Довършителката

VIGINTI TRES МИНАЛОТО НИКОГА НЕ СИ ОТИВА

Портите се разтвориха широко и кучето и аз просто преминахме през тях. Всичко наоколо тънеше в мъгла, сякаш облаците се бяха спуснали на земята, за да си отпочинат. Това бе странно и донякъде разочароващо. Ако щях да виждам миналото си, предпочитах да не е сред сивкави валма.

После ме сепна вик. Еон не бе споменал изрично, че ще чувам звуци, вероятно е счел, че се подразбира от само себе си. Но в този звук имаше нещо смътно познато. Забързах нататък, намирайки опипом пътя си, докато не стигнах място, където мъглата се разреждаше. Спрях и ахнах от почуда.

Намирах се обратно в стария си дом и пред мен се разкриваше удивителна гледка. Вече я бях виждала преди, но не я помнех, защото тогава съм била Младок. Вероятно тъкмо това искаше да ми покаже Еон – че фактът, че си преживял нещо, още не означава, че си го разбрал, нито дори че е останало в паметта ти.

Коленичих до татко, който се бе привел над тясното легло. Върху него лежеше майка ми. Тя изглеждаше бледа и изтощена, косата и бе залепнала на кичури върху челото. Още една Женска стоеше до баща ми, облечена в бяло, с боне на главата. Досетих се, че това е акушерката, помагаща на новите Уъгове да идват на бял свят.

Майка ми държеше в прегръдките си малък вързоп, от който се подаваше кръглата чернокоса главица на брат ми Джон.

Той бе надал онзи вик. По това време аз трябваше да съм точно на три Сесии. Вдигнах поглед и със сепване видях самата себе си, надничаща през открехнатата врата.

Бях далеч по-ниска и с по-къса коса. Нищо по кльощавото ми телце още не загатваше за жилавите мускули, с които щях да се сдобия по-късно. По-малкото ми „аз“ се взираше с усмивка в новородения си брат и в този поглед имаше толкова невинност и надежда, че неволно се просълзих. Сега двама от семейството ми вече ги нямаше. Дори трима, ако броим и Джон, който бе отишъл да живее при Моригон. На практика бях останала единствено аз.

Забелязал дъщеря си на прага, баща ми се изправи и плесна с ръце. Тя като по команда се засили и скочи в обятията му.

В ума ми проблесна смътен спомен, че наистина правех така като Младок. Баща ми ме притисна към себе си и после ме приближи до Джон, за да мога да го видя по-добре. Докоснах малката му ръчичка. Той неочаквано се уригна и аз отскочих назад, пищейки от смях.

С болка осъзнах колко отдавна не съм се смяла така. Но с отминаването на Сесиите имах все по-малко и по-малко поводи за веселие. Погледнах за последно майка си. Хелън Джейн бе красива въпреки мъките покрай раждането на онзи, който щеше да стане най-умният Уъг в Горчилище. Знаех от Еон, че тя не може да ме види, но въпреки това се приведох и я докоснах. Е, не точно, защото ръката ми просто премина през нейния образ. После сторих същото с баща си и с Джон. Те не бяха в действителност с мен, нито аз с тях. Но въпреки това бяха достатъчно истински.

Сърцето ми биеше учестено и усетих, че устните ми потреперват. Толкова отдавна нямах истинско семейство, че бях забравила радостта, която идваше с него. Всички онези малки и големи моменти, много от които приемаш за даденост, защото вярваш, че ще продължат вечно.

И все пак тези безценни паметни мигове не бяха обещани на никого. Те идваха и си отиваха и нищо не гарантираше, че пак ще ги преживееш. Потръпнах при мисълта за това колко много съм загубила.

После мъглата се сгъсти отново и когато се вдигна, пред мен имаше нов образ.

Двата Младока тичаха с всички сили, Женската малко по-напред от Мъжкия. Аз също трябваше да се затичам подире им, за да не изостана. Над главите ни се извисяваха дървета, макар и не толкова високи, колкото ги познавах в настоящето. Най-сетне ги настигнах и успях да ги разгледам по-ясно. Женската беше на около четири Сесии, което означаваше, че мъжкият трябва да е на шест. Знаех това, защото двамата Младоци бяха Делф и аз.

Той вече беше едър за възрастта си, макар косата му още да не бе толкова дълга. Те прескочиха едно малко поточе и взеха да се гонят от другата му страна, като се блъскаха и кикотеха. Лицето на Делф бе оживено, с очи, блестящи в радостно очакване на онова, което щеше да му донесе бъдещето. Напълно бях забравила, че някога е изглеждал така.

Тогава си дадох сметка, че тъкмо през тази Сесия му предстои да види Случката на дядо, която ще го промени завинаги. А също и мен. Може бе затова бях прогонила от паметта си този спомен – защото бе твърде близък по време с други, ужасни събития. Искаше ми се да викна по Младоците, да ги предупредя за онова, което им предстои, но не го сторих. Те бездруго нямаше да ме чуят.

В следващия миг картината се смени отново. Аз гледах в зейналия гроб, в който спускаха ковчега на баба ми Калиопа. Наоколо в тържествено мълчание стояха други Уъгове. Тук хронологията леко се нарушаваше, защото тя бе починала след раждането на Джон, но преди Делф и аз да започнем да тичаме сами из горите.

Тогава ми хрумна, че щом погребват нея, значи дядо трябва още да е жив. Скоро го открих сред тълпата, смълчана под ръмящия дъжд в мразовитото облачно утро.

Той беше висок и още не толкова стар, но изглеждаше прегърбен и сбръчкан от скръб. Върджил и Калиопа бяха прекарали заедно твърде много Сесии, за да може лесно да преодолее загубата и. Баща ми стоеше до него, поставил ръка върху рамото му, а аз самата го държах за другата ръка. Майка ми бе застанала отстрани, с малкия Джон на ръце.

Отидох до дядо и го погледнах в лицето. Беше болезнено да виждам мъката, белязала така дълбоко чертите му. Отново, както и при раждането на брат ми, ме заля непоносимо чувство на загуба. Аз е можело, трябвало е да прекарам толкова повече време с него. Но тази възможност ми е била отнета. В крайна сметка, когато теглиш чертата, оказваше се, че семейството е единственото наистина важно нещо на този свят. И все пак колцина от нас го осъзнаваха, преди да е станало твърде късно? Всички ние постоянно губехме свои роднини, погребвахме ги, скърбяхме и ги поменавахме. А нямаше ли да е по-добре просто да се радваме пълноценно на присъствието им, докато са още с нас?

Избърсах сълзите си с пръсти. Обзе ме внезапен пристъп на слабост и с благодарност усетих присъствието на Хари Две, който стоеше непосредствено до мен, сякаш искаше да ме подкрепи.

Щом възвърнах самообладанието си, се взрях по-внимателно в пръстена на ръката на дядо. Същият, който бяха открили в къщата на Куентин Хърмс. Символът с трите преплетени куки ясно личеше и на татуировката върху опакото на дланта му. Нямах представа какво означава, но както се оказваше, това бе само една от цяла поредица мистерии. Трябваше да ги разреша, ако исках да стигна до истината. За семейството си. За Горчилище. За мен самата.

Пресегнах се да докосна пръстена. Естествено, не успях, но затова пък го разгледах подробно. Извадих перодръжката от джоба си и прерисувах мотива с куките.

Тълпата от Уъгове беше голяма и нищо чудно – баба бе известна и обичана от всички в село. В предните редици видях Езекил, а до него – Тансий, който изглеждаше почти като в настоящето, все така масивен и едър. Със сепване зърнах и лицето на Моригон. Въпреки че оттогава бяха изтекли толкова Сесии, тя сякаш не остаряваше. Това бе удивително. Никога нямаше да го забележа, ако не бях получила възможността да се върна в миналото и да направя сравнение.

Тъкмо се канех да я доближа, когато мъглата се спусна пак. Останах разочарована, но нямах друг избор, освен да продължа нататък. Докато крачех, потръпнах при мисълта, че следващото видение може да се окаже Случката на дядо. Но нямаше как да бъде, защото аз всъщност не бях присъствала на нея. Изпитах едновременно безпокойство и облекчение – противоположни чувства, от които главата ми се размъти съвсем.

Тогава чух писъка. Картината за сетен път се изясни и видях Делф, на същата възраст, както и при предния ми спомен, да тича по чакълеста алея, която ми се стори странно позната. Вдигнах очи и видях портите с извитата буква М върху тях. Той бягаше от дома на Моригон. Скоро премина с обезумял от страх поглед покрай мен и се изгуби. Тогава разбрах какво се случва, защото видях нея. Или по-скоро себе си.

Аз стоях насред алеята и гледах подир Делф. Стисках в ръце малката кукла, още съвсем нова, която мама ми бе подарила за четвъртия рожден ден. После се обърнах и започнах да крача към къщата, чиято врата се открехна с приближаването ми.

Последвах по-малкото си „аз“, докато Хари Две подскачаше и ръмжеше около краката ми. Стигнах пред прага и застанах до себе си. Отвътре долитаха неразбираеми звуци.

Изведнъж вратата се отвори широко и се появи Моригон. Лъскавата и червена коса бе разчорлена, а дрехите – раздърпани. Но това, което наистина ме порази, бяха очите и. Те бяха очи на Женска, поразена от пълно безумие.

В следващия миг тя видя моето по-малко „аз“ да стои стъписано с куклата в ръце и направи крачка напред. Разрази се ослепителна синя светкавица, съпроводена от нов писък. Нещо тупна на земята. Стиснах клепачи, а когато ги отворих, мъглата ме бе погълнала отново.

Седнах и обгърнах главата си с ръце, докато Хари Две подрипваше и джафкаше наоколо. Синята светлина сякаш бе прогорила мозъка ми, не можех да се отърся от нея. Моригон, полудяла. А също писъкът и звукът от тупването. Дали не беше от падането на по-малкото ми „аз“?

Изправих се на разтрепераните си крака. Никога не се бях чувствала по-объркана и замаяна от сега. Очевидно стресът напоследък ми идваше в повече. Чух шума, преди да съм видяла каквото и да било. Това беше скърцане. После мъглата се разсея.

Този спомен ми бе познат. Всъщност надали някога щях да го забравя. Делф буташе носилка на колелца. Беше на четиринайсет Сесии. Знаех го, защото знаех кой е в носилката.

Баща ми. Отвеждаха го в Приюта.

Майка ми вече беше там. По-младото ми „аз“, вече почти на дванайсет и не много по-различно от сегашния ми вид, крачеше отстрани, държейки баща ми за ръката. В онова ужасно утро се събудих, за да открия родителите си още в леглото. Поне телата им бяха там, но това бе, общо взето, всичко. Празни обвивки. Когато видях, че не реагират, изтичах за помощ.

Помощта дойде под формата на няколко Знахари, но те не успяха да сторят нищо. След много прегледи и дискусии Съветът реши, че Хектор и Хелън Джейн следва незабавно да бъдат настанени в Приюта.

Делф спря носилката, вдигна съсухрения ми баща и го внесе през високите двойни порти в зданието, което родителите ми никога вече нямаше да напуснат. Или всъщност не, поправих се, бяха го напуснали сред стълбове от огън.

Облачните валма ме обгърнаха отново и аз се зачудих кое ли е следващото място, на което ще се озова заедно с кучето си. Започвах леко да се изморявам от това бродене из миналото, но трябваше да призная, че си бях припомнила много неща, дряма-ли досега в паметта ми.

Докато размишлявах върху тях, ме връхлетя неочакван удар, от който се прекатурих с краката нагоре.