Довършителката

SEX ДИЛЕМАТА

Седях и се взирах в пергамента така, сякаш бе едновременно кесия с жълтици и торба с пепелянки. Докато плъзгах очи по подробните рисунки и акуратните надписи, изведнъж осъзнах величината на онова, което държах в ръце, и цялата ми кожа настръхна.

Посланието на Куентин Хърмс представляваше нещо далеч по-сериозно от лаконичната бележка, която бях сдъвкала в Комините. То безспорно можеше да се изтълкува като опит да се свърже с мен, а Джурик Кроун бе пределно ясен по въпроса. Не докладвах ли случката на Съвета, щяха да ме затворят във Валхал. Той не уточни за колко време, но дори и едно денонощие там бе достатъчно. А щом влизането в Мочурището беше незаконно, същото без съмнение важеше и за притежанието на карта като тази. То положително щеше да ме прати във Валхал по-бързо, отколкото Делф можеше да изрече „В-вега Джейн“.

Но въпреки всичко любопитството ми бе по-силно от страха. Наклоних фенера и се заех да разглеждам картата в подробности. Мочурището се оказваше невероятно обширно място. Куентин не бе обозначил разстоянията, но затова пък бе изобразил самото село в средата. Горчилище беше напълно обградено от него, което аз вече знаех. Онова, което ме порази, бе колко много пъти може да се нанесе селото в него. Показателен бе и фактът, че картата свършваше с краищата на Мочурището.

Ако отвъд тях имаше нещо, Куентин или не знаеше какво е то, или по някаква причина не го бе изобразил на картата.

Докато я въртях в ръце, дилемата започна да се оформя в ума ми. Единият вариант бе просто да я унищожа. Вероятно така и трябваше да сторя. Не се виждах да тръгна да прекосявам Мочурището. Всеки Уъг знаеше, че това означава сигурна смърт. А дори и да оцелеех, къде щях да се озова?

Явно дори Куентин не бе наясно какво се крие отвъд пределите му. Част от мен вярваше, че ужасът, изписан върху лицето му тази сутрин, не се дължеше само на гонитбата, а и на онова, което го чакаше вътре. Но защо му е да влиза в клопка без изход? Винаги ни бяха учили, че от другата страна няма нищо; нещо повече, че то дори няма друга страна. Кой знае, ако някой Уъг стигнеше дотам, може би щеше просто да полети от ръба му в безкрайността. Имаше и друго съображение – моите родители и брат ми. Куентин ми бе написал, че мога да се махна оттук, ако желая. Е, относно желанието не бях толкова сигурна, но за нищо на света не бих изоставила семейството си. Тъй че след като нямаше да използвам картата, най-лесното решение бе да я изгоря. Всъщност трябваше да го сторя още сега.

Отворих вратичката на фенера и приближих ъгъла й до огненото езиче. Но ръката ми отказваше да помръдне по-нататък. Взирах се в пергамента, после в пламъка и отново в пергамента.

Хайде, Вега, просто го направи. Какво значение има, след като никога няма да тръгнеш през Мочурището? Хванат ли те с нея, те чака Валхал! Не можеш да поемеш този риск.

И все пак ръката ми не помръдваше. Сякаш невидима сила я удържаше на място. Бавно я отдръпнах и седнах да размисля. Трябваше да унищожа картата. Но нямаше ли начин хем да го направя, хем да я съхраня?

Погледът ми се плъзна към непромокаемата торба. Отворих я и извадих перодръжката си. Пазех я тук, защото понякога рисувах върху дъските изображения на нещата, които виждах от високата си наблюдателница – птиците, облаците, короните на околните дървета. Но не те ме интересуваха сега. Нямах друг пергамент, върху който да прекопирам картата, а и това не би премахнало моята дилема.

Разполагах с друго решение.

То изискваше известно време, малко кълчене и доста мастило, но щом приключих, със спокойно сърце поднесох картата към пламъка. Тя се разгоря начаса и аз продължих да я държа, докато не опари пръстите ми. Едва тогава я пуснах върху дървената площадка и продължих да гледам как и последният сантиметър от нея се сгърчва и почернява. За по-малко от минута тя се превърна в пепел, а после ветрецът, който винаги духаше тук, я поде и разнесе над гората.

Спуснах се надолу по стъпалата, като пътьом поставих новата дъска обратно в жлебовете й. Щом стъпих на земята, се озърнах, обзета от внезапен страх, че Гармът може да се върне. Но той нито се виждаше, нито се подушваше наоколо. Вероятно се бе върнал в своето огнено Пъкло. Силно се надявах да си остане там.

Запътих се обратно към Общежитието, като този път минах покрай Светия парцел. Той беше пълен с останките на Уъгморти, умрели в тесните предели на нашето Горчилище. Местата, където почиваха онези с по-скромни средства, бяха хлътнали и обозначени с дървени табели. Тук беше моята баба Калиопа. Заможните Уъгове, от ранга на Роман Пикус и Домитар, лежаха встрани от тях, под по-изискани паметници. Аз дори бях помагала за изработката на някои от тях в Комините. Имаше и още по-достолепен район, на върха на един хълм, където останките на истинския елит се помещаваха в гробници от гранит и мрамор, зад заключени врати. Там щеше да отиде Тансий, когато умреше един ден. Дядо ми Върджил не почиваше в Светия парцел, защото от него не бе останало нищо за погребване.

Щом се прибрах, трябваше доста да се потрудя над бравата, докато успея да вляза, защото, естествено, Какус Луун ме бе заключил отвън. Общежитието тънеше в дълбок сън. Или поне така си мислех аз.

Сянката ме връхлетя изневиделица. Или почти. Аз притежавах изключително обоняние. Може би от дългото време, прекарвано навън, а също от Комините, където сетивата ти казваха неща, които не би могъл да научиш иначе.

Клетъс се преви надве, когато коравият ми, кален ботуш потъна в мекия му корем.

Цепеницата, с която се канеше да ме удари, се търколи встрани. Той запъшка, задави се и накрая повърна на пода.

– Най-добре го изчисти преди съмване, плужек такъв – рекох презрително.

Той избърса уста, изправи се и ме изгледа на мъждивата светлина на Нок, струяща през прозореца.

– Къде беше?

– А ти къде беше? А, извинявай, забравих, че си ме причаквал както обикновено.

– Взех те за Хайдук, дошъл да краде – изръмжа той.

Хайдуците бяха банди от Уъгморти, леко излезли изпод контрол. Те бродеха из селото и задигаха разни неща. Никога не нараняваха когото и да било. Съветът постоянно се мъчеше да ги залови и накаже. Аз лично ги смятах за добри Уъгове, правещи го от недоимък. Понякога ми се искаше да се присъединя към тях.

– Кога пък някой е крал оттук? – попитах. – А и вратата беше залостена.

– Всяко нещо си има първи път, а разбойникът не се спира от ключалки, както сама доказа току-що. – Той посочи локвата от повръщано. – Ти ще изчистиш това. Ако не, ще събудя мама да го направи.

След като се гледахме напрегнато няколко секунди, реших да отстъпя, но само защото не исках Хестия да става и да чисти бълвоча на този идиот. Взех парцал и кофа, напълних я с вода от чешмата отвън и се залових за бърша. Клетъс стоеше отстрани и се хилеше.

– Чувам, че днес си ходила в Приюта заедно с Делф. За какво си говорите с него? Че едно и едно прави д-д-ве? Вероятно не, защото и това би било твърде сложно за клетия му мозък.

Вдигнах парцала, като се престорих, че ще му го навра в лицето, и той избяга. След като привърших, се качих в стаята и легнах на нара до брат си. Знаех, че не е заспал. Можех да го усетя.

И действително, след малко ръката му се пъхна в моята. Той трепереше, но когато стиснах дланта му и му прошепнах, че всичко е наред, скоро се успокои. След като задиша равномерно, аз се унесох в размисъл. Имах чувството, че съм отсъствала не броени часове, а много по-дълго. Понякога сърцето, където чувствата и спомените се срещат, ни играе такива жестоки шеги.

Имах карта, водеща извън това място, която никога не можех да използвам. Но се бях сблъскала и с друго. С една тайна, обгръщаща пръстена, принадлежал на моя дядо. Тук не ставаше дума за просто любопитство, макар и да бях надарена с него повече от останалите Уъгове. Нещата опираха до моето семейство, до историята на рода ми. А следователно, в крайна сметка, и до мен самата.