е след Детонациите и се е грижил за нея като за свое собствено дете. Сигурно я е кръстил на съпругата си. Тя е била детето, което никога не са имали.

Пийкинс обяснява на възрастния мъж как стоят нещата:

– Направихме ти операция и беше в нещо като кома, но ще се оправиш.

– Уж е тук, но всъщност го няма – казва Бекли.

Партридж се вторачва в пода. Още не е приключил тук. Излиза от стаята и тръгва по коридорите. Тича, макар да се чувства замаян. Тича, плъзгайки едната си ръка по стената и се отблъсква от нея, когато прави завой.

Айралийн и Бекли го следват.

– Какво става, Партридж? – крещи след него Бекли. – Къде си тръгнал?

– Партридж! – вика Айралийн.

Те знаят къде отива той. Той продължава да тича, залитайки по коридорите, докато не стига до камерата с повишена степен на сигурност – онази, която е заключена и очаква Партридж да измисли някой код или някаква парола.

Останал без дъх, той стои и гледа втренчено вратата, докато Бекли и Айралийн не го настигат.

– Какво си сложил тук вътре? Какво си ми оставил? – обръща се той към баща си.

Баща му е навсякъде – той е вътре в него.

– Може би не искаш да знаеш – казва Айралийн.

– Може би не можеш да знаеш – обажда се Бекли.

Партридж се завърта и блъска Бекли.

– Дядото на Преша не я помни. Върнах го обратно, но част от него е мъртва. Опитай да дадеш на Преша такъв подарък! Ти опитай!

– Успокой се – казва Бекли и вдига ръце.

– Ами ако баща ù е тук? Хидеки Иманака е човекът, който баща ми е мразил най-много на света. Баща ми е обичал малките си реликви. Ако е могъл, се е сдобил и с реликвата на Иманака. А е могъл да направи почти всичко, което е пожелал, нали?

Бекли отива до тежката метална врата.

– Направих всичко, което можех, за да осъществя някакъв напредък. Нуждая се това да е бащата на Преша. Нуждая се от това.

– Опитахме много комбинации, Партридж – казва Бекли. – Не можахме да я отворим.

– Взриви я.

– Баща ти се е погрижил това да не може да стане със сила – намесва се Айралийн. – Тук става дума за тайна. Нещо, което може би само вие двамата знаете.

Партридж прокарва ръце през косата си.

– Двамата с баща ми не споделяхме тайните си. Не споделяхме нищо.

Дори и обич – мисли си Партридж. Баща му дори не го беше обичал. Партридж му беше казал това, преди да го убие: Ти никога няма да разбереш любовта.

Дали баща му не е търсил любов?

Партридж поглежда към Бекли. Споменът за това как ръцете му настискаха ребрата на Одуолд Белз е все още жив. Ръцете му треперят, както трепереха и тези на баща му. Сякаш Уилъкс е вътре в него. За миг има усещането, че баща му е успял да постигне своето, че е прехвърлил ума си в главата на Партридж и ще остане в него завинаги. Той мрази баща си повече отвсякога и знае какво иска Уилъкс от него сега, какво настоява да получи.

– Трябва да зная какво има там вътре, Бекли – той сграбчва ръкава на престилката на Бекли. – Трябва да му кажа, че го обичам.

– Какво?

Партридж знае, че баща му иска тези думи да дойдат от устата му.

– Има високоговорител – прошепва Партридж с гръб, обърнат срещу запечатаната врата. – Иска аз да го кажа.

– Сигурен ли си, че е това? – Бекли не изглежда убеден, но той не познава Уилъкс толкова добре, колкото Партридж.

Айралийн поставя ръка върху студения метал на вратата.

– Стаята в оперативния център беше пълна със стари снимки, писма с обяснения в любов, написани до всеки от нас. Всички неща, които той никога не каза. И тъй като той никога не ги е казал, никога не ги е чул, изречени от друг. Зная какво иска. Никога в живота си не съм бил по-сигурен в нещо. – Знае това, защото баща му е в него, вселил се е в него вътре, но не може да го каже на Бекли.

– Кажи го – прошепва Айралийн.

Партридж се обръща към вратата и се приближава до малкия високоговорител. Стиска уста и поклаща глава. Няма да го каже. Не може. Иска да каже: Остави ме на мира! Това ли се случва с всички убийци? Тялото му е неговият затвор. Партридж стоварва юмруци върху стената над главата си.

Той се опитва да се сети за някой друг подходящ. Би могъл да го фалшифицира. Но баща му е тук, в главата му – сгърчените му, почернели ръце и свистящия му дъх. В крайна сметка се беше превърнал в несретник. И тогава, без да знае защо го прави, той казва:

– Несретник като мен.

Има песен за несретниците и за божието милосърдие. Иска му се да каже на баща си, че всички те са несретници, че всички се нуждаят от спасяване. Допира уста да високоговорителя.

– Обичам те – казва той. – Ти си моят баща. Винаги съм те обичал. Нямах избор, освен да те обичам.

Някъде вътре сред сложните ключалки на баща му думите на Партридж отговарят на някакъв критерий. Дали са само думите, или болката в гласа му беше активирала нещо? Никога няма да го разбере.

Чува се щракане. Вратата накрая поддава. Тя е разпечатана. От охладената стая повява студ. В коридора на талази навлиза мъгла.

Партридж поставя ръка върху вратата и бавно я отваря. Над главата му премигва и се запалва лампа, която осветява четири малки капсули.

Партридж отива до тях и вижда бебета във всяка от капсулите. Те лежат на едната си страна. В устите им има тръби. Кожата на всички е покрита с ледени кристалчета и има синкав оттенък – подобно на Джарв Холенбек, когато Партридж за пръв път го беше видял тук, долу. В ъгъла на стаята има също и една метална маса с метална кутия върху нея.

– Четири малки бебета – казва Айралийн, която влиза вътре и се навежда ниско над едно от тях.

– Господи! – възкликва Бекли, когато влиза в стаята. – Господи!

Партридж не разбира. Той поглежда Бекли, който пребледнява и излиза от стаята.

Бекли се вкопчва в рамката на вратата и поглежда Партридж с широко отворени очи.

– Господи, Партридж. Нима не знаеш?

Партридж поклаща глава и поглежда Айралийн. Той вижда как по нейното лице също преминава разбиране. Отново поглежда към капсулите. Този път оглежда краищата им за табелки с имена. Открива малки метални табелки върху предната страна на всяка капсула с инициали: АКУ, ЕЛУ, СУУ, РКУ.

РКУ са неговите инициали: Рипкард – истинското му име, Крик – второто му име и Уилъкс.

СУУ са инициалите на брат му, Седж Уотсън Уилъкс.

Той се хваща за тази втора капсула и след това бързо се премества при третата табела с инициали АКУ. Арибел Кординг Уилъкс – неговата майка.

Когато очите му се спират на последната табела с инициали ЕЛУ, той казва:

– Не, не.

Баща му – Елъри Лоутън Уилъкс.

Възможно ли е това да е семейството му, пресъздадено отново?

Той си спомня за преждевременно родените бебета зад редицата от прозорци в яслите – клонинги, създадени от генетичния код на чистите и несретниците.

Дали в момента не вижда майка си и баща си като бебета? Дали не вижда Седж и самия себе си? Дали това не му беше подарил баща му? Бе му върнал семейството ...

Едното му коляно се подгъва. Той се хваща за ръба на една от капсулите и отива при металната кутия върху самотната маса. Известно време я гледа втренчено. Ушите му са зачервени от нахлулата в тях кръв. Очите му се замъгляват. Той премигва и отново фокусира погледа си върху кутията.

Трябва да отвори капака.

– Не го прави – моли го Айралийн. – Остави я!

Но той не може да не го направи. Сваля капака с палците на ръцете си. Той изтраква върху металната маса.

Вътре има медицински инструкции – график за остаряването на екземплярите, така че накрая между тях да има правилните разлики във възрастта, за да бъдат отново семейство. АКУ и ЕЛУ трябва да бъдат извадени и да остареят с двадесет и пет години, след което може да бъде изваден СУУ. Майката и бащата на Партридж са се сдобили със Седж, когато са били на двадесет и пет години. РКУ може да бъде изваден две години по-късно.

А след това? Какво си е наумил баща му? Че те ще бъдат семейство ли – нормално семейство? Ще се съберат отново и ще бъдат едно цяло ли?

Може би баща му не е съжалявал, че е убил съпругата си и големия си син, защото те са били още живи.

Партридж се връща при капсулите – при малките бебета. Какво ще прави с тях? Това е наследството му.

Радиото на Бекли изпращява. Дали сестрата на Партридж е задействала плана си? Дали оцелелите са нахлули в Купола? Нима това е началото на поредната кървава война?

– Айралийн, кажи ми, че нещо в този свят има значение – казва Партридж. – Кажи ми, че има нещо свято.

– Ти имаш значение – прошепва тя.

Но не това е, което той иска да чуе.

Бекли се връща в стаята.

– Лайда и Преша са били открити.

– Мислиш ли, че се е започнало? – пита Партридж.

– Недалеч от Купола се е събрала една група – отвръща Бекли. – Според докладите изглежда, че те се придвижват.

Айралийн и Бекли излизат в коридора и за момент Партридж остава сам с бебетата. Баща му също е мислел, че върши онова, което е правилно. Но сега Партридж знае, че той не е негов баща. Баща му винаги ще остане чужд за него. Партридж ще се опита да спаси Купола не заради онова, което той представлява или се стреми да бъде, а защото всеки отделен човек има значение. Той може да се опита да спаси животи.

– Домът е свят, Партридж – казва Айралийн.

– Трябва да отведем Лайда и Преша в оперативния център. Одуолд Белз също.

– Семейството е свято – прошепва Айралийн. – Дом, в който има семейство.

Партридж излиза в коридора. Светлините в стаята премигват и угасват. Вратата автоматично се затваря. Единственият шум е звукът от резетата, които отново застават на местата си.