Довършителката

QUINQUAGINTA НА ЖИВОТ И СМЪРТ

През нощта дълго се въртях в безуспешни опити да заспя. Накрая, преди зазоряване, се отказах и станах от леглото. Взех наметката си и с помощта на здрав канап приших Дестин от вътрешната й страна, през гърба и ръкавите. Това щеше да я скрие от погледите, а също така да затрудни откъсването й от мен. Сложих Камъка и Мълнията в джоба си и излязох, съпроводена от Хари Две.

Бях изработила нещо като сбруя от кожени ремъци и метални болтове от Комините. Когато напуснахме очертанията на селото, я преметнах през гърдите си, поставих кучето вътре и я пристегнах здраво. Вече го бях правила и преди и той приемаше упражнението без особени протести.

Засилих се и полетях във въздуха. Това можеше да е последната ми възможност да се отлепя от земята и да усетя вятъра в лицето си, да го оставя да роши косите ми. Утре вече можеше да не съм жива. Мисълта не беше от най-леките.

Дълго се носих под звездите, а Хари Две се поклащаше щастливо под мен. Не бях сигурна кой от двамата ни се усмихва по-широко. Но моята усмивка бе пропита от меланхолия, по очевидни причини. И когато от време на време поглеждах надолу, ми се струваше, че я долавям и у него. Сякаш онова, което изпълваше моето сърце, по някакъв магичен начин се преливаше в неговото. Кучетата наистина бяха странни, любопитни същества.

Приземихме се на една поляна и аз освободих Хари Две от ремъците. Изрових от джоба си парче сухар и го разделих помежду ни. Той изгълта пая си наведнъж, докато аз гризях своя полека, троха по троха. Вероятно исках да забавя всяка минута. Щеше ми се да не се чувствам така потисната, но не можех да сторя нищо по въпроса.

В главата ми кръжеше рояк от мрачни мисли. Чудех се дали боли, когато умираш. Сетих се как изглеждаше Тилт след фаталния удар на Лейдън-Тош, пратил го директно в Светия парцел. Всичко бе станало толкова бързо, че честно казано, не вярвах той изобщо да е усетил нещо. Но това бе твърде слаба утеха. Дори без болка, смъртта си оставаше смърт. В този миг случайно вдигнах очи към небето и по гърба ми полази тръпка.

Падаща звезда. Тя се носеше през небосклона, докато всички останали просто примигваха кротко по местата си. Скоро останаха далеч зад нея, но тя все не спираше. И тогава ми хрумна внезапна мисъл.

Тази звезда изглеждаше изгубена. И сама. В обширно място като небето това навярно лесно можеше да се случи. Сетих се какво ми казваше дядо ми – че всеки път, когато се появи падаща звезда, в живота на някой Уъгморт настъпва промяна. Искаше ми се да повярвам, че и моят час най-сетне е настъпил. Че този път промяната е за мен. Но дали означаваше смърт или бягство оттук, само идващият ден щеше да покаже.

Не можех да откъсна поглед от светлата точка, следвана от малка огнена опашка, движеща се навярно с невъобразима скорост. Тогава всъщност не повярвах на дядо си, както Младоците често не вярват на възрастните, когато те се опитват да ги научат на нещо. Но сега, седейки тук, си дадох сметка, че Върджил го е казал съвсем буквално. Промяната наистина щеше да дойде. Той може би е знаел, още преди толкова Сесии, че един ден това ще се случи с мен. Продължавах да съзерцавам малката светла искра. Никога по-рано не бях виждала такава и не знаех колко дълго ще се задържи. По някаква причина отчаяно исках да не угасва – сякаш ако изчезнеше, същото щеше да последва и мен.

И тя остана, докато не се появи нещо, което я заличи завинаги, поне от моя поглед. Пукването на първата зора.

Изтръгната от съзерцанието, станах, протегнах се и потърках очи. Вдигнах Хари Две, пристегнах го отново към гърдите си и се извисих стремително нагоре. Направих няколко стръмни пикирания, следвани от плавно набиране на височина. Кучето явно хареса маневрата, защото всеки път джафкаше доволно.

Приземих се край къщата на семейство Делфия. Гледах да не шумя, макар че те и без това скоро щяха да се събудят. Уъговете поначало рядко се успиват. Бях взела със себе си парче пергамент, върху което надрасках няколко думи с перодръжката си и го пъхнах под вратата.

Наведох се и прегърнах Хари Две. Прощаванията с Уъгове поначало бяха трудни, но не изглеждаше по-лесно да кажеш сбогом и на едно куче. После му заръчах да стои тук. Бележката щеше да обясни всичко.

В нея молех Делф и баща му да се грижат за Хари Две, ако бъда убита на Дуелума. Знаех, че ще го направят, а и моят любимец щеше да се впише добре в домакинството им. Той ме бе дарил с много щастие за краткото време, през което го притежавах; надявах се, да стори същото и за тях. Като изключим него, нямах с какво друго да се разпореждам. Не притежавах вещи, от които някой да се интересува. Джон бе добре обезпечен. Родителите ми си бяха отишли. Къщата ми щеше отново да опустее. Друг Довършител щеше да заеме мястото ми в Комините. Животът в Горчилище щеше просто да продължи както обикновено.

През обратния път до дома не летях, а вървях пеша. Докато стигна, почти бе дошло време да тръгвам за Арената. С учудване заварих пред вратата си китки цветя, оставени от различни Уъгове, с прикрепени към тях бележки с благопожелания. Внесох ги вътре и ги подредих на масата, където представляваха наистина очарователна гледка.

Седнах сама пред угасналото огнище и започнах да броя минутите наум. С напредването на утрото, отвън започнаха да се чуват стъпки. Уъговете се стичаха към арената. Изчаках още малко, после станах и се уверих, че Дестин е здраво зашита под наметката ми. Докоснах я – беше топла. Не знам защо, но приех това като добър знак. После пъхнах ръка в джоба си и погладих първо Камъка, а след това и Мълнията. За късмет? Може би.

Обиколих стаята, докосвайки всичко подред. Купчините дрехи и вещи. Рисунките, които бях правила като Младок. Огледах за сетен път всеки сантиметър от мястото, където се бях родила и което още беше мой дом. После отворих вратата, прекрачих прага и се запътих към арената.

В този ден тук сякаш присъстваше всеки Уъгморт в Горчилище. Никога не бях виждала трибуните по-претъпкани. Когато погледнах към таблата за залагания, с удивление установих, че не е направен нито един залог. Личис Макгий и Роман Пикус сякаш не бяха твърде обезпокоени от това. Всъщност те седяха редом и си бъбреха, без пръстите им да премятат обичайните пари и билетчета.

Щом присъстващите ме видяха да се появявам, се случи нещо необичайно. Те се изправиха на крака и започнаха да ръкопляскат. Първо само неколцина, а след това все повече и повече, докато накрая цялата арена заехтя от аплодисменти. Продължих да вървя напред, а морето от Уъгове почтително се разделяше, за да ми стори път. Усетих как страните ми пламват, а очите ми се наливат с влага.

Селина Джоунс, притежателката на ясновидския магазин на Главната улица, ме доближи и рече развълнувано:

– Снощи ти направих хороскоп, Вега. И познай какво видях?

Погледнах я в очакване.

– Какво? – попитах накрая.

– Ами нека кажем просто, че в бъдещето ти лежат цели камари от монети.

Усмихнах се, макар думите и да не ме утешиха особено. Доколкото знаех, за всичките си Сесии Селина Джоунс нито веднъж не бе познала в своите пророчества.

Дарла Гън изникна сякаш от нищото и ме задърпа за ръката.

– Ти си толкова смела, Вега. Толкова смела. И все пак тези побоища не са за теб. Имам предвид, че тъкмо ти направихме такава хубава прическа...

Засмях се и настроението ми се поразведри.

– Ти я направи, Дарла. Аз не съм си мръднала и пръста.

Тя сведе очи и пълната и брадичка потрепери. Аз самата нямаше да си позволя да плача. Лейдън-Тош вероятно само това и чакаше.

Тъй като в този ден щеше да има само един двубой, вместо квадратите в самия център на арената бе устроен специален ринг. Той изглеждаше съвсем малък. Бях готова да се обзаложа, че Лейдън-Тош може просто да застане в единия му край и да ме смачка в отсрещния, без дори да си помръдне краката.

Рефер отново бе старият Сайлъс, чието зрение явно не се бе подобрило, защото стоеше край ринга и чакаше появата на противниците, взирайки се в погрешната посока. Остана в това положение, докато накрая Тансий не слезе от официалната трибуна и внимателно не го обърна накъдето трябва.

Скоро изтрополя и каретата на Богъл, от която слязоха Моригон и Джон. Тя само ме погледна мимоходом, докато очите на Джон се задържаха по-дълго върху мен. Надявах се да зърна нещо в тях, нещо, което да ми каже, че... не бях сигурна точно какво. Но после той чинно последва покровителката си и се настани редом с нея върху издигнатата платформа, докато членовете на Съвета насядаха в редица по-долу.

В края на редицата забелязах Кроун, с вечния Дюк Доджсън до него. И двамата имаха доволен вид, сякаш съдбата ми вече беше решена.

Високомерните им усмивки накараха всеки мускул в тялото ми да се стегне. Лейдън-Тош можеше и да ме убие накрая, но поне щях да се погрижа победата да му излезе през носа.

Минута по-късно се появиха Делф и Дъф, съпровождани от Хари Две. Делф вдигна кучето високо, сякаш искаше да каже: „Ще ти го пазя, докато се върнеш да си го вземеш“.

Усмихнах се и трябваше да обърна глава, за да не се разкисна. Бях тук, за да се бия, а не да се отдавам на чувства. Шумът и ръкоплясканията, които до този момент не спираха, изведнъж замряха. В следващия миг разбрах защо.

Лейдън-Тош се задаваше по пътеката към ринга. Носеше проста бяла риза и чифт стари тъмни панталони. Беше бос. Очите му не поглеждаха нито наляво, нито надясно. Уъговете се притискаха един в друг, мъчейки се да се отстранят от пътя му. С приближаването му усетих как Дестин започва да хладнее върху кожата ми. Изпитах паника. Дали веригата не ме изоставяше в този критичен момент?

Първият гонг удари и Сайлъс привика и двама ни в средата на ринга за инструктаж. Пристъпих напред, макар краката ми да не желаеха да се подчинят на командата, идваща от мозъка. Колкото до Лейдън-Тош, той изглеждаше невъзмутим, сякаш бе тръгнал на разходка. Нито веднъж не се обърна към мен, а аз само му хвърлях бегли погледи. Сърцето ми блъскаше така силно в гърдите, че едва чувах вече познатите думи на Сайлъс.

– Искам чист бой. Спазвайте правилата. Ако някой напусне очертанията на ринга, противникът получава свободен удар. – Тук сбръчканият стар Уъг спря, вероятно спомнил си участта на Нютън Тилт. Погледна ме и сякаш за първи път действително ме видя. Уплахата, която прочетох в погледа му, не бе твърде насърчителна. И тогава, с ъгъла на окото си, мярнах Езекил, крачещ сред тълпата в своята бяла роба. Предположих, че е дошъл, за да прецени какъв размер ковчег ще ми е нужен и коя молитва ще е подходяща, щом всичко приключи.

Сайлъс отстъпи назад, но преди да прозвучи вторият гонг, даващ началото на мача, на официалната трибуна се изправи Тансий.

– Това е битката, която ще определи шампиона на Дуелума – прозвуча плътният му глас. – Както всички знаем, предният мач бе помрачен от трагедия. Надяваме се, че това няма да се повтори отново.

Произнасяйки тези думи, той направи пауза и се обърна към Лейдън-Тош, но проклетникът дори не го погледна. Взорът му бе устремен в една точка, на около два метра над мен. Дори вдигнах глава, за да проверя какво има там, но видях единствено въздух.

– Ако Вега Джейн победи, тя ще бъде първата Женска шампион и напълно ще заслужи наградата от хиляда монети. – Тансий очевидно се канеше да добави нещо и по адрес на Лейдън-Тош, но тъй като не му обръщаше и капка внимание, в крайна сметка се отказа. – Нека двубоят започне! – завърши и седна на мястото си.

Сайлъс ни даде знак да се оттеглим в противоположните ъгли на ринга. Подчиних се с готовност, доволна да увелича максимално разстоянието между себе си и Лейдън-Тош.

В последния момент хвърлих поглед встрани и видях Домитар. Той се бе вторачил право в мен и можех да се закълна, че устните му мълвят нещо.

– И преди... Правила си го и преди – бе всичко, което успях да различа.

После цялото ми внимание се върна към ринга. Гонгът удари. Нито Лейдън-Тош, нито аз помръднахме от местата си. Въпреки напиращото чувство за безнадеждност имах своята стратегия – всъщност стратегията на Делф – и възнамерявах да я приложа докрай.

Една дълга минута двамата просто стояхме и се гледахме един друг. Сърцето ми продължаваше да бие като обезумяло, докато секундите отминаваха. Тълпата също бе затаила дъх и никой сред нея не помръдваше.

И тогава се случи неочакваното. Не разбрах как и защо, то просто се случи.

Видях юмрука му да се носи срещу мен с такава шеметна скорост, че изглеждаше невъзможно да избегна съкрушителния удар. Но малко преди кокалчетата да раздробят черепа ми, отскочих високо встрани и се приземих на двата си крака. От трибуните се надигна дружен вик, когато Лейдън-Тош внезапно се озова от моята страна на ринга.

– Майчице мила – изпищя Дарла Гън, улавяйки се за гърдите.

Заобиколих противника си, който се изправи и огледа юмрука си така, сякаш не можеше напълно да проумее защо още не съм мъртва.

После се обърна отново към мен. Аз приклекнах в готовност, но нямаше как да съм подготвена за онова, което последва, защото то бе наистина удивително. Всичко, абсолютно всичко изведнъж се забави. Моето дишане, движенията на тълпата, птиците в небето, вятърът и дори звуците. Всички те сякаш вървяха с една стотна от обичайната си скорост. Видях как един Уъг кихна и това му отне близо минута. Друг развълнуван зрител подскочи нагоре и увисна във въздуха с вдигнати ръце, преди да започне плавното си спускане.

Но най-важен от всичко бе ефектът върху Лейдън-Тош.

Той замахна за следващия си удар полека, лениво, като насекомо, паднало в купичка с мед. Без всякакъв труд се отместих встрани и го наблюдавах как преминава през мястото, където се бях намирала допреди малко. Той се извъртя и ме погледна. Да, Лейдън-Тош ме погледна. Радвах се, че този мерзавец най-сетне е решил да удостои с поглед онази, която се мъчеше да убие. Но щом зърнах очите му, се смразих. Те бяха ужасни, не ще и дума. Но повече ме шокира друго.

Те бяха познати. Вече ги бях виждала и преди, само че не можех да се сетя къде.

Чух някакво свистене. Бях изгубила концентрацията си и сега едва успях да отскоча, преди юмрукът му да профучи край мен с такава сила, че самият въздух сякаш пищеше под напора му. Но този път ударих и аз. Забих лакът в гърба на противника си с цялата си сила и злост, така че очаквах едва ли не да пробия дупка в него.

Пронизваща болка се стрелна по цялата ми ръка, от китката до рамото. Никога в живота си не бях удряла нещо по-твърдо. Дори Кобълът не можеше да се сравнява с него, а аз го бях взривила. Лейдън-Тош не се взриви, но направи друго, почти толкова неочаквано. Просна се по лице.

Трибуните изригнаха в овации, но аз нямах особен повод за веселие, защото дясната ми ръка висеше като откачена, а Лейдън-Тош вече се изправяше на крака без някакви видими поражения. Бях забравила инструкциите на Делф. Удари го, ако можеш, но лекичко. Остави самочувствието му да се покачи, докато го проучваш. Не го бях послушала и това бе огромна грешка.

Мярнах за миг трибуните и потреперих, виждайки как Моригон се взира право в Лейдън-Тош, сякаш му заповядва да се изправи. И разбрах, че няма начин да спечеля. Той имаше съюзник, с когото не можех да се меря.

Следващата атака не закъсня. Макар и с една обездвижена ръка, реакциите ми не бяха засегнати, тъй че лесно я избягнах. Но вместо да го ударя с другата ръка, рискувайки да увредя и нея, подскочих и го блъснах с двата си крака в задника, докато профучаваше край мен. Това го запрати извън ринга, право в обкръжаващата ни тълпа. Уъговете се разбягаха във всички посоки, за да не попаднат на пътя му. Той беше като побеснял Крет, само че сто пъти по-силен и хиляда пъти по-смъртоносен.

Старият Сайлъс изкуцука напред и изблея:

– Боец извън ринга. Наказание срещу Лейдън-Тош. Свободен удар за Вега Джейн. Браво, момиче.

За щастие Делф го дръпна встрани преди да бъде премазан от Лейдън-Тош, който се носеше отново насреща ми.

Сега ударите му се посипаха с главозамайваща бързина. Аз всеки път успявах да се отклоня и започнах да прилагам другата си тактика. Да тичам в кръг около него. Той се въртеше след мен и размахваше ръце като мелница, но без да ме улучи нито веднъж. Повтарях си, че това все някога трябва да го изтощи.

Погледнах към Моригон. Тя все така фиксираше с очи Лейдън-Тош, но сега в тях постепенно се надигаше паника.

Явно бе притеснена, че още не съм мъртва. Боеше се, че може и да спечеля. Е, щях да се постарая да я разочаровам докрай.

Описах още един кръг около него, после подскочих и му нанесох ритник в главата с левия си крак. Отново ме прониза адска болка, но затова пък той падна тежко на земята. Със задоволство отбелязах, че този път изправянето му отнема по-дълго време.

Изведнъж осъзнах, че съм допуснала нечувана грешка. Можех да тичам с една парализирана ръка. Но не и с един парализиран крак. Изкрещях от яд, бясна на себе си.

В следващия миг се пляснах по челото.

Камъкът. Проклетият Целебен камък. Извадих го от джоба си и криейки го в длан, бързо го прокарах над увредените си крайници.

И ето че те вече не бяха увредени. Но отново бях изгубила концентрация и това ми струваше скъпо. Чух как тълпата изпищява в един глас и ударът ме улучи в раменете. Изхвърчах на петнайсет метра във въздуха и се строполих извън ринга.

Лейдън-Тош не ме изчака да се върна. Скочи след мен и се приземи с всичка сила с лакът, насочен право в гърдите ми. Но преди да достигне целта си, аз вече не бях там. Той удари пръстта толкова силно, че изкопа еднометров кратер, а около двайсет Уъга изпопадаха на земята, повалени от сътресението.

Втурнах се обратно към ринга и го зачаках, останала без дъх. Знаех, че дължа живота си единствено на присъствието на Дестин. Нейните звена бяха станали студени като лед, поели почти цялата сила на удара, подобен на който само три дни по-рано бе убил на място силен Мъжки Уъг.

Но щом дори не можех да ударя противника си без да се осакатя, как изобщо щях да спечеля? Ако това продължеше в същия дух, все някоя от атаките на Лейдън-Тош щеше да успее и всичко да приключи. Въпреки цялото ми старание той не се уморяваше.

За разлика от мен. Дробовете ми щяха да се пръснат, а сърцето ми вече работеше на предела на възможностите си.

Раменете ми тежаха, а главата ми се цепеше от болка. Нямаше да издържа още дълго.

Противникът ми стоеше неподвижно като истукан, но въздухът наоколо трептеше от огромната енергия, натрупваща се в него. Той се канеше да вложи всичко от себе си в един удар, след който от мен нямаше да остане и помен. Гърлото ми се сви и усетих непоносимо гадене в стомаха.

Обърнах се към Моригон. Тя продължаваше да не откъсва взор от Лейдън-Тош. Никога не бях виждала лицето й толкова напрегнато, толкова... неумолимо. Явно бе взела своето решение. Аз трябваше да умра. А Лейдън-Тош бе инструментът, с който щеше да ме убие. С Нютън Тилт несъмнено бе допуснала грешка, за която горчиво съжаляваше. Но за моята гибел надали щеше да пролее и сълза.

Погледнах отново противника си и разбрах, че моментът е настъпил.

И все пак, когато се впусна срещу мен, ми хрумна точно какво трябва да направя. Нямаше повече място за колебание. Той се мъчеше да ме убие. Е, този медал си имаше две страни.

Без да съм убиец по природа, бях принудена да стана такъв.

Свалих наметката си, оставайки само по риза и панталони и улових две ръце пришитата към нея Дестин.

Лейдън-Тош връхлетя с неуловима за окото скорост, но аз бях подготвена и направих салто над главата му. Когато се намираше точно под мен, се преобърнах във въздуха и омотах скритата под наметката верига около врата му. Щом стъпих здраво на крака, опънах краищата и с цялата си оставаща сила.

Гигантът се отлепи от земята и полетя заднишком, но аз не отслабвах своята хватка, точно както бях сторила с Маниака в огледалото.

Резултатът обаче не беше същият. Всъщност резултатът надмина всички мои очаквания.

Преди да видя каквото и да било, чух писъка.

Само той бе достатъчен, за да се парализирам от ужас. Но онова, което видях, накара дори него да бледнее.

Лейдън-Тош се надигаше бавно. По-точно казано, Лейдън-Тош се разпадаше по шевовете. Тялото му вече бе изправено, но главата я нямаше. Пронизителни викове се разнесоха от трибуните, където Мъжки и Женски припадаха от гледката.

Но това още не бе най-лошата част. Знаех, че тя тепърва предстои.

Лейдън-Тош се разцепи през гърдите, половината от него отиде наляво, а другата – надясно.

– Не! – разнесе се нечий вопъл. Погледнах и видях Моригон да го надава отново и отново. – Не! Не!

Потърсих сред тълпата Кроун. Той се носеше към изхода с разкривено от ужас лице, следван по петите от Доджсън. Дори успя да събори един Младок, изпречил се случайно на пътя му. Проклетият страхливец.

Тълпата, вече готова за бягство, се поспря, за да види по какво крещи Моригон. Аз вече знаех, защото пронизителният писък бе последван от познато скърцане на люспи.

Двата Джабита, от които се бях отървала на косъм в Комините, се разгънаха устремно от своята обвивка, представлявала някога Лейдън-Тош. Стовариха се върху земята с такава тежест, че целият ринг потрепери. Петстотин глави и хиляда чифта очи огледаха околните Уъгове от толкова опасна близост, че те се разпръснаха като пилци, зърнали в тях хищния, неутолим глад. Родители грабваха Младоците си и от всички страни се носеха обезумели викове, но те не можеха да се сравнят с оглушителния писък на чудовищата, възвестяващ предстоящото кръвопролитие.

Погледнах отново Моригон. Трябваше да призная самообладанието й – за разлика от останалите тя не бе побягнала, дори за мое учудване правеше движения с ръце, сякаш искаше да върне Лейдън Тош в предишната му форма. Но бе очевидно, че не й се удава да контролира Джабитите, както не бе успяла да предотврати и гибелта на Тилт. Очите й щяха да изскочат от орбитите от паника и отчаяние.

Отнякъде се разнесе вик „Кръвници, Кръвниците идват“, който начаса бе подет от десетки гърла.

Озърнах се за Тансий и го открих да си пробива път през морето от Уъгове по посока на Джабитите. Той извади нещо изпод наметката си. Беше меч. Този Уъг може да нямаше свръхестествени сили, но затова пък притежаваше смелост в излишък. И все пак не мислех, че ще има шанс да използва своето острие.

Защото Джабитите вече бяха надигнали глави и оголили безбройните си зъби, готвейки се да се хвърлят срещу най-близките Уъгове. Това щеше да е кървава баня, невиждана в историята на Горчилище.

Моригон бе спряла да ръкомаха и гледаше право към мен. Устата и се движеше, произнасяйки нещо. Най-сетне успях да различа думите.

– Помогни ми, Вега! – казваше тя.

Не помня кога съм успяла да бръкна в джоба си и да надяна ръкавицата. Наистина не помня. Но когато подскочих във въздуха, Мълнията вече беше в ръката ми, уголемена до пълния си размер. Извих тялото си и я запратих с всичка сила от дясно наляво, придавайки й въртеливо движение.

Тя полетя тъкмо в момента, когато Джабитите атакуваха. Движеха се успоредно един с друг, което ги правеше идеална мишена. Копието улучи първото чудовище в главата, премина през нея и се устреми към второто.

Последва колосална експлозия. Ударната вълна ме застигна, когато още бях на пет метра над земята и ме завъртя като риба, понесена от бурна вълна. Стори ми се, че летях дълго, дълго време, преди да се ударя в нещо здраво и твърдо.

След това всичко изчезна.