Довършителката

SEDECIM НАЧАЛОТО НА КРАЯ

Следващото разсъмване заведох Джон на Обучение. Чантата му бе натъпкана до пръсване с книгите, подарени от Моригон. Знаех, че ще прекара целия си ден в четене. Аз също обичах книги на неговата възраст. И още ги обичах, но Моригон не предложи да подари и на мен.

Оттам се насочих към Дървото си. Възнамерявах да изям там закуската си, която вече щеше да ми изглежда още по-мизерна след кулинарния разкош в дома на Моригон. Нищо чудно, че искаше да запази в тайна начина си на живот. Завистта не бе непознато чувство в Горчилище.

На половината път се натъкнах на странна групичка.

Най-отпред вървеше Роман Пикус, с мазната си шапка и мърляво палто. На рамо бе преметнал дългоцевна морта, а друга, по-къса, бе затъкната в кобур от гармова кожа на колана му. Следваха го още двамина, също въоръжени с морти и саби. И двамата не спадаха към най-лицеприятните типове в селото.

Единият бе Ран Дигби, който работеше в оръжейния магазин на Тед Ракспорт. Той бе най-нечистоплътният Уъг, когото познавах. Можех да се обзаложа, че за всичките си Сесии нито веднъж не се е къпал. Ракспорт нарочно го държеше в задната стаичка, за да не усещат клиентите миризмата му. Лицето му бе обрамчено от гъста рунтава брада, пълна с останки от отдавнашни ястия. Когато се усмихваше, което не се случваше често, в устата му се виждаха само три зъба.

Другият Уъг ме изгледа в мълчалив триумф. Това бе Клетъс Луун, помъкнал морта, по-висока от него, и пременен във вехти дрехи, останали от баща му. Не знам дали го беше сторил, за да изглежда като пораснал Мъжки, но за мен ефектът бе по-скоро комичен. Навярно е проличало по изражението ми, защото тържествуващото му изражение се смени със злостна гримаса.

– И накъде си се запътила така, Вега? – попита ме Роман.

– Към Комините – изгледах го невъзмутимо. – А ти накъде си се запътил, Роман?

Той погледна важно тумбестия си часовник и също така важно вирна очи към слънцето.

– Раничко ми се вижда за Комините.

– Първо ще закуся на Дървото си. Имам такъв обичай.

– Ник’ви обичаи повече – изломоти Ран Дигби, следвайки почти неразбираемите си думи с кафява от Пушливо биле плюнка, която се приземи на три сантиметра от подметката ми.

– Зарад Кръвниците, знаеш – добави тежко Клетъс Луун.

– Тъъй – проточих аз. – Но все пак трябва да ям, нали? А и докато Домитар не каже друго, трябва да ходя в Комините.

– Вече нищо не опира до Домитар – почеса се по обраслата буза Роман.

– А до кого тогава? – изгледах ги подред. Клетъс се сконфузи от погледа ми, а Дигби, който не вникваше докрай в дискусията, просто се изплю отново, но този път неловко и кафявата лига се проточи от брадата му. Отначало ме досмеша, но после се отвратих, като видях, че няма никакво намерение да я избърше.

– До Съвета, ето до кого – каза Роман.

– И какво точно е постановил Съветът? Да не би Комините да са затворени?

Сега Роман изглеждаше като Уъг, който знае, че е пресолил манджата. Когато не отговори нищо, реших да мина в настъпление, а също и да събера малко информация.

– Е, какво правите навън с тия морти?

– Патрулираме. Както бе оповестено вчера заран в Камбанарията – отвърна той.

– Нима подобна задача е достойна за Уъг с твоето положение, Роман?

– Ако искаш да знаеш, глупава Женска, аз съм началник на новосъздадената Жандармерия на Горчилище. Това е висок и важен пост, тъкмо за Уъг като мен. Самият Тансий ме назначи на него снощи. А тези тук – посочи спътниците си той – са моите подчинени Жандарми.

– Е, Тансий вероятно те е избрал, защото имаш повече морти от всеки друг в селото. А ти – обърнах се към Клетъс – знаеш ли изобщо как да си служиш с нея?

Но преди той да успее да отвори уста, Роман се намеси:

– Щом си тръгнала за Комините, този път ще те пуснем, от нас да мине. Но от утре всеки Уъг ще е длъжен да представя на патрулите заверен пропуск.

– Какъв пропуск?

– Такъв, дето му позволява да отиде там, закъдето е тръгнал – рече злорадо Клетъс.

– И защо?

– Защото Кръвниците може да са вече сред нас – поясни Роман.

– Но нали Моригон каза, че не са.

– Моригон не знае всичко.

– Мисля, че знае повече от теб и мен.

– Няма какво повече да обсъждаме, Вега. Заповед на Съвета.

Дигби се изплю в потвърждение.

– И откъде се взема този заверен пропуск?

– Има си умни глави да решават това – рече Дигби, цвъркайки още една кафява от Пушливо биле струйка.

Поех си въздух, удържайки се с мъка да не кажа нещо, което би накарало някоя от мортите да гръмне по посока на главата ми.

– Но ако Кръвниците са вече сред нас, как пропускът ще ни помогне? – попитах невинно.

– Задаваш твърде много въпроси – сопна се Клетъс.

– Това е, защото получавам твърде малко отговори – рекох, без да отмествам поглед от Роман.

После продължих бавно по пътя си, но с всички тези морти зад мен ми се щеше по-скоро да затичам и да полетя с помощта на Дестин, преди те да успеят да стрелят, а после да заявят, че е станал злополучен инцидент и да ме заровят в евтиния край на Светия парцел.

Можех да си представя обясненията на Роман: „Тя направи рязко движение, не знам какво и стана. Нищо чудно да е искала да грабне мортата, колко и е умът на една Женска. Жалко, разбира се, но сама си беше виновна“.

А вонящият Дигби вероятно щеше да добави: „Айде, че окъсняхме за вечеря“, и да се изплюе подобаващо.

Седнах високо сред клоните на тополата и мрачно изядох закуската си. Гледах околната гора и се чудех какво ли ще остане от нея, след като завършат Стената. Надали щяха да пощадят дори моето Дърво.

Ето, от утре щяха да искат и пропуски, а типове като Роман, Ран Дигби и мухльото Клетъс да се разкарват наоколо с морти на рамо и важно да задават безсмислени въпроси.

Когато се спуснах по дъсчените стъпала, за да тръгна към фабриката, заварих долу Делф. Той изглеждаше така, сякаш не е ял и спал от седмица насам. Предната сутрин край Камбанарията се опитах да го заговоря, но двамата с Дъф се скриха твърде бързо сред тълпата.

Сега той стоеше до дънера на Дървото, прегърбил широките си плещи и забил поглед във върховете на обувките си.

– Делф? – рекох предпазливо.

– А, здравей, Ве-Вега Джейн.

– Добре ли си? – попитах, донякъде облекчена от обичайния му поздрав.

Той отначало кимна, но после поклати глава.

Пристъпих към него. В много отношения той също бе малкото ми братче, макар и по-голям от мен. Невинността и простодушието имат свойството да обръщат естествения ред на нещата. Изглеждаше уплашен и изгубен и аз изпитах стремеж да го утеша.

– Какво се е случило?

– Камбанарията...

– Имаш предвид вчерашното събрание?

Ново кимване.

– Има план, Делф. Нали чу Тансий.

– Чух Та-Та-Та-Танс... О, забрави – махна с ръка той, отказвайки се да произнесе името.

Докоснах го по якото рамо.

– Ти ще бъдеш от голяма полза за строежа на Стената, Делф. Като нищо можеш да я построиш и сам.

Следващите му думи обаче попариха безгрижния ми тон.

– Случката на Върджил.

– Какво за нея? – попитах, цялата внимание.

– На-нали ти казах, че я видях, Вега Джейн.

– Какво точно видя? – настоях аз.

– Трудно е да се каже, всичко ми е об-об-объркано – успя да изрече накрая той, като едва не се задави от усилието.

– Сигурна съм, че е трудно, Делф. Но не можеш ли да си спомниш поне нещичко, което дядо е казал или направил? Каквото и да е, ще е повече, отколкото знам сега.

Той се почеса по врата и наду бузи.

– Че-червена све-светлина.

– Каква светлина? Откъде идваше? Какво означаваше? Въпросите излитаха от устата ми един след друг, като куршуми от морта.

Делф не реагираше добре на подобен обстрел и аз осъзнах грешката си, но твърде късно. Той вече се бе обърнал и бързо се отдалечаваше.

– Делф – извиках. – Моля те, почакай!

И тогава, без да имам каквото и да било намерение, го направих. Подскочих във въздуха, прелетях двайсетина метра и се приземих точно пред него, с ръце на кръста и пламнал поглед. Той замръзна като втрещен за секунда, а после хукна колкото го държат краката.

Не тръгнах да го гоня. Знаех, че има пълно основание да е уплашен. Уъгмортите по правило не летят накъдето им попадне. Останах запъхтяна в сенките на дърветата, разсъждавайки трескаво. Дали щеше да каже на някого какво е видял? И ако го стореше, дали щяха да му повярват? Разбира се, че не – Делф бе селският идиот и никой не го вземаше насериозно. После начаса съжалих, задето съм си го помислила. Аз го вземах на сериозно и той не заслужаваше да му се присмиват само защото е казал истината.

Премерих с очи разстоянието до Дървото си и скочих. Секунди по-късно се приземих меко върху дъсчената платформа. Но високите скокове и дори летенето нямаше да решат проблема. Делф бе дошъл тук, за да ми разкаже за Случката. Можех само да си представя какво му е струвало това. А аз го подплаших с неспирните си въпроси и циркаджийски номера.

– Каква глупачка си, Вега – произнесох на глас. – Сама провали всичко.

Два дни по-късно Джон и аз седяхме на масата за вечеря заедно с останалите Уъгове, които наричаха Общежитието свой дом. Огледах се наоколо, преценявайки настроението на присъстващите. То можеше да се определи като нещо средно между тих ужас и безропотно подчинение на съдбата.

Една от по-ведрите физиономии бе тази на Селина Джоунс. Чуваше се, че ясновидските пособия в магазина и се радвали на небивало търсене. Очевидно Уъговете от всички възрасти искаха да узнаят бъдещето си, като предпочитаната прогноза бе, че няма да бъдат изядени от Кръвниците.

Тед Ракспорт също изглеждаше доволен, по обясними причини. Продажбите на морти биеха всички рекорди и неговите работници се трудеха ден и нощ, за да задоволят лавината от поръчки. Предполагам, че доста от продукцията отиваше и за въоръжаване на патрулите.

Оттук мислите ми се прехвърлиха върху Клетъс Луун, който седеше срещу мен и ме гледаше със зле прикрито презрение. Той се бе поспретнал и носеше подобие на груба униформа, включваща дори синьо кепе. Знаех, че напъва ум да измъдри нещо, с което да блесне пред компанията, и бях почти сигурна, че няма да му се удаде.

– Ама бая те изплашихме оня ден, а Вега – подметна накрая. – Вече мислех, че ще се разревеш като пеленаче от страх. – Той се изкиска и погледна крадешком баща си, за да види реакцията му. Какус Луун обаче бе твърде зает да тъпче цял пъдпъдък в устата си и не оцени неговата духовитост.

Ракспорт остави чашата си, която силно подозирах, че съдържа Огнена вода, избърса устни и попита:

– Използва ли вече мортата си, Клет?

– Само за да гръмна тия пъдпъдъци за вечеря.

Това ме удиви и донякъде притесни. Очевидно Клетъс бе по-добър стрелец, отколкото предполагах.

– Не си хаби куршумите за пилци – изсумтя Ракспорт. – Тях можеш и с плюнка да ги свалиш. Мортата е за по-едри неща. – Той повдигна своя пъдпъдък. – Ето виж, на този тук направо му е изхвръкнало сърцето.

Погледнах малкото късче месо в чинията си и си представих още по-малкото сърчице, което доскоро е туптяло и се е носело безгрижно в небесата. Апетитът ми отведнъж се изгуби, макар да не бях яла нищо от сутринта. Забелязах, че и реакцията на Джон не е по-различна от моята.

Ракспорт схвана затруднението ни и започна да се смее толкова неудържимо, че се задави и взе да кашля. Аз не побързах да го потупам по гърба. Накрая му се наложи да излезе навън, за да дойде на себе си. Междувременно ние с брат ми напуснахме трапезата.

Когато се качихме горе, той седна върху нара си и отвори една от книгите на Моригон.

– Интересна ли е, Джон? – попитах.

Той кимна разсеяно и се приведе още по-ниско над страницата.

Това ме подсети за книгата за Мочурището, която бях скрила край дома на Делф. Трябваше да я взема оттам и също да се позанимая с четене.

– Много находчиво беше да предложиш ров с вода пред Стената – казах, но си спечелих от негова страна само неопределено сумтене – толкова бе погълнат от книгата.

– Надявам се да останат поне някакви дървета, след като я построят. Впрочем как смяташ да докараш водата дотам? – Този път той дори не ме чу, но аз и не упорствах повече, защото в главата ми изникна неочаквана идея, породена от вятъра, който блъскаше по тънките стъкла на прозореца. Идеята включваше една дъска, моя нож и малко съобразителност. Щях да изпълня първо нея, а чак след това да се занимая с вземането на книгата.

Станах и отидох до прозореца. Очертаваше се бурна нощ. Бях научила от Селина Джоунс, че Нок по някакъв начин влияе на вятъра и дъжда, а също на гръмотевиците и светкавиците, които се появяваха в небето. Не проумявах напълно това, но то ме караше да си мисля, че на света не може да съществува единствено Горчилище. Инак защо бе нужно цялото небе, Нок и всичките дървета и зверове? Уъговете в село не заслужаваха толкова.

Дъждът заплющя с такава сила, че неволно се отдръпнах назад. Отидох до нара си, легнах на една страна и се загледах в Джон, който буквално поглъщаше книгата. Очите му летяха по редовете и той отгръщаше страница след страница, алчно търсейки знание в напечатаните букви. Това бе последният образ, който остана в съзнанието ми, преди да се унеса в дълбок сън. Събудих се едва когато Джон докосна рамото ми на разсъмване.

Започващият ден щеше да ни донесе обрат, какъвто не бях и сънувала.