Довършителката

TRIGINTA TRES ПОСЛЕДНАТА ГРИЖА

На следващата сутрин излязох рано, защото исках да мина през селото още преди другите Уъгове да са се събудили.

Докато крачех по улицата, съпровождана от Хари Две, подминах стар Уъг, когото познавах само по лице. Той ме изгледа злостно и запрати едра храчка току пред краката ми. Отскочих встрани и продължих пътя си с наведена глава. Очевидно новината за моя арест и за присъдата да участвам в Дуелума вече се бе разпространила. Трудно ми бе да повярвам обаче, че толкова бързо съм си спечелила всеобща ненавист.

Не след дълго насреща ми се зададе Роман Пикус. Подготвих се за нов поток от обиди и клевети, но той стори нещо, което ме нарани още по-дълбоко. Нахлупи шапката над очите си и се шмугна в една странична пресечка, явно за да не ме заговори или пък да не го видят с мен.

Чудесно начало на деня, няма що. Усетих как цялата енергия ме напуска, а тепърва ми предстояха дълги часове работа в Комините.

Докато минавах край Общежитието, Хестия Луун излезе навън, за да изтърси престилката си и да изхвърли някакви отпадъци в кофата. Нарочно не я поздравих, но тя сама викна подире ми:

– Вега?

Спрях, опасявайки се от най-лошото. Тя винаги се бе отнасяла добре с мен, но мъжът и я командваше както си пожелае.

– Да? – отвърнах, гледайки да стоя по-далеч от дългата метла в ръката и, в случай че реши да замахне с нея.

Тя приближи и потупа Хари Две по главата.

– Хубаво куче имаш.

– Благодаря.

– Да ти кажа, онези неща, дето ги говорят за теб, са пълни глупости. Знам го така добре, както познавам собствената си кухня.

Усетих топлина в лицето и очите ми се навлажниха. Побързах да ги избърша, чудейки се какво да отговоря.

Хестия се озърна през рамо и пъхна ръка под престилката си. Когато я извади, в нея имаше тънка верижка с малък кръгъл медальон.

– Мама ми даде това, когато бях още дребосъче. Казват, че носело късмет. Сещаш се, за Дуелума – добави, виждайки объркания ми поглед. – Чух, че те накарали да се биеш. На онези в Съвета чавка им е изпила ума, мен ако питаш. – Тя сграбчи ръката ми и пъхна вътре амулета. – Вземи го, Вега Джейн. Вземи го и дай на онези Мъжки да се разберат. Знам, че можеш да го сториш. Проклети Кръвници! Сякаш внучката на Върджил Алфадир Джейн ще тръгне да им помага. На тях да им изпият кръвта дано!

Тя огледа мършавата ми фигура и пълните и бузи леко потрепериха.

– Дай ми минутка – рече.

После се шмугна обратно в Общежитието и след малко излезе, носейки платнен вързоп.

– Между нас да си остане – рече, като ми го подаде.

Когато се прибра, погледнах вътре и видях самун прясно изпечен хляб, две ябълки, буркан туршия, резен сирене и две наденички. Стомахът ми изкъркори в лакомо очакване.

Колкото до амулета, той представляваше малък пиринчен диск с изобразена върху него седмолъчна звезда. Нанизах го на врата си и хвърлих последен взор към Общежитието. Хестия бе отдръпнала пердето на един прозорец и надничаше отвътре, но щом ме видя, бързо се скри.

Продължих нататък, значително ободрена от тази проява на внимание.

Но щом наближих Дървото си, спрях като закована. Изпуснах вързопа и се разкрещях:

– Не, не! Това е моето Дърво.

Около него имаше четирима Уъга, всичките два пъти по-едри от мен. Сред тях забелязах и Нон. Той държеше брадва и тъкмо замахваше да нанесе страховит удар. Други двама стояха готови с дълъг трион, а четвъртият бе въоръжен с морта, която насочи към мен.

Те се канеха да отсекат Дървото ми.

Нон се обърна, без да пуска брадвата, и процеди злобно:

– На предателите не им се полага да притежават дървета.

Сетне замахна отново.

– Не! – изпищях. – Не можете. Нямате право.

Ударът бе съкрушителен, но онова, което последва, бе напълно неочаквано. Острието иззвънтя, но не остави върху кората нито следа, а дръжката се строши с трясък на две.

Нон вторачи невярващи очи в мястото, където бе ударил дървото, а после ги сведе надолу към счупената си брадва.

– Да ме вземат мътните дано! – ревна и махна с ръка на двамата с триона да се залавят за работа, докато онзи с мортата запъна петлето и продължи да ме държи на мушка.

Не ми оставаше друго, освен да стоя безучастно и да се моля бедното ми Дърво да устои на жестокото изпитание. Дори да бях предателка – каквато не бях, – то не заслужаваше да страда заради мен.

Работниците опряха триона в грапавия ствол и започнаха да режат. Или поне се опитаха. Металните зъби се разпадаха, без дори да увредят кората.

Уъговете се изправиха и загледаха озадачено съсипания инструмент.

– Що за дърво е това? – обърна се към мен Нон с пяна на устата.

– Това е моето Дърво – приближих, отмествайки настрани цевта на мортата. – А сега се омитайте оттук.

– Значи е омагьосано – възкликна той. – Нали затова си се сдушила с Кръвниците. Проклета Женска. Те са го омагьосали.

– Говориш пълни глупости.

Всички се обърнахме едновременно, за да видим Тансий, който стоеше само на няколко метра от нас. Беше облечен в дълга сива мантия, а в яката си ръка държеше дебела тояга, сякаш бе тръгнал на ранна утринна разходка.

– Омагьосано дърво? – Той се приближи и огледа красивата ми топола. – Откъде ти дойде на ума?

Нон пристъпи нервно от крак на крак. Останалите Уъгове стояха, забили носове в земята. Бях сигурна, че никой от тях досега не е имал случай да разговаря с председателя на Съвета.

– Ами как да ви кажа – запелтечи Нон – видите ли, нищо не го лови... Ето, първо брадвата се строши... а после и трионът.

– Обяснението е елементарно – рече Тансий, като почука по стъблото с кокалчетата на пръстите си. – При някои дървета, които са наистина стари, се получава вкаменяване. Това означава, че кората им се втвърдява дотолкова, че става като желязо. Нищо чудно, че инструментите ви не са успели да се справят с подобна броня.

Той вдигна брадвата и триона и ги подаде обратно на Нон и другарите му.

– Няма да се учудя, ако това дърво продължи да стои тук дълго след като ние с вас сме се превърнали в прах. Хайде сега, вървете си по живо, по здраво. Сигурен съм, че ви чакат достатъчно задължения на Стената.

Групичката, без да чака втора покана, се отдалечи по пътеката и скоро се изгуби от поглед.

Докоснах кората на Дървото си, а после и една от дъските, които бях заковала по него вместо стъпала. Как бях успяла да забия пироните, щом е вкаменено? Обърнах се към Тансий, канейки се да му задам този въпрос, но той ме изпревари:

– Това е много красиво дърво, Вега. Щеше да е наистина срамно да се погуби.

Нещо в изражението му ми подсказа, че думите имат и по-дълбок смисъл.

Исках да му отговоря, да го уверя, че не съм предател и никога не бих използвала картата, за да помагам на същества, които могат да навредят на Горчилище. Но той вече ми бе обърнал гръб и крачеше към селото. Дълго гледах след него, а после отидох до Дървото си и го прегърнах.

Прекарах целия ден в работа в Комините, а след края на смяната помагах готовите железни ленти да се превозят със Слеп и каруца до строежа. Докато ги товарех, ми мина през ума, че това е чудесно упражнение за заякване – стига междувременно да не загинех от изтощение.

Дори аз трябваше да призная, че Стената бе същински инженерен и строителен подвиг. Преброих на око не по-малко от двеста Уъгове, които изграждаха поредната и секция. Работата се извършваше непрекъснато, на смени, като през тъмната част на денонощието обектът се осветяваше от факли и фенери. Вече бяха налице и първите пострадали – някои леко, други и по-тежко. Един Уъг дори бе загинал, стоварвайки се от скелето върху главата си. Погребаха го в специален участък на Светия парцел, посветен на падналите при строежа на Стената. Всички обаче се молеха да няма повече жертви и неговият гроб да си остане единственият там.

След като свърших с разтоварването на каруцата, се изправих да погледам. Стената се издигаше на десет метра височина. Изградена бе от дебели трупи, почистени от кората, рендосани и съединени помежду си с железни ленти като тези, които току-що бяхме докарали.

Наблюдателниците на този участък още не бяха довършени, но вече се виждаше къде ще се разположат въоръжените с морти стражи, дебнещи зорко за приближаването на Кръвници. Но спокойно можех да си представя и как същите тези стражи стрелят по Уъгове, опитващи се да избягат навън. Рововете от двете страни бяха изкопани, но засега празни – вероятно за да не затъват работниците в тиня и кал. Предполагах, че напълването им ще е последната задача.

Дейността бе трескава, но добре координирана – съсредоточени работници крачеха нагоре-надолу, понесли различни инструменти и материали. Продължих да се озъртам и видях Джон, застанал върху издигната платформа, с множество запалени факли наоколо, да надзирава обекта. До него имаше трима членове на Съвета и още двама Уъгове, за които знаех, че разбират от строителство.

Мина ми през ума да отида и да го заговоря, но се разколебах. Какво можех да му кажа, което вече да не е казано? Удивително колко бързо Сесиите ни, прекарани заедно, се заличаваха от престоя му под крилото на Моригон. Чувствата ми спрямо нея бяха ужасно противоречиви. Вярно, беше ми спасила живота, но в същото време бе отнела брат ми. В крайна сметка не знаех дали е мой съюзник, или не.

Отидох до един от големите отвори, през които щяха да се пълнят каналите, и надзърнах в него.

– Кога ще пуснат водата? – попитах случаен Уъг, който минаваше наблизо, натоварен с инструменти.

– Трябваше да е идната седмица, но не виждам как ще стане – отвърна той. – Изоставаме от графика.

Това ми напомни за коментарите на Джон.

– Защо? Струва ми се, че всички работят на предела на силите си.

– Кажи го на тях – махна Уъгът към платформата с факлите. – Между другото, онзи там не е ли брат ти?

– Да.

– В такъв случай мога само да ти съчувствам.

И той понечи да си тръгне, но аз го сграбчих за лакътя.

– Какво означава това?

– Нищо, освен че ни изцежда все повече с всеки изминал ден. Няма значение дали си болен, уморен или семейството се нуждае от теб. Хич не го е грижа – важното е строежът да върви, нали?

– Мислех, че се занимава само с проектиране...

Уъгът поклати глава.

– Плете си кошницата той, нищо че е Младок. Но е зъл по душа. Знам, че сте семейство и тъй нататък, но няма защо да си кривя душата.

Той нарами инструментите си и продължи навъсено, оставяйки ме с моите мисли, нито една от които не беше приятна. Джон междувременно взе да ръкомаха от платформата и да вика по група работници, които носеха тежка греда. Накрая слезе долу при тях и продължи да ги хока и наставлява. Те го гледаха безизразно, респектирани от присъствието на едрите, въоръжени с морти Уъгове зад гърба му, а гредата се поклащаше застрашително върху морните им рамене.

Приближих се и попитах:

– Джон, защо не ги оставиш поне да пуснат товара си, докато им обясняваш какво искаш от тях?

Той се обърна с израз на безмерно раздразнение. Отначало ми се стори дори, че не ме позна.

– Нямаме време за това! – отсече. – Не сме приключили със задачите за деня, а нощната смяна застъпва след броени минути.

– Но не виждаш ли, че тези Уъгове са изтощени. Ще изостанеш още повече от графика си, ако започнат да се разболяват или контузват от преумора.

– Не си ти тази, която ще прецени – рече той, гледайки ме хладно.

– Може и да не съм. Но съм единствената роднина, която ти е останала.

Исках ясно да му напомня коя съм. За момент допуснах, че може да не е на себе си от напрежение, но бързо разбрах, че греша.

– Да не би да си забравила Приюта? – бяха снизходителните му думи.

Знаех, че не бива да го правя, но в този миг вече не ме беше грижа за неговите чувства. Дори не бях сигурна, че са му останали такива. Още повече, на мен самата ми предстоеше да бъда смазана на Дуелума или да изгния във Валхал.

– Не съм го забравила, Джон. Както казах, аз съм единствената ти роднина, защото там вече нямаш никого. Мислех, че Моригон те е информирала. И двамата ни родители преживяха Случки, което означава, че от тях не е останал и помен.

После се обърнах и си тръгнах.

Наистина не ме беше грижа за нищо.

Но както се оказа, е трябвало.

По много причини.