Довършителката

TRIGINTA SEX НАЧАЛОТО НА БИТКАТА

Всички Уъгове бяха задължени да присъстват на откриването на този Дуелум. Това ми се видя малко странно предвид твърденията, че сме обкръжени от свирепи Кръвници, които само чакат да се нагостят с плътта ни. Аз се упътих натам още по изгрев-слънце. Бях опитала да поспя, но не ми се удаде, затова реших, че ще е по-добре да отида и да огледам обстановката.

Арената бе почти напълно заобиколена от високи дървета, избягнали, поне засега, сечта заради строежа на Стената. Наричаше се Четириъгълникът на Пекуотър – на името на Роналд Пекуотър, някогашен атлет и многократен шампион на Горчилище. Настилката и бе неравна, осеяна с вдлъбнатини, причинени от стоварването на безброй едри тела при предишните Дуелуми. В средата се издигаше дървена трибуна, където сядаха големците на селото. Зад трибуната на голямо табло бяха изписани имената на състезателите. Върху него пред очите на всички Уъгове се отразяваше и статистиката на надпреварата. За по-хазартните натури имаше и будка за залагания. Организаторът им, Роман Пикус, бе лишил мнозина Уъгове от припечелените им с труд и пот пари през Сесиите.

Оставих Дестин у дома, скрита под една дъска на пода. Вече от доста време я носех около кръста си и всички бяха свикнали да ме виждат с нея, но се притеснявах да не излетя неволно по средата на двубоя и така да издам тайната си.

Утрото бе ясно и топло, с чисто, синьо небе. С приближаването на началния час пеперудките в стомаха ми пърхаха все повече. Прехвърлях отново и отново в ума си нещата, научени от Делф. От тренировките чувствах тялото си жилаво и заякнало. Бях била Клетъс преди, но не и на Дуелум. Освен това през последната Сесия той бе израсъл и сега бе далеч по-едър от мен. Но въпреки всичко си оставаше отрепка, а аз не биваше да губя от една отрепка.

Към девет часа тълпите започнаха да се стичат. Някои Уъгове ми се усмихваха и подхвърляха насърчителни думи. Други обаче се правеха, че не ме забелязват. Ако се проведеше допитване, вероятно щеше да се окаже, че Горчилище е разделено наполовина по въпроса за моята вина или невинност. Мнозина Уъгове не ме смятаха за злодей, но просто приемаха на вяра всичко, което им казваше Съветът. Но естествено, имаше и такива които ме мразеха още отпреди да се озова във Валхал.

Пред будката на Роман Пикус се образува опашка – вероятно залагаха на това, че Клетъс Луун ще ме смаже от бой.

Видях Делф да пристига заедно с баща си, а не след дълго се появи и каретата на Богъл, от която слязоха Моригон, Тансий и Джон. Те отидоха да заемат местата си на трибуната заедно с останалите членове на Съвета. Зад тях се разположи групата от не толкова високопоставени Уъгове, сред които мярнах и Юлиус Домитар.

Делф се приближи и ме потупа по рамото.

– Как е настроението, Вега Джейн?

– Страхотно – излъгах. – Изгарям от нетърпение. – Последното не беше чиста лъжа. Исках да започнем час по-скоро, докато не ми е прилошало от напрежение. Повтарях си, че много ще се изложа, ако оповръщам Клетъс Луун още преди гонгът да е ударил. Макар че щеше да е забавно да се избълвам върху ризата му.

Първият кръг включваше двайсет и четири схватки, което означаваше четирийсет и осем състезатели. За да не се протакат нещата, арената бе разделена на четири квадрата, в които боевете щяха да се водят едновременно. Ограничение за продължителността им нямаше – съперниците щяха да се млатят, докато единият падне и не може да стане повече. Всеки с капка здрав разум би подложил на съмнение това жестоко правило, но здравият разум не бе най-разпространената стока в Горчилище напоследък.

Огледах останалите Женски, участващи в състезанието. Те изглеждаха още по-стреснати и прежълтели от мен. Седнах на едно малко хълмче встрани от арената и зачаках появата Делф, чийто двубой с Дигби се падаше още в първата серия. Погледнах стената на залаганията и видях, че Делф е сочен за фаворит.

Двамата излязоха и Дигби се залови да сваля огромната си кирлива риза. Винаги си го бях представяла мазен, отпуснат и невъобразимо мръсен, затова с учудване установих, че всъщност е доста як. За мръсотията обаче бях права. Той направи серия упражнения за разтягане, а после започна да подскача на място и да се боксира с въображаем противник. При това мускулите му се издуваха, а движенията му бяха бързи и точни.

Погледнах с притеснение Делф. Той не се бе съблякъл, нито имаше намерение да загрява. Само стоеше и гледаше в упор своя противник. В израза на лицето му видях един съвсем различен Делф, с когото никой не би искал да се заяжда. Огромните му юмруци висяха отпуснати край тялото, а в присвитите му очи имаше свирепа концентрация, която ми напомни за Джабитите в Комините. Исках да подвикна и да му пожелая късмет, но се боях да не го изтръгна от транса, в който бе потънал.

Тансий се изправи и се обърна към множеството.

– Приветствам ви на поредния Дуелум – започна с гръмлив глас. – Какъв чудесен ден за надпревара! Искам да пожелая успех на всички участници. Очакваме зрелищни и честни двубои и сме уверени, че реферите ще гарантират това наистина да е така...

Слушах го само с половин ухо. Очите ми срещнаха погледа на Джон на трибуната и ми се стори, че през лицето му пробягна насърчителна усмивка, преди Моригон да му отвлече вниманието.

Нейното собствено изражение бе непроницаемо, но аз не можех да забравя как се бе превърнала в синкаво сияние и изчезнала през прозореца ми. Тя умееше да трие спомени и както в случая на Делф да уврежда съзнания. Беше изключителна Женска, трябваше да и го призная. Но също така и опасна. Всеки с подобни умения бе опасен. В следващия миг си дадох сметка, че трябва да включа и себе си в това число.

Четирите двубоя бяха на път да започнат, но аз се интересувах само от един. Делф и Ран Дигби застанаха един срещу друг. Делф се бе съблякъл до кръста, разкривайки изключителната си физика. Тялото му бе като изваяно с длето, без грам тлъстина по него. Той гледаше единствено своя опонент, който от своя страна разкършваше ръце и плещи, издувайки на буци дебелия си врат.

Точно в десет часа гонгът удари. Примигнах с очи, защото не вярвах, че е възможно двама толкова едри Мъжки да се задвижат с такава скорост. Те се срещнаха точно по средата на квадрата и звукът от сблъсъка на кости и мускули бе такъв, че едва не ми прилоша. Сякаш два Крета се бяха счепкали с рога в смъртоносна битка.

Дигби успя да направи ключ на противника си и за миг изглеждаше, че ще откъсне главата от раменете му. Делф се напрегна да се освободи и така изложи тялото си. Дигби се възползва и му нанесе страховити удари с коляно в стомаха и хълбоците.

При всеки от тях смръщвах болезнено лице. Бях удивена, че Делф още стои на крака. Но после той с мощно усилие успя да се отскубне от хватката и двамата пак се озоваха един срещу друг. Дигби дишаше запъхтяно, докато Делф изглеждаше спокоен и под пълен контрол. Дивях се на самообладанието му, след като вратът му едва не бе прекършен, а ръбатите колене на Дигби се бяха забивали така безжалостно в него.

После всичко се случи със зашеметяваща бързина. След като всеки стовари на другия по няколко юмручни удара, които отскачаха от коравите им торсове, Дигби опита страничен ритник, но не улучи и залитна. Делф го сграбчи през кръста, вдигна го във въздуха, завъртя се и го запокити с лицето надолу върху утъпканата земя. Чу се глухо тупване, съпроводено от хрущене, и Дигби замря.

Делф го пусна и се изправи. Реферът провери състоянието на Дигби и махна на Знахарите, които притичаха с обемистите си чанти. Докато го реанимираха, реферът улови ръката на Делф и я вдигна високо във въздуха, обявявайки го за победител в двубоя. Избухнаха овации, а аз виках по-силно от всички. Когато ме доближи, Делф си беше пак същият – стоманен, фанатичният поглед бе изчезнал, заменен от лека усмивка.

Прегърнах го, а когато отдръпнах ръка, видях, че е изцапана с кръв. Изгледах го ужасена.

– На Дигби е, Вега Джейн, не моя.

Обърнах се да видя Дигби, който бавно се надигаше от прахта. Цялото му лице бе обляно в кръв, а носът му стоеше обърнат на една страна. Усетих, че закуската ми напира да излезе навън, и трябваше да притисна устата си с длан.

Десет минути по-късно първият кръг вече беше приключил. Единствената Женска, участвала в него, бе порядъчно пребита от своя противник, макар той „галантно“ да се бе въздържал да й строши черепа. И все пак тя трябваше да напусне арената на носилка, съпровождана отстрани от хлипащата си майка.

Гонгът отекна отново, възвестявайки началото на втория кръг. Последваха нови ожесточени двубои и още четирима участници отпаднаха от надпреварата, в това число поредната Женска. Тя се срина като сноп още при първата атака на противника си, млад Ковач, работещ в Комините. Доколкото успях да видя, той дори не я докосна с пръст – тя просто припадна.

Част от мен копнееше за такъв изход. Но след разправията с Моригон бях убедена, че опитам ли нещо подобно, главата ми лесно може да се отдели от плещите.

Най-сетне дойде ред на последния кръг, в който трябваше да се бия и аз. Поех си дълбоко дъх, а Делф ме улови насърчително за рамото.

– Не бой се, Луун е мекушав Уъг. Дори няма да разбере откъде му е дошло.

– Значи довечера ще празнуваме – кимнах и се помъчих да се усмихна.

Но вътрешно бях уплашена, макар да имах изработен план. Застанахме един срещу друг и Клетъс свали ризата си. Аз, естествено, останах облечена. Забелязах, че доста е позаякнал. На шестнайсет Сесии, той всъщност вече беше напълно развит Мъжки. Вярно че преди се бе случвало да го напердаша, но това бе в миналото, преди да порасне толкова – като изключим скорошния случай, когато ми открадна яйцето и аз го ритнах в корема. Не се съмнявах, че е тренирал усилено за турнира и е научил някой и друг мръсен трик от Уъгове като Ран Дигби и Нон. Трябваше да приема истината, че ме превъзхожда по сила.

И въпреки това нямаше да му се дам.

Луун се ухили мръсно и взе да надува мускулите на гърдите и ръцете си, докато аз стоях и го гледах неподвижно. Реферът приближи и ни разясни правилата, които бяха смущаващо малко. Едно от тях ме учуди – че ако бъдеш изтласкан извън очертанията на квадрата, противникът ти получава свободен удар в която част на тялото ти пожелае. Нямах представа защо Делф е пропуснал да ми го спомене. Това обясняваше защо всички Уъгове така се нахвърлят един срещу друг още при първия звук на гонга.

Когато реферът отстъпи назад, Клетъс тихо прошепна:

– Ако се престориш, че припадаш, ще те пощадя. Така поне ще можеш да виждаш и да дъвчеш храната си довечера.

– Странно, и аз тъкмо се канех да ти направя същото предложение.

Усмивката му изчезна и се замени от решимост, каквато рядко бях виждала върху физиономията му. Почти съжалих за своето перчене.

Над рамото му виждах част от публиката. Делф се взираше напрегнато в мен, което не ме учуди – по-учудена останах, че с не по-малко напрежение ме гледа и брат ми от трибуната. Вляво от мен седяха родителите на Клетъс. Какус Луун се бе надул като пуяк, докато жена му Хестия примигваше на парцали.

Не потърсих с очи Моригон. Стигаха ми и другите грижи. Сърцето ми биеше така, сякаш щеше да изскочи през гърлото. Устата ми бе пресъхнала и не можех да преглътна. Преди да разбера какво става, гонгът удари и Клетъс връхлетя отгоре ми. Успях да блокирам първия му удар, но с цената на остра болка в ръката, която моментално се поду. Залитнах назад, отстъпвайки му ценно пространство, от което той не закъсня да се възползва.

Насочи ритник на нивото на корема ми и аз го избягнах с усилие, като почти престъпих очертанията на квадрата. Ако му присъдеха свободен удар, сериозно се съмнявах, че ще го издържа. Затова, когато замахна за следващото си кроше, се гмурнах под него и излязох от другата му страна. Той се извъртя и настъпи отново с думите:

– Какво има, Вега, страх те е да се биеш ли?

Щях да му отвърна подобаващо, но езикът ми бе така залепнал, че успях да изломотя само:

– Прр-клет задник.

Продължихме да танцуваме един около друг, изпробвайки защитата си. Аз отправих няколко несръчни удара, които той лесно избягна. Личеше как увереността му расте с всяка изминала минута. Пробвах страничен ритник, но той го отби с презрителен смях.

Но аз имах в главата си план и само изчаквах удобния момент. Той финтира с лявата ръка. Едва прикрих доволната си усмивка, преструвайки се, че го блокирам. Докато успее да изнесе дясната, вече беше късно. Аз забих чело в лицето му –трик, който по думите на Делф се наричаше „горчива целувка“. Той немощно вдигна коляно, целейки се в корема ми, но ударът го бе зашеметил достатъчно, за да успея да се наведа и да направя здрав захват на крака му. Дръпнах нагоре с всичка сила. Той се преметна заднишком и се стовари върху главата си.

Повече не ми беше и нужно. Връхлетях отгоре му като Шук върху избягал затворник. Обвих дългите си крака около него, приковавайки ръцете му към тялото, и го замлатих с юмруци, докато скимтящ и облян в сълзи като пеленаче не даде знак, че се предава.

Реферът бързо се намеси и ни разтърва. Но когато той вдигна ръката ми, за да ме обяви за победител, проклетникът Клетъс Луун ме издебна и така ме халоса в лицето, че паднах и повлякох рефера със себе си.

От всички страни се разнесоха викове: „Нарушение!“ и „Пратете го във Валхал!“.

Какус Луун сграбчи обезумелия си син за лакътя и го повлече по-далеч от арената, докато Делф на два скока стигна до мен и ме вдигна от земята.

– Добре ли си, Вега Джейн? – попита тревожно. После погледна подир Клетъс и кресна: – Ще ти откъсна главата, плужек такъв!

Избърсах кръвта от устата и носа си и проверих с език дали всичките ми зъби са по местата си. Там бяха, но усещах как едната ми страна вече се подува. Въпреки това по лицето ми се разля широка усмивка.

– Аз победих, Делф!

– И още как, Вега – усмихна се в отговор той.

С негова помощ закуцуках към публиката. Първият кръг беше приключил. Оставаха още четири. При тази мисъл радостта ми помръкна, но само за кратко. Все пак бях първата Женска, печелила някога Дуелум.

Обърнах се към официалната трибуна и видях, че Джон е станал прав и ме аплодира. Моригон също плясна с ръце, но само веднъж и спря. На минаване покрай будката за залагания забелязах Роман Пикус да се препира ожесточено с Какус Луун. Явно моята победа му бе струвала скъпо. Клетъс стоеше отстрани и гледаше на кръв, макар и с омазано в сълзи лице.

Останах учудена, когато Делф приближи до Роман и му подаде малко късче пергамент. Той се навъси още повече, но отброи десет монети и му ги подаде с думите:

– Този път Женската извади късмет.

– Напротив – отвърна Делф. – Спечели честно и почтено.

– Заложил си на мен? – попитах, когато се отдалечихме.

– Разбира се.

– Не знаех, че имаш хазартна жилка.

– И аз проявявам по някоя слабост като всеки друг Уъг, Вега.

– Ами ако бях загубила? Можеше ли да си го позволиш?

– Заложих на кредит. И освен това бях сигурен, че ще победиш – отсече той.

– И все пак, ако бях загубила?

– Тогава щях да имам мъничък проблем с Роман Пикус, нали?

– Делф, ти си си изгубил ума.

– Да, но днес съм шампион, Вега Джейн. Също както и ти.

Това беше вярно. Не се бях чувствала така добре от дълго време.

Въпреки насиненото си око.

По-късно с Делф отидохме да се почерпим с една от десетте му монети в гостилница на Главната улица, наречена „Гладниците“. Никога по-рано не бях вечеряла в заведение – това не бе нещо, което би минало през ума на работещ Уъг като мен. Да платиш цяла-целеничка монета, за да седиш и да безделничиш, докато друг ти носи храна, изглеждаше налудничаво.

Но останах в пълен възторг!

Преди да излезем, двамата с Делф се бяхме почистили, а аз облякох единствения друг кат дрехи, който притежавах – вълнена пола до глезените и риза с дълги ръкави от кожа на Амарок, принадлежала на майка ми. В купчината вехтории в ъгъла открих дори стара нейна шапка. Тя бе избеляла, широкопола и положително изглеждаше адски демоде. И все пак исках да я нося повече от всичко, което някога бях обличала.

Дълго плакнах окото си със студена вода от крана, но то си оставаше толкова подуто, че едва виждах през него. Реших да не използвам Целебния камък, за да го излекувам мигновено – подобно бързо възстановяване можеше да предизвика подозрение у другите Уъгове.

Настаниха ни на маса в дъното на заведението – допуснах, че вероятната причина за това е, че сме по-зле облечени от останалите, сред които се забелязваха и двама членове на Съвета. Посетителите час по час ни поглеждаха и след това разговаряха приглушено помежду си. Помъчих се да не им обръщам внимание, но не беше никак лесно.

Делф, който явно също го беше забелязал, се приведе напред и каза:

– Вече си известна, Вега Джейн.

– Откъде-накъде?

– Ти си първата Женска, победила в Дуелум. Това дълго ще се помни.

Помислих за секунда върху думите му. Озърнах се наоколо и срещнах няколко доброжелателни кимвания и усмивки. Може би той наистина имаше право.

Когато порциите ни пристигнаха, останах поразена от техния размер. В първия момент дори не посегнах към вилицата.

– Делф – прошепнах. – Да не би да трябва да си отсипя малко и после да предам чинията нататък?

– Не, Вега, всичко е за теб.

– Сигурен ли си?

– Аха.

– Откъде знаеш? Идвал ли си тук преди?

– Да, веднъж.

– Кога? – учудих се.

– След като спечелих първия си двубой. Роман Пикус ме доведе.

– Че защо скръндза като него ще те води където и да било?

– Тогава бях аутсайдер и никой не залагаше на мен. Помогнах му да спечели цял куп пари. Затова и реши да ме почерпи един обяд. Единственото което му се откъсна от сърцето.

Сведох очи към този рог на изобилието от меса, зеленчуци, хлябове и сирена и се облизах като гладно куче. Което ми напомни, че трябва да запазя малко и за Хари Две, който търпеливо чакаше отвън.

Половин час по-късно отместих чинията си и отпих последна дълга глътка боровинков сок. Потупах пълния си корем и въздъхнах доволно.

– Наздраве – усмихна се Делф.

– Благодаря, но не биваше да го правиш. Видях менюто отвън. Струвало ти е цяла монета.

– Че нали нямаше да я спечеля без теб.

Това си беше вярно. За доказателство можеха да послужат синините и драскотините по мен. Поисках от сервитьора хартиен плик и сложих в него остатъците от храната за Хари Две. Докато отивахме към изхода, една добре облечена Женска стана от масата си и се ръкува с мен:

– Много се гордея с теб, скъпа Вега Джейн.

Бях я виждала и преди. Съпругът и служеше в Съвета. Той седеше в достолепната си черна туника и ме гледаше неодобрително. Вероятно бе един от съюзниците на Кроун. Дори не помисли да стане и да се ръкува с мен. Защо да го прави? Току-виж част от мръсотията ми полепнала по него. Сега дръпна жена си обратно на стола и я стрелна укорително с очи.

– Благодаря – измърморих едва и побързах да продължа по пътя си, чувайки как двамата започват да се препират зад гърба ми.

Отвън изсипах съдържанието на плика направо върху тротоара и Хари Две започна да го поглъща с апетит.

– Беше чудесна вечер – казах на Делф.

– Беше чудесен ден – усмихна се той.

– Наистина. Кога е следващият кръг?

– След два дни.

Простенах разочаровано. Бях се надявала на по-дълъг промеждутък.

– А кога ще узнаем с кого ще се бием?

– Още утре.

Делф ме изпрати до дома и двамата седнахме пред угасналото огнище.

Вече бе мръкнало и клепките ми натежаваха.

Той забеляза това, стана и си взе довиждане. Гледах го как се отдалечава по улицата, докато съвсем се изгуби в мрака. Едва тогава влязох вътре и си легнах, с Хари Две до мен. После направих единственото нещо, на което още бях способна. Затворих очи и заспах.