Довършителката

VIGINTI OCTO ПОСЛЕДНИЯТ ДУЕЛУМ

На следващата сутрин, на път за Комините, видях на Главната улица голям транспарант, окачен между две здания. На него пишеше: „До всички Уъгморти. Следващият Дуелум ще се състои след две седмици на Арената. Първа награда – петстотин монети. Участието на всички Мъжки между шестнайсет и двайсет и четири Сесии е задължително“.

Отдолу имаше по-дребен текст, гласящ, че същата вечер на централния площад ще се състои събрание, на което ще се предоставят допълнителни подробности. Изискваше се присъствието на цялото население.

Паричната награда бе впечатляваща. Откакто се помнех, победителите в Дуелума получаваха само метална статуетка като онези, които притежаваше Делф, и малка сума пари.

Зачудих се дали Делф ще спечели отново. Петстотин монети положително щяха да му дойдат добре.

После се запитах дали това не е специалното съобщение, за което ми бе споменала Моригон преди няколко дни. Тя бе казала, че скоро ще го науча. Вдигнах отново очи към транспаранта. Надали, защото Дуелумите се състояха по два пъти на Сесия и тъкмо сега бе времето за поредния. Можех да допусна, че ще го отложат заради строежа на Стената – Мъжките в селото напъваха мишци достатъчно дори и без да се млатят един друг. Както и да е, това слабо ме засягаше.

Продължих към фабриката, където пристигнах с минута закъснение, но никой не ми направи забележка. Преоблякох се и влязох в цеха. По атмосферата можех да позная, че малцината останали работници вече са научили новината – носеше се тихо мърморене, Ковачите надуваха внушително мускули и всеки преценяваше крадешком конкуренцията. Тъй като аз бях единствената Женска наоколо, дори не ме удостоиха с поглед.

След работа, когато те си тръгнаха, застанах сама пред своето шкафче и повдигнах ризата си. Части от картата върху мършавия ми корем бяха избледнели дотолкова, че вече на няколко пъти се бе налагало да ги повтарям с мастило. И понеже Делф трябваше също да я запамети, бях решила да я прекопирам обратно върху пергамент – чувствах се леко неловко да се разсъбличам пред него, а и усещах, че понякога вниманието му е привлечено повече от голата ми кожа, отколкото от рисунките по нея.

Проблемът бе, че ми трябваше още пергамент, а нямах пари, за да го купя. Мина ми през ума да задигна няколко листа от офиса на Домитар, но той напоследък изобщо не го напускаше през деня – а нощем нямах повече желание да влизам в Комините, дори и за всичкия пергамент в Горчилище.

Сега, докато минавах покрай остъклената врата, тя се отвори и Домитар излезе насреща ми. Това бе удачно съвпадение, защото в главата ми тъкмо се въртеше въпрос, на който той вероятно можеше да отговори.

– Знаеш ли – започнах, – Моригон ми спомена, че баща й служил в Съвета заедно с моя дядо. А аз дори нямах представа, че дядо е членувал в него.

– Членува, но само за кратко. Беше неспокойно време в нашата история.

– И е напуснал по своя воля?

– Не съм казвал това – рече той и веднага вдигна ръка към устата си, очевидно съжалявайки за изтърваните думи.

– Неспокойно време? Да нямаш предвид Битката на зверовете, за която са ни преподавали на Обучението? Но нали тя се е състояла по-отдавна, когато дядо още не е бил роден?

– Няма защо да будим спящите кучета, Вега. Това е най-добрата политика.

– По дяволите спящите кучета, Домитар! Трябва ми истината.

Той се обърна и се шмугна в офиса си като заек в хралупа. Или като плъх в отходен канал.

Излязох от Комините и тръгнах по улицата през сгъстяващите се сенки. Подсвирнах и Хари Две изскочи от треволяка. Заедно прекосихме селото и отидохме до зеленчуковата ми градина недалеч от Дървото, за да откъснем нещо за вечеря. Само че когато стигнахме там, градина вече нямаше. Всичко бе изпотъпкано и унищожено, до последния стрък. Това не бе дело на звяр, а на Уъг и дори не бе нужно да отгатвам кой. Клетъс Луун бе надраскал с пръчка името си в пръстта.

Изтрих го с подметката си и се заклех да отмъстя.

По-късно същата вечер се спуснах към централния площад и се присъединих към събиращата се тълпа. В единия му край бе издигнат дървен подиум с няколко стъпала, направени от грубо одялани дъски. Не се изненадах, че синята карета е вече там, както и че Тансий и Моригон седят на подиума. Онова, което ме учуди, бе, че Джон се е настанил редом с тях. При това облечен с черната туника на Съвета!

– Гледай, това е Джон – прошепна някой в ухото ми.

Обърнах се. До мен стоеше Делф.

Наистина, помислих си. Това е Джон. И в същото време не е Джон.

Наоколо се мяркаха всичките ми познати Уъгове. Роман Пикус и неговите Жандарми също бяха тук. Клетъс, Нон и Ран Диг-би стояха изпънати на пост – комични фигури със своите морти през рамо и запасани саби. Бях благодарна, че се намирам от наветрената страна на Дигби – иначе вонята, носеща се от него, щеше да ме отрови. Като Женска вероятно можех да си позволя и да пропусна събранието, но любопитството ми бе твърде силно.

Редицата от членове на Съвета бе насядала пред подиума. Питах се как ли приемат факта, че брат ми горе е на официалните места, докато те, толкова по-старши от него, са долу, сред простолюдието. Единственият липсващ от тях бе Джурик Кроун. Учудих се, защото не бе в негов стил да се лишава от възможността да се поперчи пред публика. Според мен той дори тайно се надяваше да измести Тансий от лидерското място. Домитар също бе тук, с плахия Дис Фидус, суетящ се край него. Езекил стоеше достолепно, леко встрани от останалите, издокаран в своята бяла туника. Останалите Уъгове се тълпяха като пилци където им попадне.

С уплаха видях, че Лейдън-Тош, въоръжен до зъби, охранява подстъпите към подиума. Стараех се да не срещам погледа му. По някаква налудничава причина си мислех, че може да изчезна, ако го сторя.

Накрая забелязах и Дъф Делфия, по-мръсен и раздърпан от когато и да било. Делф ми бе казал, че напоследък баща му се труди практически без почивка. Уменията му за работа с животни бяха от жизнено значение за завършването на Стената.

Всички Мъжки изглеждаха мърляви и запуснати. Женските, макар и малко по-чисти, имаха още по-изнурен вид. Те също трябваше да помагат на строежа, но освен това имаха задълженията да се грижат за своите семейства, да готвят, перат и да бъдат майки. Но въпреки това сред тълпата цареше оживление и причината за него не бе трудна за отгатване. Петстотин монети. Алчността можеше да се долови във въздуха. Никой не бе взел наградата за Куентин Хърмс. Но все някой трябваше да грабне победата на Дуелума, а заедно с нея и парите.

Тансий се изправи, прочисти гърло и вдигна ръце над главата си.

– Здравейте, братя Уъгморти. Поканихме ви тук тази вечер, за да оповестим поредния Дуелум. Той ще започне точно след две седмици, в десет часа сутринта. Наградата за победителя, както несъмнено вече знаете, ще бъде петстотин монети.

Из тълпата се разнесе развълнуван шепот. Моят взор обаче беше прикован в брат ми. Двамата с Моригон седяха редом, увлечени в разговор. Джон изглеждаше щастлив, доволен.

Колкото до нея, тя имаше вид на горд Наставник, радващ се на любимия си ученик. После Тансий каза нещо, с което привлече вниманието ми обратно към себе си.

– Този Дуелум ще бъде различен от всички досегашни. – Той направи пауза, за да подсили ефекта. – В него ще се включат и всички Женски от селото, на възраст между двайсет и двайсет и четири Сесии. – И като за капак добави: – Тяхното участие също е задължително.

Сега брожението се усили десетократно. Повечето Мъжки сумтяха презрително или се подсмихваха. Женските се споглеждаха, объркани и уплашени – в това число и аз, макар да не бях достатъчно голяма, за да трябва да участвам. Погледнах към Делф – идеята явно не му се струваше никак забавна. Клетъс Луун, за разлика от него, се бе ухилил до уши, ръчкайки се дебелашки със своите приятелчета.

Дали това не означаваше, че ще има двама шампиони? Естествено, нямаше как да се очаква, че Женски и Мъжки ще се бият помежду си.

Тансий призова към тишина и Уъговете се укротиха. Следващите му думи разсеяха всички съмнения.

– Шампионът ще бъде само един. – Изгледах го потресена. – Крайно време е ние, Уъгмортите, да приемем факта, че между половете трябва да има повече равенство.

Чудесно, помислих си, щом искат равенство, защо тогава не назначат в Комините повече от една Женска? Защо не накарат Мъжките да готвят, чистят и да повиват Младоци? Това, че им предоставяха възможност да пребият с юмруци своите нежни половинки на Арената, някак не ми звучеше като най-яркото доказателство за напредничаво мислене в обществото.

– А сега – продължи Тансий – ще дам думата на Моригон, която ще ви обясни по-пълно мотивите, стоящи зад това решение.

Всъщност причината вероятно бе, че според тях една Женска по-лесно щеше да обясни на своите посестрими защо е необходимо да се млатят като хамали. Всички погледи се устремиха в нея, когато стана от мястото си и се плъзна грациозно към предния край на подиума. Беше хладна и спокойна, съзнаваща въздействието си над тълпата. Аз също щях да съм спокойна на нейно място – тя отдавна бе прехвърлила двайсет и четири, тъй че нямаше да й се наложи да се изправя срещу Мъжките бойци. Макар че тъкмо тя можеше и да успее да ги победи.

– Несъмнено – започна тя – това решение ще се стори необичайно на мнозина от присъстващите. Преди всичко нека поясня, че всички Женски от споменатата възрастова група, които са съпруги, бременни или майки на Младоци под една Сесия, са освободени от задължението да се състезават.

Разнесе се всеобща въздишка на облекчение, тъй като много от Женските влизаха в тези изключения.

– Същото важи – продължи Моригон – за Уъговете и от двата пола, които страдат от физически увреждания, заболявания или други недъзи.

Озърнах се и видях край себе си поне две дузини Мъжки и Женски, попадащи в категорията. Те също значително се разведриха от чутото.

– Но всички останали ще трябва да се бият помежду си. Някой ще каже, че това е несправедливо, защото силите са неравни. Но времената в Горчилище се промениха. Знаете, че сме заобиколени от Кръвници, а те са готови да нападнат всекиго, без оглед на пол и възраст. Ето защо младите и силни Женски трябва да умеят да се защитават. Да са обучени за ръкопашен бой. Разполагате с цели две седмици за подготовка. Ще предоставим на разположение на всички, които искат да се усъвършенстват, опитни професионални Наставници. Силно препоръчвам на Женските, които ще участват в Дуелума, да се възползват от тази възможност.

Не можех да повярвам, че говори сериозно. Две седмици за подготовка? Когато Женските и без това изнемогваха покрай строежа на Стената? Нима за толкова време можеха да натрупат четирийсет килограма мускули или да се превърнат в Мъжки? Не че някоя от тях го желаеше.

Тансий кимна към един от членовете на Съвета, наредени край подиума. Той се изправи и вдигна високо тежка платнена торба.

– Наградата от петстотин монети – викна високо Тансий. После добави сред възклицанията, надигнали се при вида на това богатство: – За да направим съревнованието още по-привлекателно, ако Дуелумът бъде спечелен от Женска, наградата ще бъде увеличена на хиляда монети.

От страна на Женските не последваха никакви приветствени възгласи. Те очевидно добре разбираха, че няма начин да се докопат до тези пари, затова и не се вълнуваха особено.

После Тансий добави, че датите за отделните кръгове ще бъдат оповестени скоро, както и разпределението на противниците за първия кръг. Имайки предвид броя на участниците, щяха да са необходими пет кръга, за да се излъчи крайният шампион. Накрая пожела успех на всички и обяви край на събранието.

Уъговете започнаха бавно да се разотиват, а аз се устремих право към подиума. Исках да видя Джон, докато не си е тръгнал. Преди да стигна дотам обаче, някой препречи пътя ми.

– Имаш късмет, че си твърде малка да се биеш – рече Клетъс Луун, като ме измери с поглед. – Инак току-виж ми се беше паднала за противник на първия кръг.

– Късмет имаш ти, плужек такъв – отвърнах. – А сега ми се махай от очите.

Опитах да мина покрай него, но той сложи ръка върху рамото ми. Преди да успея да реагирам или ръмжащият Хари Две да го захапе, Клетъс изведнъж полетя във въздуха и се приземи по гръб, като мортата и сабята му изчаткаха по паважа.

Понечи да стане, но Делф стъпи върху гърдите му с огромния си ботуш и го притисна обратно.

– Махни си гнусния крак от мен – запищя той. Един от приятелите му приближи и взе да припява:

– Пе-пе-пелтека Де-де-де-Делф.

Делф го сграбчи за яката, вдигна го от земята и го приближи до лицето си.

– Името ми е Даниъл Делфия, задник такъв. И следващия път няма да съм толкова любезен да ти го напомня. А сега дим да те няма.

После пусна Уъга и той чевръсто отпраши зад ъгъла. Клетъс най-сетне успя да се повдигне на лакът и го зяпна изумено.

– Ама ти н-не з-заекваш – промълви с разтреперан глас.

– За разлика от теб – коленичи до него Делф, така че носовете им почти се допряха. – Виж, Луун, моли се само да не ми се паднеш за противник на Дуелума. А ако още веднъж пипнеш Вега Джейн, така ще те подредя, че ще предпочиташ да те е дъвкал Гарм. – После го ритна за последно и го заряза в прахта.

– Благодаря, Делф – изрекох с лице, пламнало от дълбоката признателност, която изпитвах.

– Ти можеше да се справиш с този копелдак и сама, Вега Джейн.

– Вероятно. Но е хубаво да знам, че си до мен. – После се сетих накъде бях тръгнала. Джон вече беше почти при каретата. – Късмет на Дуелума, Делф. Надявам се ти да спечелиш петстотинте монети.

Затичах се и стигнах до брат си тъкмо преди да постави крак върху стъпалото.

– Джон?

Той се обърна и се усмихна, но усмивката му беше някак... насилена. Веднага долових това. Бяха изминали вече четиринайсет дни, откак за последно го бях видяла, бях вечеряла с него и бях посетила стаята му, изпълнена с книги и раздути амбиции. Редовните ни срещи вече не бяха чак толкова редовни.

– Здравей, Вега. – Въпреки сухия поздрав ми се стори, че в него трепна нещо от предишния ми брат, но може би само си въобразявах.

Моригон се наведе през вратата и щом ме видя, каза:

– Джон, трябва да вървим. Вечерята ни чака, а след това имаме още занимания.

– Няма да ви отнема повече от минутка – рекох забързано.

Тя кимна неохотно и се отпусна назад в седалката, но подозирах, че ни слуша внимателно.

– Какво има, Вега? – попита Джон. Сведе очи към Хари Две, но не посегна да го погали. Косата му беше още по-къса, остригана почти до кожата. Едва можах да го позная.

– Как си? – рекох. – Сякаш цяла Сесия мина от последната ни среща насам.

– Много съм зает покрай Стената и уроците.

– Да, нали Стената трябва да опази всички Уъгове... – Надявах се да долови двусмислицата в думите ми.

– Но въпреки всичко изоставаме – продължи той. – Няма да успеем да се вместим в срока от четирийсет дни и нощи. Трябва да работим още по-усилено. Кръвниците могат да нападнат във всеки един момент.

Резкият му тон ме свари неподготвена.

– Ъм... изглеждаш добре – пробвах да сменя темата.

Той сякаш се поуспокои, но същевременно целият ентусиазъм се изпари от лицето му.

– Да, добре съм. А ти?

– Чудесно. – Сякаш си говореха двама непознати.

– Ходила ли си скоро в Приюта?

Трепнах и погледнах предпазливо към отворената вратичка.

– Не, в последно време не съм.

– Аз исках да посетя родителите ни, но Моригон смята, че не бива да се разсейвам.

Поколебах се. Идеше ми да скоча в каретата и да проведа един личен Дуелум с нея.

– Сигурна съм, че е права – рекох достатъчно силно, за да ме чуе.

Тя отново подаде глава навън.

– Закъсняваме, Джон.

– Ей сегичка – казах, като я гледах право в очите. – И не се притеснявай, Моригон, не съм забравила кое може да се говори и кое не.

Тя ме стрелна с поглед и за пореден път се дръпна назад.

– Има ли още нещо, Вега?

– Всъщност, да. Трябва ми малко пергамент. Да ти се намира излишен?

Той явно остана учуден от странната молба, но бръкна във вътрешния джоб на красивата си черна туника и извади оттам няколко навити на руло листа.

– Този ще ти стигне ли?

– Да, благодаря – поех ги от ръката му. После пристъпих напред и го прегърнах, усещайки как се напряга в обятията ми. – Довиждане, Джон.

Преди да тръгна, надникнах в каретата, срещайки отвътре хладния поглед на Моригон.

– Онова специално съобщение, за което ми каза... относно Дуелума ли беше?

Не последва никакъв отговор, нито дори бегло кимване с глава.

– Значи ми даваш още време да се почудя?

За един мимолетен миг ми се стори, че зърнах в очите и дълбока тъга, но той отмина твърде бързо, за да съм сигурна.

После погледът и се отмести и тя каза:

– Хайде, Джон. Имаме още ангажименти за тази вечер.

Брат ми се качи в каретата.

Богъл шибна Слеповете и те поеха с тропот по паважа.

Обърнах се решително и тръгнах към къщи, прибирайки пергамента в джоба си. Трябваше да си проправям път през групичките от Уъгове, които още стояха по площада, погълнати в дискусии на предстоящия Дуелум. Тъкмо ги отминах и ускорих крачка, когато усетих остра болка в хълбока. В последния момент успях да зърна Клетъс Луун да изчезва зад ъгъла. Стори ми се, че в ръката му имаше камък. Трябваше да викна обратно Хари Две, който напираше да се втурне подире му. Той не остана доволен, но се подчини с глухо ръмжене. Стиснах зъби, опитвайки се да не мисля за удареното място, което бързо започна да се подува.

Щом стигнах вкъщи, извадих Целебния камък и го прокарах над моравата подутина, мислейки за хубави неща. Тя моментално се стопи и кожата ми възвърна нормалния си вид.

Но радостта ми, че съм се отървала от болката, нямаше да трае дълго.