Довършителката

QUINQUAGINTA TRES КРАЯТ НА НАЧАЛОТО

Прибрах се у дома, събрах оскъдните си вещи и ги сложих в торбата. В джоба на наметката ми лежаха Целебният камък и умалената Мълния. След като се приготвих, реших да похарча една от останалите си монети за последна вечеря в родното ми място.

Упътих се към „Гладниците“, където Делф и аз се бяхме угощавали преди. Докато вървях по Главната улица заедно с Хари Две, още отдалеч чух виковете на празнуващата тълпа. Уъговете се бяха изсипали отвън на паважа, размахвайки халби с бира и тъпчейки се с месо, хляб и картофи.

Доста от тях дори бяха успели да прекалят с напитките, като Роман Пикус, Ран Дигби и Личис Макгий, които се поклащаха заедно, стъпвайки като в паници. Какус Луун също се бе зачервил от Огнената вода като някой от медните тигани в кухнята на жена си.

Шмугнах се в „Гладниците“, преди някой от тях да ме забележи. Не търсех компания, исках само да се нахраня. В ресторанта беше само персоналът – всички останали се възползваха от безплатното угощение на площада. Показах монетата си, за да разсея всякакви съмнения, че ще платя, но едрият Уъг, който ме настани на масата, само поклати глава.

– Тук твоите пари не вървят.

– Моля?

– Заведението черпи. За нас е чест, Вега Джейн.

– Това сигурно ли е? – попитах учудено.

– Толкова сигурно, колкото и че направи Лейдън-Тош на кайма тази сутрин.

Когато ми донесе менюто, му казах, че искам по едно от всичко. Отначало той ме погледна учудено, но после се усмихна широко с думите:

– Каквото кажеш, миличка.

Ядох така, както не бях яла през всичките си Сесии – сякаш никога по-рано не бях виждала храна. Колкото повече се тъпчех, толкова повече се усилваше апетитът ми, докато накрая не можех да погълна нито късче. Знаех, че скоро не се очертава да имам подобно пиршество. Когато отместих и последната чиния, се потупах доволно по корема и се замислих върху онова, което предстоеше. Погледнах през прозореца. Навън вече се стъмняваше.

Щях да изчакам до полунощ. Така ми се струваше най-удачно – да навляза в мрака в най-мрачния час. Щом ме чакаха опасности, исках да се срещна с тях лице в лице, а не вечно да се мъча да ги избягвам. Тъй или иначе трябваше да узная дали имам куража да се справя с тях – защо тогава да протакам?

Сериозно се съмнявах, че Мочурището може да се премине по светло. Инстинктът ми диктуваше, че онзи, който иска да достигне златото на деня, трябва първо да премине през най-тъмните сенки. Тази горчива мисъл съдържаше цялата поезия, на която бях способна.

Изнесох останките от вечерята и ги дадох на Хари Две. Това бе другата ми грижа – храната. Все с нещо трябваше да преживяваме по пътя през Мочурището. Погледнах няколкото оставащи монети в шепата си. Влязох в една бакалница и ги похарчих за някои основни провизии за кучето и мен. Покупките не бяха никак много и това отчасти ме удовлетворяваше. Не исках да съм обременена с килограми багаж, докато бягам от някой Гарм например.

Нямах представа колко дълго ще продължи пътуването, но запасите положително нямаше да ми стигнат до края му. Трябваше да взема и вода, а тя тежеше и нямаше как да нося достатъчно дори и за седмица. Донякъде ме обнадеждаваше фактът, че обитателите на Мочурището, колкото и да бяха противни, също трябваше да ядат и да пият. Значи и ние можехме да преживеем с онова, което се намираше в неговите предели – стига да внимавахме сами да не се превърнем в плячка.

Тъкмо стигнах до къщата си, когато дочух плясък на криле. Обърнах се и видях Адара. Адарите поначало са тромави създания, когато ходят по земята, затова пък във въздуха нямат равни на себе си. Този се приземи с грация, за която можех само да мечтая.

Когато се вгледах по-внимателно, си дадох сметка, че е същият бъбривец, когото Дъф обучаваше за Тансий. После видях малката торбичка, захапана в човката му. Едрото пернато се заклатушка към мен и я пусна в краката ми.

Загледах го изчаквателно.

– Подарък от Тансий – каза то с глас, досущ като на председателя на Съвета.

Коленичих и вдигнах торбичката. Вътре се напипваше нещо много малко. Отворих я и надникнах.

Това бе пръстенът на дядо.

– Той заръча да ти предам да го носиш с чест и с вярата, че куражът на едного може да промени всичко.

Трябваше да примигна, защото за миг ми се стори, че пред мен стои самият Тансий.

Нахлузих го на пръста си и вече мислех, че съм приключила с Адара, или той с мен, но се оказа, че греша. Следващите му думи първоначално ме смразиха, а после ме накараха да хукна колкото ми държат краката. Влязох вкъщи, грабнах трескаво торбата си и изскочих пак на улицата, следвана от джафкащия Хари Две.

Адарът, приключил с мисията си, вече се издигаше със силните си криле.

Последните му думи отново прозвучаха в ушите ми. Всъщност надали някога щях да ги забравя.

– Те идват за теб, Вега. Идват още сега.

Кучето и аз не спряхме да тичаме, докато не се озовахме извън границите на селото. Погледнах към небето и останах поразена. Там нямаше никакви звезди освен една. И тя се движеше. Втората падаща звезда, която виждах от денонощие насам, при това двете изглеждаха напълно еднакви. Но това бе невъзможно, а и бяха толкова далеч, че нямаше как да съм сигурна. Но тя сякаш ме водеше към точката, където щях да пресека Стената.

Както и предния път, мина ми през ума, че тази звезда е самотна. Самотна и сякаш изгубена. Пресичаше един небосклон, в който нямаше нищо освен чернота, и отиваше някъде, неизвестно къде. Но ако не знаеш накъде отиваш, хубавото е, че поне можеш да хванеш всяка пътека. И знаеш, че има и друго място освен това, където се намираш в момента.

След около половин километър спрях и измъкнах нещо от торбата. Заръчах на Хари Две да стои мирно и му надянах кожената сбруя, която бях изработила в Комините. Тя бе лека, но достатъчно здрава, съединена с метални болтове. Кучето прие операцията стоически, вирнало муцуна като роден летец. Почесах го зад ушите от благодарност за доброто поведение и го поведох край себе си. Щях да надяна ремъците на собствените си рамене чак когато стигнехме Стената.

Изведнъж се сниших към земята и се ослушах.

Срещу мен се задаваше нещо, което изобщо не си правеше труда да се промъква безшумно. Така се държаха силните, опасни създания. Хищниците. Жертвите обикновено пристъпваха тихо и се криеха в сенките.

Надянах ръкавицата и уголемих Мълнията до пълния и размер. После се шмугнах зад един гъст храст и зачаках да видя какво е.

– Делф! – Той се носеше безогледно покрай моето скривалище. Щом ме чу, спря и се заозърта с отворена уста, докато не се изправих, за да ме види. – Какво правиш тук?

– Адарът на Тансий дойде да ми съобщи, че от селото идвали за теб. Каза, че вече те е предупредил. Затова и тръгнах.

– Тръгнал си закъде?

Лицето му се смръщи в гримаса.

– Точно ти ли ме питаш, гарга такава?

Не можех да повярвам на ушите си. Даниъл Делфия никога не ми бе казвал обидна дума откакто го познавах, а аз го познавах откакто се помнех.

– Гарга? – рекох потресено. – Наричаш ме гарга?

– Да, коя свястна Женска би постъпила така? Гарга си, и рошава при това – добави намусено.

Пристъпих напред и вече се канех да го зашлевя, когато забелязах торбата на раменете му.

– Какво си помъкнал там?

– Същото, което и ти – посочи багажа ми той. После погледна надолу към овързания в ремъци Хари Две. – Виж ти, добре си го измислила.

– И къде отиваш? – попитах.

– Идвам с теб.

– Не, не идваш.

– Идвам, и още как.

– Няма да го допусна, Делф.

– Тогава и ти няма да вървиш никъде.

– Смяташ, че ще можеш да ме спреш?

– Поне мога да опитам.

– Но защо постъпваш така?

– Ние планирахме всичко заедно, нали?

– Но баща ти... предполагах, че...

– С него обсъдихме всичко. Обясних му как стоят нещата. И той се съгласи, че трябва да те придружа. Заръча ми още да ти благодаря, задето си го отървала от болката и всичко останало... И си ми помогнала да си избистря главата. Искаше да ти го каже и сам, но нали го знаеш какъв е. По-лесно ще укроти Крет, отколкото да върже две нормални приказки.

– В такъв случай... много съм трогната.

– Освен това сега си има пари, както и Уъг, който да му чиракува. Бизнес, както ти се изрази.

– Но аз смятах, че ще работите заедно.

– Не мога да те оставя да влезеш в Мочурището сама, Вега Джейн – поклати упорито глава той. – Просто не мога.

Известно време стояхме и се взирахме безмълвно един в друг. Отворих уста да кажа нещо, когато нещо привлече погледа ми нагоре.

Две звезди се носеха редом в небето. Приех го като знак, че съм сбъркала, съсредоточавайки се единствено върху себе си. Делф също заслужаваше своя шанс, а сигурно имаше и още много Уъгове, чиито съдби лежаха извън Горчилище.

Протегнах ръка и улових неговата.

– Радвам се, че си тук, Делф.

– Така ли? Наистина? – просия той.

Повдигнах се на пръсти и го целунах с думите:

– Трябваше да съм най-голямата глупачка, за да тръгна без теб.

– Не, Вега Джейн – отвърна той, обливайки се в гъста червенина. – Ти си всичко друго, но не и глупачка.

После ме отлепи от земята и ме целуна толкова силно, че останах без дъх и ми се стори, че ще припадна. Когато ме постави обратно, дълго време останахме прегърнати, с разтуптени сърца. Накрая той каза:

– И сега какво?

Тези думи ни върнаха към реалността. Каквото и да изпитвахме един към друг, то трябваше да почака. Сега имаше по-належащи въпроси. Като например как да останем живи.

– Трябва да преодолеем Стената – казах. – Впрочем откъде знаеше, че ще съм точно тук?

– Не знаех. Просто тичах навсякъде и се мъчех да те открия.

– Още преди време избрах този участък, защото не е напълно завършен.

– Но на кулите вече са разположени стражи – отбеляза с тревога той.

– Да, знам. Ще минем между тях, там, където разстоянието е най-голямо.

Очите му се спуснаха към кръста ми.

– У теб ли е веригата?

– Да – кимнах. – Готов ли си?

Когато наближихме Стената, се скрихме в сянката на едно дърво и се огледахме. Знаех, че на двеста метра вляво и вдясно има наблюдателници, а в тях – въоръжени с морти стражи.

Повдигнах Хари Две и го окачих отпред на гърдите си. Благодарение на силите на Дестин тежеше колкото новородено пале.

– А сега обвий ръце около раменете ми, Делф, както направихме преди.

Но той така и нямаше шанса да го стори.

– Ето ги! – изкрещя нечий глас.

Сърцето ми слезе в петите. Обърнах се и видях група Уъгове да се носят към нас, размахали оръжия. От едната страна бяха Тед Ракспорт, накуцващ върху простреляния си крак, злобно озъбеният Клетъс Луун и Ран Дигби, с огромната си, мърлява брада.

От другата се задаваха Джурик Кроун и Дюк Доджсън.

Водеше ги самата Моригон, размахала ръце като фурия.

– Не, Вега – крещеше тя. – Няма да напуснеш Горчилище. Никога!

Преследвачите вдигнаха мортите си и започнаха да се прицелват в нас.

Сграбчих Делф за ръката и побягнах, докато Хари Две се блъскаше в гърдите ми на всяка крачка. Щом стигнах на петдесетина метра от Стената, подскочих във въздуха, теглейки Делф след себе си. Тази допълнителна тежест нарушаваше равновесието ми и трябваше да положа неимоверно усилие, за да излетя направо.

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как Моригон замахва с десница. Миг по-късно Мълнията беше в ръката ми. Червената светлина се удари в нея, рикошира и се блъсна в Стената, пробивайки в нея широк отвор. Продължихме да се издигаме нагоре.

– Огън – изкомандва Кроун.

Мортите изтрещяха. Усетих как нещо изсвирва покрай главата ми. Отзад Делф простена болезнено.

– Ранен ли си? – викнах.

– Добре съм – отвърна с труд той. – Продължавай, не спирай.

Но аз знаех, че не е добре. Извих рязко на една страна, после на друга, преди да последва нов залп. Хари Две нададе остър вой, който премина в скимтене. После притихна и усетих нещо топло да мокри ризата ми.

Бяха улучили и него. Свих Мълнията, прибрах я в джоба си и го прегърнах със свободната си ръка, докато с другата продължавах да държа Делф.

– Не стреляйте! – изкрещях.

Не очаквах да ме послушат, разбира се, просто исках да спечеля малко време. Устремих се надясно, притиснах кучето под мишница и прелитайки покрай едно дърво, откъснах голям клон. Когато излязох от завоя, се озовах лице в лице с Уъговете.

Запратих клона по тях, разпръсвайки ги като пилци. После се обърнах и отново се понесох към горния край на Стената.

Мортите замлъкнаха за момент, но знаех, че няма да е задълго. Делф продължаваше да стене, но по-тревожното бе, че Хари Две висеше отпуснат, без да издава нито звук. Напрягах всички сили, за да набера височина с непосилния си товар.

Погледнах през рамо и кръвта се смръзна в жилите ми.

Джурик Кроун, най-точният стрелец в цяло Горчилище, се прицелваше право в главата ми. Не можех да извадя Мълнията, защото ръцете ми бяха заети от Делф и неподвижното тяло на Хари Две.

Видях го леко да се усмихва, докато натискаше спусъка, който щеше да запрати смъртоносния куршум в мозъка ми. Тогава и тримата щяхме да се строполим като круши на земята.

И тогава нещо удари Кроун толкова силно, че той излетя на десет метра встрани, претърколи се и мортата изхвръкна от ръцете му.

Потърсих с очи кое е спасило живота ми и забелязах как Моригон тъкмо отпуска ръце, насочени натам, където допреди миг бе стоял Кроун. После се обърна към мен и аз за миг си я представих с лъскав шлем на главата и високо вдигнат щит – толкова много приличаше на своята прародителка от онова далечно бойно поле. Тя отново вдигна ръце и аз усетих как невидима сила, подобно на стоманено въже, се обвива около глезените ми. Движенията и наподобяваха на рибар, теглещ своята мрежа. Инерцията ми спря с внезапен тласък и започнах да се движа назад.

Това бе решаващият момент, от който зависеше всичко. Не успеех ли да се справя сега, цялото ми начинание отиваше по дяволите.

С безкраен писък, изтръгнал се от самото дъно на дробовете ми, призовах на помощ и последната си капка сила. У мен се надигна мощен прилив на енергия и ми се стори, че невидимото въже започва да отслабва хватката си. Приведох рамене напред, сякаш теглех огромен товар, и мускулите ми се напрегнаха до краен предел. Още миг – и коварната примка се скъса, а аз полетях като изстреляна от катапулт право над последните греди на Стената, толкова ниско, че ботушите на Делф дори ги закачиха.

Бяхме преминали отвъд. Обърнах се и видях Моригон да се свлича на земята – сломена, прекършена, победена. Погледите ни се срещнаха и тя вдигна за сетен път ръка – знаех, че вече не за да ме спре, а просто да ми каже сбогом.

В следващата минута вече летяхме над Мочурището. Под нас се заредиха първите храсти и дървета, които бързо станаха толкова гъсти, че трябваше да кацна на земята.

И добре че го направих. Делф се строполи безсилно, държейки се за окървавеното рамо. Измъкнах Целебния камък от джоба си и го прокарах над раната. Тя начаса зарасна, а болката се изтри от лицето му. Той се изправи и промълви удивено:

– Благодаря, Вега Джейн.

Но аз не го слушах. Бързо освободих Хари Две от ремъците. Хълбоците му едва потрепваха, а очите му бяха затворени.

– Не – проплаках. – Само това не.

Намерих мястото между ребрата, където бе влязъл куршумът, и потърках Камъка в него. Нищо не се случи. Направих го отново и отново, заравяйки пръсти в сплъстената от кръв козина, докато по лицето ми се стичаха сълзи.

– Вега Джейн – коленичи до мен Делф, поставяйки ръка на гърба ми. – Хайде, остави го вече. Той си е отишъл.

– Махни се! – изкрещях и го блъснах толкова силно, че той полетя назад и падна върху купчина сухи листа.

Обърнах се пак към Хари Две и призовах на помощ всяка хубава мисъл, за която можех да се сетя.

– Моля те, моля те – повтарях. – Моля те не ме напускай отново. – Отчаянието сливаше образите на двете ми кучета в едно. Но той все така не помръдваше. Не можех да повярвам, че отново съм изгубила своя любимец.

Обърнах се да видя Делф, който се изправяше, отупвайки се от шумата, и тъкмо тогава нещо побутна ръката ми. Дръпнах я сепнато, мислейки, че някоя твар от Мочурището опитва плътта ми на вкус.

Но това бе Хари Две, тикащ в мен мокрия си нос. Очите му отново бяха отворени и той дишаше нормално. Скоро се изправи на лапите си и се отръска така, сякаш искаше да свали от себе си самата смърт, с която се бе разминал на косъм. Стори ми се, че дори се смее. Бях толкова щастлива, че извиках от радост и го притиснах здраво в прегръдките си. В отговор той ме близна по лицето и излая гръмко.

– Е, слава богу – присъедини се към нас и Делф, като посегна да го погали.

Усмихнах се, но в следващия миг усмивката ми се стопи. Вторачих се в ръката на Делф. Тя още бе цялата в печати от годините, прекарани в Мелницата.

Тогава чух ръмжене и от двете ни страни.

Бавно се озърнах.

Вляво от нас имаше Гарм, а вдясно – огромен Фрек.

Синьото мастило – медът за осите.

Не чаках нито миг. Извадих Мълнията, уголемих я и я метнах точно когато Фрекът се нахвърли върху Делф. Тя улучи звяра в средата на гърдите и той се пръсна на парчета.

Но Гармът вече нападаше от другата страна. Тялото му се обливаше в собствената му кръв, а противният мирис изгаряше ноздрите ми. Зъбатите челюсти издаваха типичното щракане, предшестващо огненото кълбо, което щеше да ни изпепели.

Грабнах манерката от торбата си и я запратих срещу него. Водата се разплиска и заля муцуната му.

Това ми даде само секунда преднина, но тя ми беше достатъчна. Веднага щом Мълнията се озова обратно в ръката ми, я използвах отново. Тя влезе през устата на Гарма и се взриви откъм тила му. Той начаса стана яркооранжев, сякаш огънят, скрит във вътрешността му, напираше да излезе навън. После експлодира сред облак от черен дим. Когато димът се разсея, от чудовището нямаше и следа.

– Гръм и мълнии! – възкликна Делф.

Наистина, помислих си. Гръм и мълнии.

Но нямахме време да празнуваме победата си. Бързо запретнах ръкава на Делф и извадих бутилката, дадена ми от Дис Фидус.

– Това пък какво е? – попита той.

– Просто си мълчи и стискай зъби, защото адски ще те заболи.

Отлях малко от течността върху парцала и го притиснах към кожата му.

Той целият позеленя, но за негова чест не издаде нито звук, макар и да трепереше като настинал Слеп.

Когато препаратът си свърши работата, ръката му бе цялата подпухнала и почервеняла като моята, но мастилото вече го нямаше.

– Беше ли необходимо да го правиш? – попита пресипнало той.

– Да, иначе всяка гадина тук щеше те надуши от километър разстояние.

– Е, значи е било необходимо.

– Радвам се, че го разбираш. А сега трябва да вървим, Делф.

Вдигнахме торбите си от земята и поехме нататък. Аз вървях отпред, с готовата Мълния в ръка, след мен Делф, а Хари Две завършваше колоната.

Щом отминахме гъсталака, пред нас се разкри най-удивителната гледка. Мочурището преминаваше в безкрайна шир от тревисти поля, осеяни от малки групи дървета, която ни позволяваше да виждаме на много километри напред. Далеч на запад се виеше тъмна река, обгърната в мъгла. На изток имаше скалист склон, водещ неизвестно накъде. А на север се извисяваше гориста планина, която в сумрака изглеждаше не зелена, а синя.

Съществуваше само един проблем. Преди да стигнем откритата равнина, където никоя опасност нямаше да ни изненада неподготвени, трябваше да преодолеем следващото препятствие. Намирахме се на самия ръб на отвесна урва, висока почти километър. Погледнах Делф, а той мен. И двамата знаехме какво означава това. От тази точка все още можехме да се върнем назад и да напуснем Мочурището. Но направехме ли още крачка, щяхме да полетим надолу и вероятно никога вече нямаше да видим родните си места.

– Готов ли си? – попитах.

Той кимна и улови ръката ми.

Преметнах отново Хари Две през гърдите си и го потупах по главата. След като замалко не бях загубила и двамата, част от мен копнееше да се върне обратно. Но друга, по-голяма част знаеше, че не бива го правя. Не и сега. Може би някой ден.

Чухме зад себе си звуци, които бързо приближаваха. Този път бяха цяло множество – предположих, че са поне три или четири Гарма и цяла глутница Фрекове. Несъмнено бяха надушили присъствието ни покрай предишната схватка.

Ето че зверовете се изсипаха от гъстата гора зад гърба ни. Обърнах се и разбрах, че съм сбъркала. Не бяха четири Гарма, а десет. И глутницата се състоеше не от Фрекове, а от далеч по-страшните им братовчеди, Амароците.

Взрях се напред, в далечината. Нещо ми казваше, че онази синя планина е мястото, накъдето трябва да се насочим. Точно в онази посока, отвъд нея, бе отишла звездата. Дали тя, изгубената подобно на мен, бе намерила пътя си? Дали аз щях да го намеря? Може би не. Може би и двете щяхме просто да изгорим и угаснем. Но поне щяхме да знаем, че сме опитали.

Погледнах отново към Делф и опитах безуспешно да се усмихна. После скочихме. За един дълъг миг останахме увиснали във въздуха, докато свирепите зверове препускаха към нас.

После плавно се понесохме надолу, обгърнати безвъзвратно от Мочурището.