Довършителката

QUADRAGINTA QUINQUE НОВИЯТ ОБЛИК

Отидох право вкъщи, където Хари Две ме очакваше нетърпеливо. Междувременно планът окончателно се избистри в главата ми. Придърпах един стол, напълних перодръжката с мастило и разгънах бланката на масата пред себе си. Трябваше да наклоня глава, защото едното ми око бе затворено, но знаех добре какво искам да напиша.

Бях видяла бележките, които Моригон нахвърля върху доклада на Уъга, работещ на Стената, тъй че имах известна представа за почерка и. Във всеки случай, достатъчно добра, за да разбера, че всички инструкции за направата на красиви неща в Комините, са излезли изпод нейната ръка. Яростта ми по адрес на тази Женска нямаше край. Заради нея се бях блъскала ден след ден срещу мизерна надница само за да могат всичките ми изделия да се озоват после в някаква яма. Сетих се за останалите Уъгове – Ковачите, Фермерите или онези, трудещи се до припадък на Мелницата. Каква друга причина можеше да има да ни държат постоянно гладни и изморени, освен за да не се замисляме какво всъщност е Горчилище?

И все пак почеркът, който се канех да имитирам днес, не беше на Моригон, а на Тансий. Бях го огледала добре върху многобройните книжа, пръснати по бюрото му. Съставях писмото си бавно, използвайки думи, които често го бях чувала да използва, за да не остане у получателя и капка съмнение, че посланието действително идва от председателя на Съвета.

След като приключих, оставих пергамента настрана. Стомахът ми къркореше и надзърнах в долапа, но със съжаление открих, че вътре няма нищо. Докато съзерцавах празните лавици, пъхнах ръка в джоба си и напипах монетите, спечелени от Личис Макгий. Осени ме внезапна идея и се упътих към вратата, но спрях насред път и се огледах. Приличах на същинско плашило – изпомачкана, мръсна и окървавена.

Взех шепа сапун на прах, съблякох всичките си дрехи и отидох на чешмата. В продължение на десет минути усърдно изтърквах мръсотията от кожата си. Влязох отново вътре и се подсуших. Косата ми бе мокра, но чиста и за първи път от много време можех да понасям собствената си миризма.

Огледах отново монетите в шепата си.

На пръв поглед идеята ми се стори налудничава, но после си рекох: Защо пък не?

Намерих в още неразровената докрай купчина в ъгъла чифт възкъси панталони и отесняла блуза, изплетена от мама. После напъхах порасналите си крака в обувки, останали отпреди три години. В тези неща вероятно изглеждах смешна, но те поне бяха що-годе чисти, за разлика от обичайните ми дрехи.

На главната улица имаше магазин, наречен „Хубавите рокли“, който продаваше облекло за Женски. Често го бях подминавала, но никога не ми бе минавало и през ум да вляза вътре. Когато отворих вратата, дрънна звънче и една пухкава, спретната продавачка на около четирийсет Сесии излезе насреща ми. При вида ми явно реши, че съм сбъркала адреса, но все пак попита хладно:

– С какво мога да помогна?

Аз поначало се чувствах неловко в подобни ситуации, а сега направо си глътнах езика и последните останки от самообладанието ми изтекоха през пролуките на пода.

– Мислех да си взема някои нови неща – измърморих едва.

– Моля? – постави ръка на ухото си тя.

– Някои нови неща – повторих сломено. Почти бях решила да се обърна и да си вървя. Женските като мен нямаха място в

„Хубавите рокли“. Ако изобщо получаваха някакви дрехи, те бяха просто вехтории, доизносвани от чужд гръб.

– Че защо не каза веднага, миличка? Предполагам, носиш и пари? – добави, гледайки ме изпитателно. Протегнах и пълната си с монети шепа и лицето и просия. – Повече от достатъчно са. Я дай да те поогледам... – Тя надяна чифт очила с дебели лещи и веждите и се качиха на челото. – Чакай, чакай, ти не си ли онова девойче от Дуелума? Вега Джейн?

– Същата.

Тя се завъртя около мен.

– Висока и слаба си, с хубави, широки рамене и дълги крака. Ще бъдеш доста елегантна, ако се поиздокараш.

– Така ли? – учудих се.

– Нека извадя това-онова и ще видим какво ще се получи.

След доста време и безброй проби, някои от които удачни, а други – не, тя постави върху щанда пакет с част от покупките ми, докато други, онези, които бях харесала най-много, бяха върху мен самата. Старите ми дрехи отидоха право в кофата за боклук.

Сега бях пременена в синя рокля, дълги бели чорапи и обувки на токчета, които ме правеха да изглеждам още по-висока. Отдолу носех и някои по-интимни артикули, само обличането на които ме накара да се изчервя.

Продавачката ме огледа, възхитена от творението си.

– Знаех си аз, че се крие нещо хубаво под всички тези парцали. Трябваше само да го изкопаем, нали?

– Предполагам – прошепнах плахо.

– А какво ще правим с косата ти, миличка? – рече сърдечната, макар и малко напориста Женска, която междувременно се беше представила като Дарла Гън. На стената висеше огледало и аз се огледах в него.

– Какво за нея? – попитах.

Дарла ми хвърли професионален, преценяващ поглед.

– Няма да е зле леко да се пипне. Да се клъцне оттук-оттам, да се повчеше, нали разбираш.

Отметнах бретона си с пръсти и той начаса се върна отново на мястото си, също толкова непокорен, колкото и преди.

– И как по-точно?

– О, има много начини. И понеже днес остави тук доста парички, сигурна съм, че ще можем да го организираме като бонус от заведението.

– Ще боли ли?

– Божичко! – засмя се Дарла. – Да чуя това тъкмо от теб, безстрашната Женска от Дуелума.

Усмихнах се и докоснах подпухналото си лице.

– Видях те как победи Нон, Вега – продължи тя. – Повярвай ми, виках за теб като обезумяла. Знаеш, че сега си истинска знаменитост, нали?

Отново се изчервих при думите и.

– Но горкото ти лице. Очите, носът... Ще видя как да ги напудря, та да изглеждаш що-годе нормално, докато заздравеят съвсем.

И тя удържа на думата си. Манипулациите, които извърши над лицето и косата ми, ми бяха напълно непознати. Но когато приключи и завърза подредените ми кичури с бяла панделка, аз се погледнах в огледалото и не можах да се позная. Сякаш аз самата бях изчезнала, а на мое място стоеше съвсем друга Женска.

После Дарла извади шишенце със странна гумена топка, прикрепена в горния му край. Когато стисна топката, от малък отвор изскочи облак пръски и навлажни шията ми. Трепнах, но тя само се засмя.

– Защо не подушиш?

Направих го и ноздрите ми се изпълниха с прелестен аромат.

– Лавандула – казах.

– С нотка на орлов нокът. Сама съм го приготвила.

Дарла отстъпи крачка назад и лицето и се разля в усмивка.

– Е, май сме готови. Само лицето ти да се пооправи още малко и ще станеш истинска красавица, Вега.

Красавица? Това навярно бе сън, от който всеки миг щях да се събудя, отново мръсна, разчорлена и облечена в старите си дрипи. Взех покупките си и излязох, изпълнена с чувства, каквито не бях изпитвала преди.

Отвън през магазина тъкмо минаваха двама Мъжки. Единият беше Фермер на име Руфъс, а другият – Нютън Тилт, Резачът от Комините, когото винаги бях намирала за твърде мазен и лигав. Руфъс се обърна да ме зяпа и така прасна чело в един стълб, че падна по задник на тротоара. Нютън пък се закова на място и взе да ме оглежда от глава до пети с глуповата усмивка.

– Вега – провлачи, – това отдолу ти ли си?

Пламнах и побързах да се отдалеча. Какво идеше да рече „това отдолу“?

Имах да се отбия само в още един магазин и да направя още една покупка. Платих, помолих да я опаковат красиво и продължих към къщи. Досега не бях пазарувала толкова в един ден. Всъщност това не значеше кой знае какво, защото трудно можеше да се каже, че досега изобщо бях пазарувала.

У дома заварих Хари Две напълно неподготвен. Отпървом изглеждаше, че изобщо не ме познава, защото се наежи, оголи зъби и взе да ръмжи. Но след като ме подуши обстойно от всички страни, се увери, че все пак съм истинската му стопанка.

Изрових едно огледалце, принадлежало навремето на майка ми, и го нагласих така, че да виждам лицето и косата си. Отново поклатих невярващо глава. Но очите ми си оставаха подути, лицето насинено, а носът – счупен и изкривен. Това разваляше целия ефект.

Въздъхнах, борейки се с натрапчивото желание.

Накрая въпреки обещанието си да не го правя бръкнах в джоба на новата си рокля и извадих Целебния камък. Преди да съм променила решението си, побързах да го прокарам пред лицето си, мислейки за хубави неща. Нараняванията моментално изчезнаха. Очите ми възвърнаха нормалния си вид, отоците спаднаха, а носът ми се изправи и заздравя. Бавно прокарах ръка по гладката си, чиста кожа.

Начаса ме изпълни чувство на вина и дори ми се дощя да върна всичко обратно. Но да използвам Камъка с лоши мисли не бе добра идея – Еон ме беше предупредил за това. Потиснах гузната си съвест и като подсвирнах на Хари Две, излязох навън. Не за нашата вечеря на Главната улица – за нея беше още рано. Погледнах към снишаващото се слънце и реших, че моментът е настъпил. Закрачих бързо, тъй като с физическото преобразяване се бе върнала и енергията ми.

Разходката до дома на Моригон мина неусетно. Успях да се промъкна до входната врата и незабелязано да пъхна пергамента в процепа за пощата. Знаех, че тя и Джон все още не са се прибрали, но знаех също и че верният Уилям непременно ще се погрижи мадам да получи съобщението.

Приключила и с тази задача, забързах към следващата си цел. Приютът.