Довършителката

TRIGINTA QUINQUE МАГИЧНОТО МИ АЗ

Той не вдигна глава при появата ми. Чувах само сподавения му плач. Приближих го покрай празните, опънати легла. Видът му сега изобщо не бе на наперения специален сътрудник на Съвета, тъпчещ безмилостно нещастните работници на Стената. Дори с остриганата глава и скъпите си дрехи, той приличаше просто на малък, изгубен Младок.

Приклекнах до него и го прегърнах. Хари Две също седна край нас, спазвайки почтителна тишина. Започнах да му шепна нещата, които му бях внушавала всеки ден, докато растеше. Че всичко ще бъде наред. Че винаги ще съм до него. Че утрешният ден ще е по-добър от днешния.

Когато четвърт час по-късно вратата изскърца, знаех кой идва дори без да се обръщам. Моригон влезе в стаята и отиде право при брат ми.

– Време е да тръгваме, Джон – каза, без да поглежда към мен.

Той сподави плача си и кимна, бършейки очи с ръкава на лъскавата си черна туника. Моригон го улови за ръка и го притегли към себе си.

– Остави го да се наплаче – рекох, без да пускам другата му ръка. – Те са си отишли. Нека се наплаче.

Тя ми хвърли изпепеляващ поглед и се наведе към мен с думите:

– На теб дължим това, Вега.

Станах предизвикателно, отдалечих се в отсрещния ъгъл и я зачаках да дойде. Беше крайно време да изясним отношенията помежду ни. Тази вечер вече го бях сторила с Кроун, сега беше неин ред. Моригон приближи с едри крачки. Отново забелязах, че без токовете си нямаше да е по-висока от мен. Дори и в износените си работни ботуши бяхме почти еднакви на ръст. Изправих гръб, мъчейки се да изглеждам величествено като нея.

– Много съм ти признателна, задето ме защити пред Съвета – започнах.

– Тогава имаш странен начин да изразяваш благодарността си.

Посочих към Джон.

– Но беше погрешно да крием тази истина от него.

– Не си ти тази, която ще прецени.

– А, значи ти си, така ли? – изрекох колкото се може по-иронично.

– Струва ми се, че забравяш мястото си тук, Вега.

– Не знаех, че имам и място. Благодаря, задето си ми го резервирала.

– Подобни приказки не ти правят чест. Не и докато брат ти стои там и си изплаква очите от мъка.

– Той трябва да плаче. Аз също плаках.

– Разочароваш ме. Мислех, че си замесена от по-друго тесто.

– Като дядо ми ли?

– Върджил имаше желязна воля.

– Вероятно му е трябвала, за да издържи, докато пламъците са го поглъщали при последната ви среща.

При тази реплика Моригон сякаш се вкамени. За момент дори не бях сигурна, че продължава да диша.

Когато заговори, думите й излязоха като куршуми от морта.

– Какво точно имаш предвид?

Предупредителните сигнали звъняха с всичка сила в главата ми, нареждаха ми веднага да млъкна. Но аз не можех и не исках да го направя. Не ме интересуваше дали ме е отървала от брадвата на палача или от затвора. Интересуваше ме, че ме бе накарала да укрия от брат си една истина, която той имаше пълното право да знае. И че бе превърнала един мил, обичлив и доверчив Младок в нещо, което не можех дори да позная. Затова отговорът сам дойде на езика ми.

– Кажи ми, Моригон, как се почувства, когато видя дядо ми да изчезва в огнения стълб? Въпреки че си се опитвала да го възпреш?

Лицето и пребледня като на смъртник и тя промълви с глас, режещ като стъкло:

– Съветвам те да бъдеш внимателна, Вега Джейн. Много, много внимателна.

Трябва да призная, че от тона и по гърба ми пробягна ледена тръпка. Случайно отместих очи към брат си и видях, че е спрял да плаче и ни наблюдава напрегнато.

– Моригон? – започна той.

Тя само вдигна ръка, без дори да го поглежда, и думите моментално заседнаха в гърлото му. Този прост жест ме вбеси окончателно. Вече нямах никакво намерение да отстъпвам.

– Ти ме залъгваше с думата време – продължих. – Но дали наистина имаш представа за нещата, които знам? Които съм видяла в течение на времето?

Знаех, че минавам границата, но исках да я уязвя, да я накарам да изпита болката, която изпитвах аз.

– Ами ако ти разкрия, че срещнах една Женска, която удивително прилича на теб, да лежи смъртноранена на бойното поле? Ще познаеш ли какво ми каза тя? Какво ми даде?

– Лъжеш! – изсъска Моригон.

– Да, твоята прародителка умря пред очите ми. Но преди това ми проговори. Позна ме!

– Това не може да е истина – промълви тя, изгубила и последните останки от невъзмутимата си външност.

– Впрочем, гонили ли са те някога летящи Джабити или пък Колоси, Моригон? Много е вълнуващо. Стига да оцелееш, разбира се. Е, аз оцелях. Това не ме ли прави поне толкова специална, колкото Джон? Не ме ли поставя в твоите очи наравно с дядо ми?

– Страдаш от халюцинации.

– Тя носеше пръстен. Същия като неговия.

– И какво ти каза? – отсече втрещено Моригон.

– Как е било името й? – парирах я аз.

– Какво ти каза? – кресна тя.

– Че трябва да оцелея – отвърнах след кратко колебание. – Аз, Вега Джейн. Трябва да оцелея.

– Джон не заслужава подобно държание от страна на сестра си, Вега. Наистина не заслужава. Считай, че днес си извадила голям късмет.

И като ми обърна гръб, излезе от стаята.

Джон се изправи да я последва, но на вратата се спря и промълви:

– Ще ми липсват. Страшно ще ми липсват.

Постоях още малко, вперила очи в пода. Накрая също си тръгнах, следвана от Хари Две. Каретата отдавна беше потеглила, отвеждайки брат ми към новия му живот. Но аз се радвах, задето бе дошъл тук. Не съжалявах, че съм му казала истината. Имаше неща, по-важни от Стената.

Когато се прибрах, исках само да се просна върху леглото. Но щом прекрачих прага, едва не изпищях. Моригон стоеше права край огнището, толкова по-невзрачно от пищните камини в нейния дом. Озърнах се за Джон, но не го видях.

Бяхме само двете.

– Къде е Богъл с каретата? – попитах, но тя игнорира въпроса ми.

– Онези неща, които каза в Приюта...

– Какво за тях?

Тя пристъпи към мен и Хари Две започна тихо да ръмжи. Погалих го, за да го успокоя, без да снемам очи от нея.

– Не бива да ги знаеш.

– Но аз вече ги знам.

– Едното не пречи на другото.

Моментално се досетих какво има предвид. След като не биваше да притежавам подобни спомени, решението бе само едно. Същото, което бе приложила към Делф и мен преди толкова Сесии. Дланта и се издигна нагоре. Моята се плъзна към джоба ми. Тя замахна. Аз също. В ръката ми, облечена в сребристата ръкавица, бе стисната Мълнията, в пълния си размер. Червената светлина рикошира от нея и се удари в прозореца, раздробявайки стъклото на хиляди късчета.

Останахме да се гледаме една друга, затаили дъх. Лицето на Моригон бе добило кошмарно изражение. Тя вече не беше красива. Никога не бях виждала по-грозна Женска от нея в този момент.

Взорът и се стрелна към яркожълтото копие.

– Откъде взе това? – отрони се със съскане от устата й.

– От твоята прародителка. Тя ми го даде. Преди да умре. – Вдигнах го заплашително и пристъпих към нея. Моригон се отдръпна назад. – Е, как беше името й?

– Нямаш представа какво си сторила, Вега – рече яростно тя. – Наистина нямаш!

– Напротив, имам чудесна представа – креснах в отговор. – Защо не използва синята светлина този път? Защо червената, както при бедния Делф? Затова ли са монетите, които му даваш? За да изкупиш вината си за стореното? Затова ли?

– Няма да допусна да унищожиш всички ни, Вега.

– Ти си се побъркала.

– Понякога са нужни жертви. Заради общото благо. Съдбата ти вече е решена.

– Какво се случва с Уъговете, които преживяват Случки? Мисля, че знаеш. Все трябва да отиват на някакво място. И то положително не е Горчилище.

– Не, не – клатеше глава тя и отстъпваше назад.

Вдигнах Мълнията и я насочих недвусмислено към нея.

– Отговори ми. Нямам желание да те наранявам. – Всъщност изгарях от желание да я изпепеля, но не виждах с какво ще помогне, ако и го кажа.

– Не, Вега, никога – повтори Моригон.

И преди да направя още една крачка, изчезна. Примигнах и се озърнах в недоумение. Тя сякаш се беше стопила във въздуха. Хари Две подви опашка между краката си и започна тихо да скимти. И тогава го видях – шлейф от бледа синкава светлина, едва забележим в сумрака, който се проточи през прозореца и се извиси към небето. После изчезна, също като среднощната ми гостенка.

Махнах ядно с ръка подире му. И тогава се случи нещо невероятно. Раздробените стъкла и рамки се вдигнаха от пода, съединиха се и прозорецът ми отново стана цял.

В същото време аз бях запратена срещу стената от невидима сила и там се свлякох на колене, чувствайки се изцедена до капка. Погледнах ръцете си, а после и възстановения прозорец. Нима аз бях направила това? Извадих Целебния камък от джоба си и го прокарах над тялото си, мислейки за хубави неща. Болките изчезнаха и енергията ми веднага се възвърна.

Еон бе казал, че в този камък е затворена душата на могъща магьосница, която му придава сила. Дали бе възможно, носейки го у себе си, да съм усвоила частица от тази сила?

Едно бе сигурно – че дори да съм попила някакви магически способности, нямам понятие как да ги контролирам.

Останах будна още дълго, потънала в мисли, които бяха едновременно ужасяващи и вълнуващи.