Довършителката

UNDECIM ДВАТА ДЖАБИТА

Беше късна нощ и аз отново бях навън. Небето над Горчилище тъмнееше, Нок се бе скрила зад облаците. Капки дъжд ме шибаха, докато вървях забързано, с приведена глава и изпълнено от ужас сърце. Час по час проблясваха светкавици, следвани от глух тътен. Всеки Уъг се плашеше от тях, но онова, което ми предстоеше, бе далеч по-плашещо.

Никога не бях влизала в Комините след здрач, но сега нямах друг избор. Вярно, можех да изчакам до разсъмване, но тревогата, че някой ще отвори шкафчето ми и ще открие книгата, не ми даваше мира.

Щом наближих сградата, спрях и вдигнах поглед нагоре. Комините се извисяваха в мрака като гигантски демон, изчакващ плячката му да се доближи достатъчно, за да я сграбчи.

Е, нямаше да го оставя да чака още дълго.

Не знаех дали във фабриката има стражи през нощта. Нищо чудно да имаше. Не знаех какво ще правя, ако се натъкна на тях. Най-вероятно щях да си плюя на петите. Във всички случаи, не планирах да влизам през парадния вход.

В една от стените, зад купчина старо, ръждиво оборудване, се криеше малка странична врата. Докато си проправях път през вехториите, стоящи тук вероятно от времето на дядо ми, всеки къс метал ми приличаше на стаен Гарм, Шук или дори Амарок. Небето отново се проряза от мълния и сякаш хиляди очи просветнаха насреща ми – устремени в мен, дебнещи.

Вратата бе изработена от масивно дърво, с голяма, старинна ключалка. Пъхнах фините си инструменти в отвора и, направих своята малка магия – и ето че тя щракна и се отвори. Бях научила много полезни умения в Комините и това бе едно от тях. Усвоих го, когато веднъж вратата към общата стая по някаква причина се оказа залостена. Ковачите се помъчиха да я разбият с яките си рамене, но не успяха. Тогава аз, бидейки по-ловка в пръстите от повечето Уъгове, приспособих някои подръчни средства и я отворих. Никога не бях предполагала, че един ден ще ми се наложи да ги използвам, за да проникна във фабриката с взлом.

Влязох и затворих вратата зад себе си колкото се може по-тихо. Тръснах глава, за да прочистя мислите си, поех дълбоко дъх и продължих напред.

Трябваше да използвам фенера, защото инак рискувах да съборя някой предмет и да вдигна шум. Движех се бавно покрай стените, като се взирах, ослушвах се и душех въздуха. Знаех добре как миришат Комините. Надушех ли нещо различно, щях да побягна.

След няколко минути достигнах съблекалнята и се промъкнах вътре.

Преброих опипом шкафчетата, докато стигнах до седмото в редицата, което беше моето. Отворих вратичката и извадих книгата от джоба на наметката си. Прехвърлих страниците и под мъждивия пламък на фенера. Всичко беше на мястото си. Въздъхнах от облекчение. Не можех да повярвам на добрия си късмет.

В следващия миг обаче не мислех така, защото дочух звук, от който краката ми се подкосиха. Притаих дъх и се заслушах. Знаех само няколко същества, достатъчно големи и бързи, за да го издават. И никое от тях нямаше място в Комините.

Затичах се към вътрешния коридор – добра идея, както се оказа, защото секунди по-късно вратата, през която бях влязла, се събори с трясък. Сега звукът стана по-ясен. Той не беше от тропот на копита, нито от драскане на нокти по пода, следователно не ставаше дума за Фрек, Гарм или Амарок.

Това бе хлъзгане на люспи. Поклатих невярващо глава. Надявах се да греша, но в следващия миг се разнесе съскане, което разсея и последното ми съмнение.

Бяха ни преподавали за тези влечуги по време на Обучението и аз нямах никакво желание да ги срещам на живо.

Те се движеха невероятно бързо, по-бързо, отколкото аз можех да тичам. Никога не влизаха в селото и не се интересуваха да ловят Уъгморти, защото обикновено разполагаха с по-лесна плячка. Доколкото знаех, само три Уъга досега бяха ставали техни жертви, защото се бяха приближавали твърде много до Мочурището. Аз не исках да вляза в историята като четвъртата жертва.

Впуснах се по коридора с такава скорост, сякаш бях изстреляна от морта, но съскането зад гърба ми неумолимо приближаваше. Стигнах до разклонение, от което можех да поема в две посоки. Лявата щеше да ме отведе до входа в стената, през който бях проникнала в Комините.

Единственият проблем беше, че в тази посока се виждаха очи. Големи, неподвижни очи, вторачени в мен. Нямах време да ги броя, но вероятно бяха към петстотин. Най-лошите ми опасения току-що се бяха потвърдили. И което бе още по-тревожно, други очи ме приближаваха изотзад.

Не ми оставаше друго, освен да тръгна надясно. Но този път щеше да ме отведе нагоре по стълбите, а това бе забранена територия. Всеки Уъг, дръзнал да стъпи там, рискуваше главата му да бъде отсечена от Лейдън-Тош и хвърлена в пещите заедно с останалите части от тялото му. Но нощно време Лейдън-Тош не беше във фабриката. А дори да беше, предпочитах да се сблъскам с него, отколкото с онова, което ме следваше по петите.

Втурнах се към втория етаж, а краката ме носеха с бързина, на която не бях подозирала, че са способни. Стигнах площадката и свърнах по първия коридор. Само веднъж погледнах през рамо и веднага съжалих, защото видях хиляда очи на не повече от десет метра зад мен.

Кой по дяволите бе пуснал тези изчадия тук?

Тогава ми хрумна неочаквана мисъл. Те бяха нощните пазачи на Комините. Това бе единственото обяснение. Затова и не нападаха никого през деня.

Но все пак едва ли ставаха за домашни любимци, което означаваше, че някой в Горчилище умее да прави немислимото – да ги контролира. А винаги ни бяха учили, че те не се поддават на дресировка. Дори Дъф Делфия не би дръзнал да се занимава с тях.

Стигнах единствената врата в дъното на коридора. Тя бе заключена. Разбира се, че ще е заключена. Какво друго очаквах? Не се обръщах назад. Не смеех. Измъкнах инструментите от джоба си. Пръстите ми трепереха толкова силно, че едва не ги изпуснах. Шумоленето на люспите вече приближаваше с яростта на буен водопад. Писъците от безбройните усти бяха толкова пронизителни, че мозъкът ми щеше да се пръсне. Говореше се, че писъкът е последното, което чуваш, преди да нападнат.

Докато работех трескаво върху ключалката, единственото, за което можех да мисля, бе Джон. Какво щеше да прави той без мен?

Чудовището вече беше точно зад гърба ми.

Писъкът е последното, което чуваш, преди да нападнат.

Писъкът е последното, което чуваш, преди да нападнат.

Не знаех дали стоях с гръб към опасността от смелост, или защото бях най-голямата страхливка в Горчилище. Когато инструментите ми най-сетне се превъртяха и бравата се отвори, реших, че е било от смелост.

Затръшнах вратата зад себе си и я заключих. Прокарах длан по дебелото дърво, надявайки се, че е достатъчно здраво. В следващия миг отскочих назад от силата на удара. Един от зъбите на Джабита дори успя да пробие масивната дъска и едва не се впи в рамото ми. Полетях по гръб на пода, събаряйки нещо по пътя си. Разнесе се оглушително дрънчене на метал.

Междувременно вратата се разтърси от нов тласък и през нея се подадоха още зъби. След броени секунди ги последва и една от главите. Очите и се вторачиха в мен от няколко крачки разстояние. Дупката все още бе твърде малка, за да премине и тялото, но това нямаше да трае дълго.

Заопипвах трескаво стените. Едва тогава забелязах малката вратичка, разкрила се при падането на металния предмет. Тя бе висока не повече от метър и имаше любопитна кръгла дръжка. Огледах я по-внимателно. Това бе лице. Но не просто обикновено лице, а лице на крещящ Уъг, отлято от лъскав месинг.

Поредно бясно думкане по вратата. Едва имах време да се извърна назад, когато тя изхвръкна от пантите си и зверовете нахлуха в помещението. Сега вече успях да ги видя напълно. Щеше ми се да не бях ги виждала.

Джабитите са нещо като огромни змии, с една съществена разлика. По цялата дължина на тялото им растат глави, около двеста и петдесет на брой. Всичките имат отровни зъби, като една капка от отровата им е достатъчна, за да убие възрастен Крет. Сега те надаваха ужасяващи писъци и се носеха устремно към мен.

Сякаш хиляда кошмара бяха събрани в една масивна, гръмотевична стена от демонична злоба. И техният дъх вонеше на развалени яйца и сяра. Нямах време за колебание. Давейки се от противната смрад, сграбчих месинговата дръжка, завъртях я и се шмугнах в отвора, като я затворих с ритник след себе си.

Но далеч не се почувствах в безопасност. Тази вратичка, малка и тънка, нямаше никакъв шанс да спре неумолими хищници като Джабитите. Всъщност говореше се, че нищо не може да ги спре, уловят ли веднъж дирята на жертвата си. Изправих се, удряйки глава в ниския таван, и отстъпих назад, докато гърбът ми не опря в стената. Извадих ножа си и се обърнах с лице към вратата.

Дишах запъхтяно, сърцето блъскаше в гърдите ми. Зарекох се, че няма да крещя. И ще нанеса поне един удар, преди да ме убият. За Джабитите се смяташе, че не бързат да изяждат жертвата си. Някои слухове гласяха дори, че отровата им не я убивала, а само я парализирала и тя оставала жива, докато не бъде наполовина погълната. Никой не знаеше със сигурност. Нямаше оцелели, за да разкажат.

Молех се на всичко свято това да не е истина. Дано отровата ме погубеше бързо. Не исках да гледам как изчезвам в противните им гърла.

– Сбогом, Джон – прошепнах през стиснати зъби. – Моля те, не ме забравяй.

Всеки Уъгморт рано или късно срещаше смъртта. Явно моят миг бе настъпил.

Стоях, стиснала жалкото си оръжие, вперила поглед в малката врата с крещящо лице вместо дръжка, и чаках тя всеки миг да се строши на трески, пропускайки моите убийци.

Но това не се случи. От другата страна цареше тишина. Продължих да стоя неподвижно. Джабитите бяха коварни, може би изчакваха да отслабя защитата си, преди да нападнат. Но разумът ми бързо отхвърли това предположение. Аз не можех да им окажа каквато и да е съпротива. Те просто трябваше да влязат и да ме изядат.

Минута след минута минаваха, без нещо да се случи. Дишането ми постепенно се успокои. Много бавно свалих ножа, но не откъсвах очи от вратата. Напрягах слух да чуя нещо, каквото и да е – блъскане на зъбати глави в дъските, шумолене на отдалечаващи се люспи, писъци, изпържващи мозъка ти. Но отвън не долиташе нито звук. Сякаш стаята бе абсолютно изолирана.

Бавно се озърнах наоколо. Бях изпуснала фенера по време на бягството си и нямах намерение да се връщам да го търся. И все пак стаята не беше напълно тъмна. Очаквах, че помещение с толкова малка врата също ще е малко, но се лъжех. Това бе огромна пещера, по-голяма от цялата фабрика. Каменният й таван бе толкова далеко, че се губеше във висините. И тогава нещо привлече погледа ми.

Върху близката стена имаше изображение. Нямаше как да го сбъркам. Три куки, свързани помежду си. Същият мотив като татуировката върху ръката на дядо и върху пръстена, открит в дома на Куентин Хърмс

В следващия миг напълно забравих за него, понеже всичко наоколо се обля в звуци и светлини. Отскочих назад, защото видях по скалната повърхност да се носи нещо, което приличаше на летящ Слеп, възседнат от ездач с копие в ръка. После ездачът метна копието и отекна експлозия, толкова силна и реална, че приклекнах и запуших ушите си с длани. Милион образи се плъзгаха по камъка пред очите ми, докато гледах невярващо, неспособна да ги проследя. Сякаш бях свидетел на епична битка, разиграваща се под самия свод на пещерата. Крясъци и стонове се преплитаха с взривове от светлина, спускащи се мечове и падащи тела. После образите избледняха и на тяхно място дойде нещо друго, което бе още по-ужасяващо.

Това бе кръв. Прясна кръв, която изглеждаше току-що пролята. Всъщност, докато гледах, тя започна да се стича надолу по камъка.

Ако имах достатъчно останал дъх в дробовете, навярно щях да изпищя, но сега успях да надам единствено жалко, тихо скимтене.

И тогава се разнесе нов звук, който тласна мислите ми в съвсем друга насока. Това бе тътнещ, оглушителен рев.

Обърнах се надясно. Там, където допреди малко бе имало масивна стена, сега зееше отворът на дълъг тунел. Звукът идваше от него. Нещо се носеше право към мен, но засега можех единствено да го чуя. Стоях като вкопана в земята, чудейки се дали да си опитам късмета с Джабитите отвън, или да остана тук. Секунда по-късно вече нямах място за избор.

Потопът от кръв изригна от тунела и ме погълна.

Успях да се обърна, така че поне да виждам накъде ме носи течението. Някъде напред тунелът свършваше. Там навярно имаше стена, в която щях да се ударя и да стана на пихтия. Ревът се усили дотолкова, че не можех дори да мисля. Скоро видях причината. Тунелът свършваше внезапно, с отвесен водопад. Нямаше как да разбера колко е висок, но съдейки по оглушителния грохот, кръвта падаше от шеметно разстояние. И аз бях на път да я последвам през ръба.

Опитах да плувам наобратно, но това бе напълно безполезно. Течението беше много по-силно от мен. Вече оставаха не повече от петдесет метра до пропастта, над която се носеше мъгла от червени пръски, когато видях нещо да виси напряко на тунела. Не знаех какво е, но се вторачих в него като удавница, каквато всъщност и бях.

Ако го пропуснех, щях със сигурност да умра. Точно под него, малко преди края на тунела, имаше скална издатина.

Прецених разстоянието внимателно. Нямаше да имам втори шанс. Щом я стигнах, се отблъснах от нея и скочих, протягайки ръце колкото можех по-нависоко, докато имах чувството, че ще изскочат от раменните ми стави. Пръстите ми се обвиха около предмета, който се оказа верига. Брънките и бяха малки и лъскави и отначало си помислих, че няма да ме удържат. И все пак те успяха.

Но само за броени секунди.

И после, крещейки с цяло гърло, полетях в зейналата бездна. Когато вече мислех, че нищо по-лошо не може да се случи, усетих нещо ужасно.

Веригата се увиваше около мен, стягайки крайниците ми, докато се оказах напълно обездвижена. Вече нямаше как да плувам дори ако оцелеех при падането, което впрочем бе малко вероятно. Затворих примирено очи и зачаках края.