Довършителката

TRES ХЕКТОР И ХЕЛЪН

Когато прозвуча сирената, оповестяваща края на работния ден в Комините, се преоблякох в овехтелите си дрехи и излязох от фабриката. Изпълваше ме такова нетърпение, че ми идеше да тичам. Щеше ми се да е вече нощ, за да мога да се покатеря на Дървото си, но не можех да сторя нищо, за да ускоря времето.

Пътят до селото не ми отне дълго. Горчилище не се разпростираше нашироко. Бе скупчено като малък, свит юмрук, очакващ да удари нещо. От двете страни на Главната улица, застлана с неравен паваж, се редяха магазини. В тях се продаваха нещата, от които се нуждаеха Уъгмортите – облекло, обувки, основни храни, чаши, чинии. Една аптека предлагаше лековити билки, мехлеми и превързочни материали. Имаше дори място, където можеше да си купиш усещане за щастие, което тук явно беше в недостиг. Бях чувала, че се харчело като топъл хляб. Всички знаехме, че Горчилище е най-доброто място за живеене, на явно ни трябваше малко помощ, за да се убедим.

Докато крачех, си мислех за Съвета и за Куентин, потърсил спасение в Мочурището от своите преследвачи. Това бях видяла със собствените си очи. Колкото до пръстена на дядо ми, който уж бил намерен в дома му – за него разполагах само с думите на Кроун и честно казано, не им вярвах. Все пак той бе прав за едно – Куентин Хърмс бе мой приятел, добър при това. Бях мярнала изражението на лицето му, преди да се скрие в гъстака. Освен ужаса върху него бе изписана нотка на облекчение. Облекчение, че влиза в Мочурището. Съзнанието ми почти отказваше да го възприеме.

Пътят ми минаваше покрай Общежитието, което бе мой дом от две Сесии насам, откакто мама и татко бяха изпратени в Приюта. То представляваше двуетажна дъсчена постройка, с мръсни прозорци и напукани керемиди на покрива. На втория етаж имаше пет тесни спални, с по шест нара във всяка. Това правеше общо трийсет обитатели със съмнителна хигиена, натъпкани заедно като сардели.

Ето защо предпочитах своето Дърво.

Тъкмо стигнах до входа му и насреща ми се показа един Уъгморт, когото познавах добре. Името му беше Роман Пикус и бе издокаран в обичайните си одежди: мазна, хлътнала мека шапка, протрит джинсов гащеризон, бяла риза, черно елече, ослепително оранжеви ботуши от кожа на Гарм и стигащо до петите сиво палто. Имаше дълги мустаци, завити като ченгели от двете страни на загорелите му от слънцето бузи. Тежък бронзов часовник бе окачен на верижка, опасваща предницата на елечето му.

– Здравей, Вега – рече навъсено той.

– Здравей, Роман – кимнах в отговор.

– От Комините ли идваш?

– Да. Ще взема Джон от Обучение и после ще ходим с Делф до Приюта.

– Не знам защо си губиш времето с този празноглавец – изпръхтя той. – Но от друга страна, и ти не си кой знае каква стока, тъй че може би сте си лика-прилика.

– Щом имаш толкова ниско мнение за Делф, защо не го предизвикаш на следващия Дуелум?

Лицето му почервеня.

– Твърде стар съм вече за това. Но когато бях в разцвета на силите си...

– И колко точно Дуелума спечели тогава?

– Май никога няма да се научиш, Вега – скръцна със зъби той. – Уважавай, за да те уважават.

– Ще се помъча да го запомня, Роман. Накъде си тръгнал впрочем?

Веждите му подскочиха до челото.

– Коя си ти, че да ми задаваш подобни въпроси?

– Просто така приятно си бъбрехме, че не исках да преставаме.

– Да не искаш да те привикат пак пред Съвета?

– Абсолютно. Още един-два пъти и сигурно ще ми дадат някакво отличие.

– Не знам защо си губя времето да ти слушам брътвежите. – Той млъкна и ме огледа за секунда. – Ами Куентин Хърмс?

– Какво за него?

– Чух, че бил изчезнал.

– Може би – отвърнах предпазливо.

– Е, какво пък – сви рамене Роман, наслаждавайки се на ботушите си. – Най-много някой Гарм да го е докопал.

– Събра ли вече наемите за тримесечието? – смених невинно темата аз. Не ми се щеше да обсъждам Куентин Хърмс.

– А, добре че ми напомни – ухили се противно той, протягайки едрата си, нечиста длан. – Хайде, плащай твоя още сега.

Извадих от джоба си късче пергамент с подпис и печат и му го показах.

– Минах да го платя вчера. Касиерът ти дори ми направи малка отстъпка, задето съм го донесла сама и съм му спестила разкарването.

Усмивката му начаса се стопи.

– Отстъпка, а? Ще видим тази работа.

– Хайде, не се прави на толкова примерен, Роман.

– Какво, по дяволите, трябва да означава това?

– Касиерът ти ми показа официалния правилник за всичко, което трябва да ни предоставяш в тази твоя воняща дупка. Обичам да попрочитам едно-друго, преди да давам спечелените си с труд пари.

За подобни приказки Роман можеше да ни изхвърли с брат ми от Общежитието. Част от мен може би желаеше това. Щяхме да отидем да живеем на моето Дърво. Но той просто се обърна и си тръгна, докато аз продължих по пътя си.

Училището, разположено в другия край на Главната, бе достатъчно голямо, за да побере няколкостотин Младока, но броят им бе едва наполовина. Обучението не се нареждаше сред основните приоритети на Горчилище. Докато стоях и чаках, ми се стори, че дори самият вид на сградата е тъжен – с увисналите си стрехи и посърнали прозорци, сякаш й идеше да заплаче.

Вратите се отвориха и Младоците започнаха да се изнизват навън.

Последен, както винаги, се появи брат ми.

Джон Джейн беше нисък, кльощав и изглеждаше много по-малък от възрастта си. Имаше тъмна коса, дълга почти колкото моята и не даваше на никого, в това число и на мен, да я подстригва. Не беше силен, но налиташе на бой, ако някой я докосне. Сега очите му бяха сведени надолу, сякаш бе запленен от краката си, чиято дължина предвещаваше висок ръст някой ден. Външността на Джон не се отличаваше с нищо особено, за разлика от онова, което се случваше в главата му.

Имаше удивителна памет и неведнъж го бях чувала да изказва съждения, които за нищо на света не биха ми хрумнали. Само в редките ни моменти на близост успявах да се докосна до тайната стаичка в неговия мозък. А тя бе далеч по-пълна от моята.

Щом ме видя, ускори крачка и по лицето му пробягна свенлива усмивка. Извадих тенекиената си кутия. По пътя насам бях набрала малко ягоди. Имаше също и пилешко крилце, което бях запекла на пещите в Комините. Джон обичаше да похапва месо, а менюто в Общежитието бе предимно постно. При вида на крилцето той ме погледна и се усмихна отново. През повечето време не го разбирах добре, но обичах тази усмивка. В училището не се предлагаше храна, макар Младоците да прекарваха тук почти по цял ден. Твърдеше се, че яденето ги разсейва. А според мен далеч по-разсейващ бе гладът. Като малка постоянно протестирах за това и бе цяло чудо, че ме оставиха до самия край на Обучението, което настъпваше с навършване на дванайсет Сесии. За мен това бе твърде рано, но не аз определях правилата, нали?

Джон ме улови за ръка и докато вървяхме, аз се оглеждах наоколо. Тук-таме се бяха скупчили групички Уъгморти, разговарящи помежду си с приглушени гласове. Мяркаха се и членове на Съвета, сновящи като плъхове из бунище със своите черни туники и еднакво подкастрени бради.

Всичко сочеше, че Куентин не е навлязъл в Мочурището просто, за да се отърве от тях и кучетата им. Бе оставил предварително бележката до мен, гласяща, че няма намерение да се връща. Значи е планирал бягството си, независимо дали ще го преследват, или не. Но още веднъж – защо? Мочурището предлагаше единствено сигурна смърт, а отвъд неговите предели нямаше нищо. И все пак той ми бе писал, че мога да ползвам онова, което ми е оставил, за да напусна Горчилище. Но за целта трябваше да мина през Мочурището, както той самият бе сторил тази заран. Мислите ми започваха да се въртят в кръг.

Никой Уъг със здрав разсъдък не би избягал от село само, за да стане храна на чудовищата. Единственият извод, който се налагаше, бе, че според Куентин отвъд Мочурището има нещо друго.

Половината от мен не можеше да повярва, че действително мисля в тази насока. А другата половина недоумяваше защо не съм се сетила да го сторя по-рано.

После вниманието ми се върна отново към Джон.

Двамата с него си имахме ритуал. Три пъти в седмицата, след Обучение, ходехме да навестим родителите си в Приюта. Там се настаняваха Уъгове, които не са добре и за които Знахарите в Болницата не могат да сторят нищо повече. Мястото се охраняваше от огромен Уъг на име Нон.

Той познаваше добре Джон и мен, защото постоянно идвахме тук, но всеки път се държеше така, сякаш никога по-рано не ни е виждал. Това явно много го забавляваше, а аз направо се вбесявах.

Джон вече бе започнал да гризе крилцето и мазният сок се стичаше по малката му брадичка. Когато наближихме Приюта, забелязах Делф да пристъпва нервно от крак на крак в сянката на един орех. Косата му бе още по-брашняна от обикновено, а лицето му лъщеше от пот. Той кимна неловко при появата ни.

– Здрасти, Делф. Виж какво ми донесе Вега – подвикна му Джон, показвайки крилцето. – Искаш ли една хапка?

Делф явно бе изкушен, но стоически поклати глава и само ме погледна.

Щом стигнахме входа, аз стиснах челюсти и обясних на Нон, че сме тук, за да видим майка си и баща си, за което имаме съответното разрешително от Съвета. Пазачът огледа документа, без да бърза, макар че досега трябваше да е запаметил всяка буква от него. После ми го върна и изгледа свъсено Делф.

– Неговото име не го пише.

Делф отстъпи една крачка, което накара Нон да се ухили ехидно:

– Ама и ти си такъв голям Уъг, пък се държиш като истинска Женска. Плашиш се и от собствената си сянка, а? – Той се престори, че се нахвърля върху него, и Делф отскочи назад. Нон се заля от смях и ми подхвърли ключа от стаята на родителите ни. – Хайде, хайде, влизайте. Каква ли беля ще направят будали като вас?

– Ако не ме лъже паметта, Делф те би на последния Дуелум, Нон – обадих се аз. – Колко време лежа в безсъзнание тогава?

Пазачът изсумтя ядно и докато влизахме, така блъсна Делф в гърба, че едва не го събори. Аз премълчах и не погледнах към приятеля си, защото знаех колко притеснен се чувства сега, но мислено хиляда пъти изкормих Нон с тъп нож.

От портала навлязохме в дълъг, сумрачен коридор. Дори в най-големите летни жеги тук винаги бе прохладно. Не знаех как се постига това. На всяко друго място в Горчилище и особено в Комините единственият начин да се разхладиш бе като отвориш прозореца и се надяваш да повее ветрец или пък си излееш кофа студена вода на главата.

Пътьом се разминахме с една забързана Санитарка, облечена в сива престилка, с бяло боне на главата. Тя кимна едва и ни удостои със суха усмивка.

От двете страни на коридора имаше редици врати, които винаги бяха заключени. Знаех това, защото се бях опитвала да ги отворя. По тях бяха прикрепени месингови табелки с имена като Джудит Фриг, Волфганг Сприган, Айрин Грин. Не познавах тези Уъгове, но бях виждала роднините, които ги посещаваха. Лицата им бяха също толкова празни и безнадеждни, колкото вероятно бе и моето.

Табелката се махаше едва тогава, когато Уъгът, чието име бе изписано върху нея, „се отърваваше“, както казваха в Горчилище. Чудех се кога ли и моите родители ще се отърват. Най-сетне стигнахме до врата с две табелки върху нея. За кой ли път ги прочетох на глас:

– Хектор Джейн. Хелън Джейн.

Не знам защо го правех. Погледнах към Джон. Той произнасяше имената безмълвно, само помръдвайки устни, а в очите му имаше болка.

Извадих ключа, даден ми от Нон, и го пъхнах в старата брава, която се превъртя с неохотно изщракване. Прекрачих прага неуверено, сякаш тепърва се учех да ходя. Джон и Делф ме последваха. Вратата изскърца и се захлопна зад гърба ни.

В стаята имаше две легла с малка, дървена маса помежду им. Никъде не се виждаха лампи или фенери, единствената светлина сякаш идваше от тавана. Чудех се как става това. Още една мистерия. Прозорци липсваха. Явно, озовеш ли се в Приюта, вече не ти бе нужно слънце. Нямаше и столове, на които да седнем. Може би не искаха да насърчават продължителните визити.

Докато Делф се повърташе неловко, аз отидох до едното легло.

Баща ми лежеше, дребен и съсухрен, под единично тъмно одеяло. Помнех го висок и силен, с красиво лице. Вече не бе останало нищо предишния му вид. Не разбирах много от болести и цярове, но ми се струваше, че онова, което липсва от него, е той самият. Не знаех как можеш да откраднеш вътрешността на някого и да оставиш обвивката, но ми се струваше, че именно това са сторили с него. Надали имаше лек за подобно състояние.

Джон се промъкна до мен и поглади ръката на баща ни, смръщвайки лице като от зъбобол. Бях го питала защо прави така, но той само сви рамене и отвърна, че болката му не била външна.

Отворих вързопа, който носех със себе си, извадих отвътре напоен с вода компрес и го сложих върху челото на болния. Той постоянно изглеждаше трескав, макар че в стаята бе винаги хладно. Внимавах да не го докосвам с пръсти. Обичах баща си и навремето обожавах да ме прегръща. Но в това помещение имаше нещо, което правеше допира помежду ни непоносим. Бях се борила срещу него, но не успявах да надделея. То бе като стена, която ни разделяше.

Джон извади от чантата си книга и започна тихо да му чете.

Погледнах към Делф, който стоеше в ъгъла като истукан.

– Делф, не искаш ли да дойдеш да го видиш?

– З-заспал ли е? – пристъпи плахо той.

– Да, нещо подобно.

Заобиколих масата и отидох до другото легло. Майка ми също бе дребна и свита, макар че я помнех висока почти колкото мен. Косата й навремето бе дълга, светла и сякаш танцуваше, когато вятърът я подемеше. Сега бе остригана ниско, почти до кожа. Тъмното одеяло покриваше тялото и чак до брадичката.

И тя изглеждаше ограбена отвътре. И за нея нямаше лек. Всички Знахари бяха единодушни по въпроса. Затова никога не бях искала да стана Знахар. Какъв е смисълът, след като не можеш да излекуваш наистина болните?

Приведох се над нея. Може би защото бях Женска, винаги се бях чувствала по-близка с майка си. Ние споделяхме помежду си, имахме свои тайни. Тя бе моя приятелка, учеше ме на неща, необходими за оцеляването ми тук. Но усещах също и че има част от нея, която неизменно остава скрита за мен.

Бръкнах отново във вързопа си и извадих шишенце с вода. Напръсках лицето й и останах да гледам капките близо минута, докато не попиха в кожата. Не знам защо го направих – може би за да се убедя, че действително продължава да живее, че там вътре още има някой.

Отместих очи към Джон. Той също обичаше мама, но между него и татко имаше специална връзка, като между баща и син. Затова се учудих, че сега вниманието му изглежда привлечено по-скоро към нея, сякаш я жалеше повече от баща ни. Това ме учуди – явно днес бе ден за изненади в Горчилище, където инак рядко се случваше нещо особено и можеше да се обзаложиш, че всеки ден ще е същият като предишния.

Делф приближи и се взря в чертите на майка ми.

– Т-тя б-беше много д-добра към мен.

– Знам, Делф. Тя беше добра към всички.

Той протегна ръка, но не я докосна, а сякаш само поглади въздуха над нея.

Двайсет минути по-късно крачехме обратно през тъмния, хладен коридор, наближавайки портала, където пазеше Нон. Вече се подготвях за тъпоумните му коментари. Защо изобщо си правите труда да идвате? По-добре ли са мама и татко днес? Бих се учудил, ако е така.

Но когато се взрях към дъното на коридора, не го видях. Съзнанието ми сякаш даде засечка за секунда, защото пазачът винаги стоеше на своя пост. Винаги. Но не и сега.

И все пак там имаше някой. Фигурата бе висока, масивна, застрашителна. Тя сякаш изпълваше пространството с обема, със значимостта си. Бе загърната с мантия в убит пурпурен цвят, обозначаваща позицията на своя собственик. Това бе председателят на Съвета, най-високата длъжност. Нямаше никой над него.

Името му бе Тансий и в много отношения той беше Съветът. В сравнение с него Джурик Кроун можеше да се оприличи на муха върху задницата на Слеп. Досега го бях виждала само от разстояние. Същото важеше за повечето Уъгморти. Той не ходеше по улиците, не работеше в Комините, в Мелницата, нито пък бе Фермер. Ако Горчилище имаше лидер, това бе той.

Забавих крачка. Същото стори и Джон, който бе видял Тансий не по-зле от мен. От гърлото му се изтръгна неволно възклицание, а бедният Делф имаше такъв вид, сякаш всеки миг ще припадне.

Изминаването на оставащите метри ни отне два пъти по-дълго, отколкото на идване и все пак времето ми се стори твърде кратко. Когато достигнахме Тансий, той не помръдна. Просто стоеше и чакаше. На ръст бе по-висок дори от Делф, а раменете му сякаш допираха двете срещуположни стени на коридора. Говореше се, че на младини никой Уъг не можел да му излезе насреща на Дуелумите. Той мачкал всички наред. Сега, вече по-възрастен и оглавяващ Съвета, не се състезаваше. Но по всичко личеше, че още може да го прави. И да побеждава. Отблизо пурпурното му наметало изглеждаше много по-ярко, като водопад от замръзнала кръв. Ние погледнахме нагоре към него. Тансий погледна надолу към нас.

Когато заговори, тихият му глас, макар дълбок и достолепен, все пак изглеждаше незначителен в сравнение с огромното му тяло. Но всяка сричка се забиваше като клин в съзнанието ми.

– Здравей, Вега Джейн – каза той. – Искам да поговорим.