Довършителката

SEPTENDECIM ОТВЕЖДАНЕТО НА ДЖОН

Не след дълго Джон прочете книгите, дадени от Моригон, и ги струпа под нара си. Тогава се случи нещо неочаквано. Появиха се нови книги и той трябваше да ги нареди покрай стената, тъй че купчината скоро се издигна по-високо от моя ръст. Когато веднъж след вечеря го попитах откъде са, той отговори просто:

– От Моригон.

– От Моригон? – повторих като папагал аз.

– Прати ми ги по Богъл, с каретата.

– Но откъде е знаела кои книги предпочиташ?

– Казах й, че няма значение. Че просто искам да чета.

– Казал си и? Кога?

Джон махна с ръка.

– Тя дойде в училище преди два дни, да говори на Младоците за Кръвниците и за Стената.

– И защо ми съобщаваш чак сега? – повдигнах вежди.

– Моригон не искаше да клюкарстваме. Просто ни разправи за опасностите, които ни заобикалят, и за нещата, които трябва да се свършат в защита на Горчилище.

– И как реагираха Младоците на това?

– Бяха изплашени, но разбираха ролята, която им е възложена.

– И каква по-точно е тя? – попитах, чувствайки се все по-изолирана.

– Да изпълняват нарежданията на Съвета.

– Добре, а какво очаква Моригон от теб? Да излезеш с още блестящи идеи за Стената?

– Засега иска само да чета.

Огледах новите заглавия. Повечето бяха свързани с числа и ъгли, с тегла на различни материали и водни корита.

– Защо точно тези книги?

– Не знам.

– И просто ще ги четеш?

– А също така ще отида у тях – промълви той.

– Ще ходиш у Моригон? – възкликнах. – Кога?

– Утре.

– Вместо на Обучение? И кога смяташе да ми кажеш?

– Скоро и без това ще навърша дванайсет Сесии и ще трябва да напусна Обучение. Моригон каза, че ще го обсъди с теб.

– Е, още не го е обсъдила.

Точно тогава дочух проскърцване на колелета. Втурнах се към прозореца и погледнах навън. Моригон вече слизаше от синята карета, докато красивите Слепове риеха с копита и тръскаха благородните си гриви. На долния етаж затропаха нозе, настъпи суматоха. Знаех какво ще последва и реших поне да взема инициативата в свои ръце.

Докато слизах по стълбите, Клетъс Луун вече се носеше насреща ми.

– Знаеш ли, че Моригон е...

– Да, знам – бутнах го встрани аз.

Заварих я да стои насред трапезарията, в компанията на Тед Ракспорт и Селина Джоунс. Селина бе склонила глава, сякаш се намираше в присъствието на принцеса. Тед също имаше почтителен вид, но видях и обезпокоителен блясък в очите му, които усърдно обхождаха величествената фигура на гостенката.

– Господин Ракспорт – обърна се тя към него, – разбирам, че работниците ви се трудят усърдно, за да изпълнят поръчките за морти, дадени от Съвета.

Той се ухили, пристъпи по-близо до нея и сне мазното бомбе, което не махаше дори по време на ядене.

– Вярно е, че правим всичко по силите си, мадам. Е, ако Съветът склонеше да плати мъничко повече, щях да помоля хората си да вложат допълнителни усилия. Честна дума, просто въпрос на някоя и друга монета. Дори няма да ги усетите – вижте само как бяхте готови да платите цели две хилядарки за залавянето на Хърмс, нали така?

Приятното изражение на Моригон отведнъж се втвърди и тя сякаш стана с два пръста по-висока.

– Струва ми се, господин Ракспорт, че Съветът по-скоро ще намали количеството монети, които ви плаща, като същевременно ще очаква от вас да увеличите продукцията. Ако впоследствие бъде взето решение за някакви бонуси, ще препоръчам на колегите си те да бъдат изплатени директно на вашите работници.

– М-моля за извинение – изломоти смутеният Ракспорт, – да не би да пропуснах нещо?

– Вие може би да, но уверявам ви, че аз не съм пропуснала нищо. Стремежът да извличате печалба от опасностите, на които всички сме изложени, е отблъскващ. Сигурна съм, че Тансий ще бъде на същото мнение, когато го информирам за вашето безочливо и дори предателско предложение.

Деветте пръста на Раскпорт, дебели като кебапчета, замачкаха бомбето му и той захленчи угоднически:

– Повярвайте, мадам Моригон, съвсем не съм имал това предвид. Разбира се, че ще поема повече работа срещу по-малко монети. Като знам колко е зает Тансий, надали ще е нужно да го тревожим с този въпрос.

– Сама ще преценя с какво да тревожа Тансий и с какво не. А сега ви благодаря, господин Ракспорт, но имам по-належащи задачи.

След което се обърна към мен с делови вид и аз сепнато осъзнах, че представлявам предметът на тези „по-належащи задачи“.

– Вега – рече без някакво предисловие, – искам да поговорим за Джон.

После излезе навън и аз я последвах.

Богъл седеше в готовност на своята капра, но тя подмина каретата и двете продължихме да крачим редом по пустата Главна улица.

– Предполагам, че вече имаш своя заверен пропуск за придвижване из Горчилище?

Аз кимнах и извадих парчето пергамент изпод наметката си.

– Домитар ги раздаде на всички от Комините още вчера. И толкоз по-добре, иначе никой Уъг не можеше да мине и две преки, без Роман Пикус и неговите Жандарми да го спрат и да му задават глупави въпроси.

– Те просто си вършат работата, Вега.

– Може и така да е. Но мортите в ръцете на Уъгове като Ран Дигби и Клетъс Луун са предпоставка за големи бели.

Тя ме изгледа любопитно.

– Не е изключено да си права. Ще поговоря със Съвета за правилата за подбор и обучение на въоръжените патрули. – Тя спря и добави: – А сега трябва да поговорим за Джон.

– Добре.

– В трудни времена като тези сме длъжни да се възползваме от дарбите на всеки един от нас.

– И каква точно е дарбата на Джон?

– Неговият интелект, Вега. Мислех, че отдавна си разбрала. Нима не чу идеите, с които излезе относно Стената?

– И какво следва оттук?

– Тансий и аз искаме той да дойде да живее при мен.

Замръзнах на мястото си.

– Да дойде да живее при вас? – изрекох бавно. Извърнах поглед към Общежитието и сърцето ми запърха като птица. Да заменим тази дупка за дома на Моригон бе нещо, за което не бях и мечтала. Там имаше вкусна и изобилна храна, камари от книги за четене, уютни камини и топла вода, която можеше да ползваш на воля без дори да излизаш навън. И самата Моригон щеше да е там, за да ни учи как да бъдем по-чисти, възпитани, умни и изобщо... по-добри, отколкото сега.

– Брат ти е много талантлив Младок, Вега, и неговите таланти трябва да се развиват и култивират за благото на цяло Горчилище. Затова му пращах книгите, затова поканих и двама ви на вечеря. Исках да се убедя с очите си.

– И кога ще стане преместването? – попитах, още не вярвайки на добрия ни късмет.

– Джон може да дойде още утре по разсъмване. Ще изпратя Богъл да го вземе.

Бях толкова развълнувана от разкрилите се пред нас възможности, че не схванах веднага смисъла на ударението, поставено върху името на Джон. После ентусиазмът ми бавно помръкна.

– Значи само той ще живее при вас, така ли? – попитах.

– Ще полагам особени грижи за него. Ще го науча на много неща. Уверявам те, че той наистина ще разцъфти под моята опека, Вега. Ще достигне големи висоти.

„Ами аз? – идеше ми да извикам. – Защо не вземете и мен, нима аз не мога също да разцъфтя и да достигна големи висоти?“ Но виждах отговора в очите й и изведнъж изпитах нежелание тя да разбере, че съм изтълкувала погрешно поканата й.

– Брат ми никога не се е отделял от мен – казах. – Възможно е да му се отрази зле.

– Напротив, ще му се отрази чудесно. Преди всичко, ще спре да живее в тази съборетина, която Роман Пикус нарича Общежитие. А и съквартирантите тук не са точно най-добрият пример за подражание, не мислиш ли?

– Аз съм добър пример за подражание на брат си.

– Разбира се, че си, Вега. И ще можеш да го посещаваш когато пожелаеш.

– Какво е мнението на Тансий?

– И той подкрепя идеята. Силно при това.

Значи въпросът беше решен.

– Казахте ли на Джон, че няма да го придружа? – попитах унило. Надявах се да каже „не“, защото той не изглеждаше твърде притеснен от преместването. Може би е предполагал, че ще останем заедно.

– Все още не. Исках първо да го обсъдя с теб.

Това всъщност бе мило от нейна страна, макар и на практика да ме поставяше пред свършен факт. Но поне имах своя отговор. Джон не е знаел. Тя се усмихна меко и добави:

– Сега ще отида да поговоря с него. Мога ли да го уведомя, че имаме благословията ти?

Кимнах, макар в гърлото ми да бе заседнала буца, а гърдите ми да се стягаха като в железен обръч. Мина ми през ум, че сигурно така се чувства един Уъг, когато го връхлита Случка.

– Благодаря ти, Вега. И цяло Горчилище ти благодари.

Тя се обърна и влезе обратно в Общежитието, което явно бе твърде ужасно, за да приютява Джон, но напълно подходящо, за да служи за мой дом до края на Сесиите ми.

Проследих с очи високата и фигура, докато се скри зад вратата. По кожата ми полази мраз, толкова силен, сякаш ме бяха пуснали в ледена вода, защото осъзнах, че току-що съм загубила брат си.