Довършителката

VIGINTI SEPTEM ТРЕНИРОВКИТЕ

Следващите две нощи се упражнявахме в летене. Всъщност упражнявах се аз, докато Делф се стараеше да не падне. Накрая смъкнах Дестин от кръста си и му я подадох. Той отскочи назад, сякаш бе видял Амарок.

– Трябва да опиташ, Делф.

– Че защо? Ти знаеш как да се оправяш с това нещо. От мен се иска само да се държа.

– Не се знае какво може да се случи. Важно е да умееш да се справяш и сам. – Той обаче се опъваше, докато накрая не отсякох: – Ще го направиш, ако изобщо искаш да дойдеш с мен.

Той неохотно я пое от ръката ми. Беше по-широк в талията, но все пак с моя помощ успя да я омотае около себе си и да щракне закопчалката.

– Ами сега какво? – попита навъсено.

– Как какво? – скастрих го. – Колко пъти си ме виждал да го правя? Хайде, сети се сам.

– Ти или се затичваш, или скачаш – отвърна като примерен ученик той.

– Не мислиш ли тогава, че и ти трябва да направиш същото?

– Да се затичам или да скоча? – последва колебливият въпрос.

Какво да очакваш от един Мъжки. Първо го отвеждаш до водата, а после трябва да му покажеш и как се пие.

– Все ми е едно. Което си избереш.

– А когато се озова там горе?

– Нали съм ти показвала, Делф. Знаеш как да завиваш. Знаеш как да се приземяваш. Просто прави като мен.

Той се обърна, засили се и подскочи. Полетът му беше прав, бърз и завърши директно в един храст. Притичах да му помогна. Той плюеше пръст и чистеше сухи съчки от лицето си.

– Не ме бива за това, Вега Джейн. Мястото ми е на земята, да ходя като нормален Уъг.

– Бива те, и още как – рекох твърдо. – Следващия път като се откъснеш от земята, вирни брадичка нагоре. Така няма да се забиеш в храстите, а ще набереш височина. Ако искаш да завиеш, просто изнеси едното си рамо напред. Дойде ли време да кацаш, насочи главата и раменете си плавно надолу. В последния момент свали краката, за да стъпиш на тях.

– Само ще си строша кокалите.

– Възможно е. Но дори и да се случи, не бери грижа. Аз ще ги направя отново цели.

– Как така ще поправиш счупени кокали? – примига насреща ми той.

Извадих Целебния камък и го прокарах над охлузената му ръка, мислейки за хубави неща. Драскотините моментално изчезнаха. Делф отстъпи уплашено назад.

– Какво е това?

– Камък, който лекува, Делф.

– Наистина ли може да оправи всичко?

– Да – отвърнах, макар и още да нямах опит с потрошени крайници.

На четвъртия си опит той се издигна високо във въздуха, прелетя около половин километър, направи широк, макар и малко неуверен вираж, върна се при мен и се приземи. Върху краката си. Развълнуван от успеха, ме грабна от земята и така ме развъртя, че щеше да ми прилошее.

– Направих го, Вега Джейн! Мога да летя като птица.

– Доста големичка птица. А сега ме пусни долу, преди да съм повърнала върху теб.

Реших да му покажа и Мълнията. Сложих сребристата ръкавица и я извадих от джоба си. Отначало той не остана впечатлен, което не бе за учудване предвид малките и размери. Но щом фокусирах мислите си и пожелах да се върне в нормалния си вид, тя веднага се издължи почти до два метра и доби ослепителния си жълт цвят.

– Как, по дяволите, стана това, Вега Джейн! – възкликна Делф.

– Не е важно как прави нещата. Важното е, че ги прави добре, и то когато аз поискам.

Той посегна да вземе копието, но аз го спрях.

– Само с ръкавицата, Делф.

– А какво ще стане, ако го пипна без нея?

– Мисля, че не ни трябва да узнаваме.

Той нахлузи ръкавицата и повдигна Мълнията. На двайсетина крачки от нас имаше дърво. Посочих му го и казах:

– Помисли си, че искаш от нея да удари това дърво. После я хвърли, както се хвърля копие.

Делф се поколеба, но после смръщи решително лице – което изглеждаше малко смешно, но аз скрих усмивката си, – прицели се и метна.

Мълнията прелетя няколко метра и се заби в пръстта.

– Само толкова ли може? – ухили се той. – Страховито, няма що.

Взех ръкавицата от него, отидох да вдигна Мълнията, намислих си какво точно желая от нея и я хвърлих. Блесна ослепителна светлина и дървото се разпадна на трески. Копието направи плавен завой и се върна в ръката ми, точно както бях виждала да правят ловните соколи, обучавани от Дъф.

Озърнах се за Делф и го видях проснат на тревата до мен. Щом вдигна глава, го погледнах и изрекох с колкото се може по-покровителствен тон:

– Е, толкова може. Сам прецени дали е страховито.

Скоро той вече улучваше с Мълнията почти всичко, което пожелае. Не знаех дали щеше да се наложи да я използваме при прехода през Мочурището, но във всички случаи нямаше да ни е излишна.

По-късно същата вечер Делф и аз седяхме пред тлеещото огнище в моята къща, а Хари Две дремеше в краката ни. Решила, че моментът е подходящ, се изправих и казах:

– Искам да ти покажа още нещо.

– Какво?

Смъкнах панталоните си.

– Вега Джейн! – извика прегракнало Делф, изчервявайки се като цвекло.

Без да му обръщам внимание, повдигнах овехтялата си риза и запретнах ръкави, показвайки корема и ръцете си.

– Погледни, Делф. Погледни.

– Майчице мила, Вега Джейн, да не си се побъркала?

– Не, не е каквото си мислиш. Имам бельо отдолу. Обърни се!

Той бавно завъртя глава. Погледът му проследи рисунките по тялото и крайниците ми и челюстта му увисна.

– Да ме прегази Крет дано! Какви са тези неща?

– Карта на Мочурището. Куентин Хърмс ми я остави. Беше на пергамент, но се боях да не я намерят у мен, затова я прерисувах върху кожата си.

Той доближи нос.

– Пътят за преминаване?

– Да, Делф. Запомнила съм го наизуст. И ти също ще трябва да го направиш.

– Н-няма да ти зяпам... голотиите – запъна се той, махайки с длани пред лицето си.

– Ще се наложи, Делф – намръщих се аз. – Ако искаш да дойдеш. И двамата трябва да знаем маршрута, за всеки случай. – Вдигнах книгата за Мочурището. – Знаеш добре какво ни очаква там, нали?

През следващия половин час той наблюдаваше внимателно, докато аз го превеждах с показалец през картата. Щях да правя това колкото нощи е необходимо, докато указанията не се запечатат здраво в паметта му. Докато минутите течаха, клепачите му взеха видимо да натежават. Скоро той вече похъркваше в стола си. Смъкнах ризата и вдигнах панталоните си, седнах върху единствения друг стол и взех да прелиствам книгата.

Хари Две проскимтяваше тихо в краката ми. Погледнах го и си помислих дали не сънува лош сън. Не знаех дали кучетата сънуват, но не виждах причина да не е така. А и Хари Две беше доста специално куче.

Бавно отгръщах страница след страница, попивайки колкото се може повече информация. Куентин Хърмс бе също толкова педантичен в документирането на Мочурището, колкото и в изработката на красиви неща в Комините. Но онова, което описваше и пресъздаваше върху тези страници, не можеше да се вземе с лека ръка. На почти всеки лист пергамент имаше нещо, което може да те убие. Но се срещаха и полезни същества, включително и едно, наречено Хоб, които бе склонно да ти помага, стига всеки ден да му правиш малък подарък. Ама че нахална гадинка, рекох си, да търгува с доброта срещу подкуп.

Накрая затворих книгата и се загледах в догарящия огън. Едно тлеещо дърво привлече вниманието ми. Кората му бе почервеняла, почти прозрачна от разяждащата я жар. Също като моя дядо и родителите ми – погълнати цели сред стълбове от пламък.

Коленичих до огнището и доближих ръка, но не прекалено, защото не исках да се изгоря. И все пак усещах паренето. Спомних си кръглите белези, останали от пътуването ми в миналото – те боляха толкова силно. А какво ли бе усещането да гори цялото ти тяло? Тръснах глава при мисълта. Но дядо сам бе предизвикал пламъците със своето желание да тръгне нанякъде. Моригон го бе умолявала да остане, но той не я бе послушал. И ето че огънят го беше отнесъл. Също като родителите ми. Нищо чудно и те да го бяха сторили доброволно.

Което означаваше, че са избрали да ни зарежат. Не, да зарежат мен.

Е, аз не се канех да избухвам в пламъци, за да напусна Горчилище, но можех да го направя, като прекося Мочурището. До момента тази идея ме обсебваше изцяло – да се махна оттук, да намеря своите роднини, защото те не бяха мъртви. Просто вече не се намираха тук. Но сега у мен се надигана и друго чувство, което ме накара да седна на студения каменен под и да направя нещо, което не правех почти никога. Да избухна в сълзи. Поклащах се напред-назад, изпитвайки болка в цялото си тяло. Все едно аз бях погълната от огъня и моята кожа бе овъглена и почерняла. Не можех да си поема дъх от риданията, които ме задавяха. Сякаш бях трупала тази емоция с дни и месеци, за да я излея сега наведнъж.

Сепнах се, когато усетих нечии големи ръце да ме обгръщат. Отворих очи и видях Делф, който седеше до мен и също плачеше.

Хари Две се събуди, примъкна се до нас и взе да ме бута с муцуната си. Вероятно искаше да ме накара да го погледна, да се почувствам по-добре. Но е трудно да се чувстваш добре, когато цялото ти семейство те е напуснало.

И то по свой собствен избор.

– Всичко е наред, Вега Джейн – промълви Делф в ухото ми, гъделичкайки ме с топлия си дъх. – Всичко е наред.

Докоснах го по лакътя, за да покажа, че съм чула. Но нищо не беше наред.

И никога вече нямаше да бъде.

Каквото и да станеше, аз щях да се махна от това място.

Защото бях научила, че в Горчилище може да има много неща, но истината не е сред тях.

А аз се нуждаех от истината. Само тя ми бе останала.