Довършителката

QUINDECIM ВЕЧЕР НА ВЪПРОСИ

Уилям ни чакаше отвън пред вратата. Все още засрамена от вида си, бях свела очи, докато вървяхме след него по друг дълъг коридор, но все пак не устоях на изкушението да хвърля някой и друг поглед. Чудех се колко ли е голям домът на Моригон.

Най-сетне стигнахме до трапезарията и той ни въведе вътре с думите:

– Гостите за вечеря са тук, мадам.

Помещението беше около шест метра дълго и осем широко, далеч по-просторно от нашата стая в Общежитието, където половин дузина Уъгове спяха заедно върху тесните си, корави нарове, от които винаги се събуждах с болки в гърба и схваната шия. Представих си, че домакинята ни вероятно спи върху нещо много по-комфортно и се събужда наистина отпочинала.

По средата имаше дълга маса, а над нея – искрящ полилей, направен сякаш от стотици късчета кристал. Край едната стена, в каменна камина, пламтеше буен огън. Още щом доближих до него, усетих как студът и умората напускат костите ми.

Моригон вече бе седнала и свалила наметката си, оставайки по снежнобяла туника.

– Заповядайте, настанявайте се – покани ни тя с приятен глас.

Така и сторихме, макар аз още да не смеех да я погледна от смущение. Никога няма да забравя какво се случи след това.

Отнякъде се появи Женска, облечена в акуратна черна рокля и бяла престилка, и постави пред мен чиния, от която се вдигаше пара.

– Малко гореща супа помага в хладна нощ като тази – каза домакинята ни. Същата Женска постави чинии пред нея и Джон. Моригон взе лъжицата си и започна да се храни.

В Общежитието прибори по принцип нямаше, но родителите ни ги ползваха, тъй че брат ми и аз знаехме как да си служим с тях. Е, малко бяхме позабравили, което си пролича веднага, щом разлях част от супата върху масата.

Вдигнах ужасено глава, но Женската, която ни прислужваше, просто пристъпи напред и я попи с кърпа.

След супата дойдоха сирена, хлябове и салати. След тях – месо от Крет, което се топеше в устата, заедно с топли задушени зеленчуци, прекрасни на вид и още повече – на вкус. Подобни неща рядко стигаха до Общежитието. Понякога получавахме един-два картофа или шепа грах, но това беше всичко. Бях виждала царевица, натоварена в каруците на Фермерите, но не и в чиния пред себе си. Наблюдавах внимателно Моригон, за да разбера как се яде.

Лицето на Джон бе приведено толкова ниско над масата, че почти не се виждаше как храната изчезва в устата му. В един момент Моригон трябваше внимателно да му покаже, че не е правилно да изгризва целите царевични кочани, а само зърната им. Той обаче не се притесни особено, а просто продължи да тъпче бузи.

Мъжките си оставаха Мъжки.

Впрочем аз също се наядох до пръсване, а после хапнах и още малко, в случай че сънувам и чувството за ситост изчезне веднага щом се събудя. След основното дойдоха блюда със зрели плодове и сладкиши, каквито бях виждала в магазина на Хърман Хелвит, но не бях и мечтала, че някога ще опитам. Видях как Джон тайно мушна няколко в джоба си. Мисля, че Моригон също го забеляза, но не каза нищо.

Когато не можехме да поберем нито хапка повече, се облегнахме назад на столовете и аз се потупах по издутия корем. През всичките си Сесии не се бях наяждала така. По цялото ми тяло се разливаше топло, сънливо доволство.

– Желаете ли да ви почерпя още нещо? – попита Моригон.

Погледнах я, едновременно учудено и засрамено.

– Не, мисля, че това беше достатъчно. Благодарим за великолепната вечеря – побързах да добавя.

– Тогава да отидем в библиотеката.

Последвахме я по коридора. Възхищавах се на начина, по който вървеше – толкова висока, стройна и елегантна. Усетих, че неволно се мъча да имитирам походката и. На пода в един от ъглите стоеше масивен часовник, който удари кръгъл час точно когато минавахме покрай него. Джон и аз подскочихме. Повечето Уъгове изобщо нямаха часовници, да не говорим за такива с махало.

Влязохме в библиотеката, където огънят още гореше. Аз се настаних срещу Моригон. Усещах как клепачите ми натежават от топлината и обилната храна.

Брат ми не седна, а се залови да обикаля наоколо, зяпайки нагоре към книгите.

Тя го наблюдаваше с любопитство.

– Той много обича да чете – почувствах се длъжна да поясня, – но в училището нямат достатъчно книги.

– О, тогава вземи си оттук колкото искаш, Джон – каза Моригон. Той я изгледа невярващо. – Наистина, вземи си които книги пожелаеш. И без това съм ги чела всичките.

– Прочели сте всички тези книги? – възкликнах.

Тя кимна.

– Родителите ми насърчаваха четенето от ранна възраст. – Тя обгърна с жест помещението. – Все пак съм отрасла тук. Нима не знаеше?

– Никой в Горчилище не знае много за вас – отвърнах искрено. – Известна сте като единствената Женска – член на Съвета, разбира се, и Уъговете ви виждат от време на време из село, но това е всичко.

– И дори родителите ви у дома не са разговаряли за моите родители?

– Не си спомням за такъв случай, не – поклатих неловко глава, защото ми се струваше, че я засягам със своята неинформираност.

– Дядо ми беше председател на Съвета преди Тансий. Разбира се, оттогава са минали много Сесии. Всъщност те служеха заедно с твоя дядо, Вега.

Изправих се в стола и цялата ми сънливост се изпари.

– Моят дядо е бил член на Съвета?

– Да, навремето. Но го напусна преди... в общи линии, преди своята...

– Случка – довърших вместо нея. И за пореден път си спомних думите, изречени от Кроун в къщата на Куентин. Дали Съветът просто не ползваше този термин, за да замаже очите на Уъговете всеки път, когато някой изчезне? И ако е така, къде всъщност бе дядо ми?

– Именно – отвърна тя. – Нима не си знаела това за Върджил?

Смръщих чело. Поначало бях невежа относно своето родно място и историята на семейството си. А не исках да не е така. Погледнах към Джон. Той бе смъкнал към дузина книги от рафтовете и сякаш се опитваше да ги чете всичките наведнъж.

– Никога не са ми разправяли много за Горчилище – рекох, оправдавайки се. – Но съм любопитна да науча.

– Обучението днес не е такова, каквото беше – отвърна примирено тя. – Когато бях на вашата възраст, се преподаваха повече неща. И това ме натъжава.

– Мен също. Какви например?

– Например за Алвис Алкумус, който основал Горчилище много отдавна, преди петстотин или повече Сесии.

– Да, знаем за него. Но откъде е дошъл? И щом е основал селото, значи то не е съществувало по-рано и той трябва да се е появил от другаде, нали? – Вече бях задавала този въпрос по време на Обучение, но не бях получила отговор. Не само на него, но и на още много други въпроси. Положително са се радвали да се отърват от мен, когато съм навършила дванайсет Сесии и Обучението ми официално е приключило. Моригон ме погледна неуверено.

– Това не е съвсем ясно. Някои казват, че един ден просто се материализирал от нищото.

– Значи нещо като Случка, но наобратно? – обади се Джон.

И двете се обърнахме към него. Той седеше на пода, разтворил книга, озаглавена „Ловните навици на Джабитите“. Понеже наскоро ги бях изпитала върху собствения си гръб, леко ми призля.

– Какво знаеш за Случките, Джон? – попита го тя.

– Онова, което говорят Уъговете – вдигна глава той. – Че след тях нищо не остава от теб. – После се задълбочи в ново четиво, „Бележитите престъпници на Горчилище“.

Моригон стана, отиде до камината и протегна изящните си ръце към огъня.

– Моят баща стана жертва на Случка, когато бях само на шест Сесии – каза след кратко мълчание.

– Къде? – изтърсих аз, преди да се усетя.

– За последно го видели край Мочурището – отвърна тя, без да се засегне. – Отишъл да събира една рядка гъба, Amanita fulva, която расте само там. Така и не разбрахме къде точно е станала Случката. Както обикновено, не бе останало нищо, което да ни подскаже.

Станах и отидох до нея, събирайки кураж за следващия си въпрос.

– Моригон – рекох, изпитвайки вълнение да произнасям името и, сякаш сме отколешни приятелки. – Ако след Случките от Уъговете не остава нищо, откъде знаем, че изобщо са се състояли? След като баща ти е бил край Мочурището, не ти ли е минавало през ум, че е възможно някой звяр да го е нападнал и завлякъл вътре?

Замлъкнах отведнъж, защото сама не можех да повярвам какво съм изрекла. Как смеех да говоря с такъв неуважителен тон за нейния баща? Но следващите й думи разсеяха безпокойството ми.

– Въпросът ти е напълно естествен, Вега. Аз също си го задавах, когато бях Младок.

– И стигна ли до задоволителен отговор? – обади се Джон.

Тя се отвърна от огъня и го загледа.

– Понякога си мисля, че да. А друг път действително се чудя защо се получава така, че някои Уъгове ни напускат? Но от това болката не намалява, нали?

– Предполагам – рекох колебливо.

– Но сега искам да поговорим за друго – рече тя и сърцето ми заби по-бързо, защото се боях, че ще иска да обсъждаме бягството на Куентин Хърмс. Но за сетен път останах изненадана. – Какво мислите за Стената?

Джон и аз се спогледахме. Той остави на пода книгата, която държеше.

– Какво бихме могли да мислим за нея? – попитах.

– Смятате ли, че идеята си струва?

– Ако спре Кръвниците да ни изядат, значи си струва – каза Джон.

– Ти каза, че си имала видение за кончината на Хърмс – допълних аз. – И за това, че Кръвниците искат да ни отнемат Горчилище.

– Вярно е.

– Е, какво се е случило с Хърмс?

– Днес Тансий показа пред всички останките, които открихме. – Тя хвърли поглед към Джон. – Колкото до останалото, не искам да го обсъждам пред малкия. Във всеки случай, той не е вече между живите.

– Как са го докопали? – попитах.

– Бил е нападнат свирепо, на края на Мочурището.

– Външния му край?

– Не, вътрешния. Хърмс е влязъл вътре в него.

Бях потресена от последния коментар. Действително бях видяла Куентин да влиза в Мочурището, но не и някакво същество да го напада. И все пак...

Докато размишлявах, видях, че Моригон се взира внимателно в мен.

– Ти си била там онази сутрин, Вега – каза тя. – Знам какво си заявила пред Кроун – че не си видяла нищо. И все пак абсолютно сигурна ли си, че е така? Да не пропускаш някоя подробност?

С безпокойство осъзнах, че благодарение на своята дарба Моригон може да е прозряла истината, да знае, че съм излъгала Кроун. Претеглих внимателно думите си, преди да отговоря.

– Всичко стана много бързо – започнах. – Кучетата стръвници вдигаха страшен шум и членовете на Съвета сновяха нагоре-надолу. Някои бяха много близо до Мочурището. Дали са влезли вътре, или не, не мога да съм сигурна. Може би мярнах някакъв силует да се стрелва натам, но дори да е така, никой Уъг не би останал дълго вътре, нали?

Планът ми бе да върна топката обратно у нея, което и стана.

– Така е – кимна тя. – Никой Уъг със здрав разсъдък не би останал в Мочурището. Това означава смърт, бъдете напълно сигурни. – Тя погледна последователно брат ми и мен. – И двамата.

По пребледнялото лице на Джон личеше, че не се нуждае от подобно предупреждение.

– Добре знаем това, Моригон – уверих я аз. – Всеки Уъг го знае.

– Е – рече тя, явно удовлетворена от думите ми, – в такъв случай вярвам, че ще положите всички усилия, за да помогнете в изграждането на Стената.

Джон закима усърдно. Аз последвах примера му, макар и не чак с такъв ентусиазъм.

– А как ще изглежда тази Стена? – попита той.

– Ще бъде висока, направена от дърво, със стражеви кули на определени разстояния.

– И това ще е всичко? – тонът му бе видимо разочарован.

– Защо? – заинтригува се тя. – Ти какво би предложил?

– Двустепенна защита – рече убедено той. – Височината може да бъде преодоляна по най-различни начини. Но това ще е далеч по-трудно, ако съчетаем Стената с друго препятствие, което да намали ефективността на евентуална атака срещу нас.

Бях впечатлена от неговата увереност и виждах, че същото важи за Моригон.

– И какво може да е това препятствие? – попита тя.

– Вода – бе незабавният отговор. – Достатъчно дълбока, за да забави Кръвниците. Щом произхождат от зверове, предполагам, че ще са едри и тежки, дори да ходят на два крака. Затова бих изкопал пред Стената дълбок ров. Той ще ни даде огромно тактическо преимущество, тъй като ще можем да контролираме противника, да го виждаме и обезвреждаме навреме.

– Блестяща идея, Джон – възкликнах, чудейки се кога е успял да стигне до нея. Едва днес бяхме научили за заплахата от Кръвниците и решението за Стената, а ето че той вече усъвършенстваше защитния план.

– Наистина блестяща – кимна с усмивка и Моригон. – Как изобщо ти хрумна?

– Просто докато си миех лицето в онази малка стаичка, видях как водата се събира в мивката и си представих отбранителния ров.

Респектът ми към неговия интелект, бездруго висок, сега се увеличи стократно. Можех само да го гледам с няма възхита.

Домакинята ни се изправи, взе един том от лавиците и му го подаде с думите:

– Това е книга за числата. Разбирам от Наставника ти, че обичаш да работиш с числа.

Джон я разгърна и моментално се вглъби в съдържанието й.

Аз обаче се чудех какво ли още е споделил Наставникът на Джон за неговото Обучение.

– Всички ние трябва да използваме способностите си в тези трудни времена – обърна се тя към мен и аз прехапах устни. Дали току-що не бе прочела мислите ми?

По-късно, когато се разделяхме, Моригон каза:

– Ще съм ви признателна, ако не споделяте с подробности за моя дом и посещението си тук. Давам си сметка, че повечето Уъгморти не разполагат с подобни удобства. И за мен самата е все по-трудно да живея сред тях, давайки си сметка за тяхното тежко ежедневие.

– Аз няма да кажа и думичка – побърза да я увери Джон, който явно се надяваше на повторна покана и ново богато угощение. Той бе умник, но също така бе и един Младок с вечно празен стомах. Понякога нещата се свеждаха до това.

Каретата, с неизменния Богъл на капрата, ни откара обратно. Слеповете се движеха бързо и скоро се озовахме сред стените на старото Общежитие, но домът на Моригон и великолепната храна все още бяха пред очите ни.

Докато се качвахме към стаята, Джон, който леко се олюляваше под тежестта на товара си от книги, каза:

– Никога няма да забравя тази вечер.

Бях убедена, че това важи и за двама ни, но вероятно по различни причини.