Довършителката

VIGINTI SEX СТЕНАТА ОТ ЗАЕКВАНЕ

Прекарах следващите нощи, упражнявайки се в летене и хвърляне на Мълнията. Денем криех нея и Целебния камък под една дъска на пода в къщата. Дестин никога не слизаше от кръста ми. Вече и през ум не ми минаваше да я сваля, защото не знаех кога ще ми се наложи с нейна помощ да спасявам кожата си. Постепенно овладях копието почти толкова добре, колкото онази Женска, загинала на бойното поле.

Но предупреждението на Моригон за предстоящото специално съобщение не излизаше от ума ми. И начинът, по който произнесе думата „време“. Дали по някакъв начин не бе разбрала за моето пътуване в миналото? За срещата с Джабитите в Комините? За намирането на Дестин? Но откъде можеше да знае? Колкото и да си блъсках главата, не стигах до задоволителни отговори и това ме побъркваше.

Една сутрин преди работа отивах към Дървото си по горската пътека, когато пред мен неочаквано се появи Нон, със своя огънат нагръдник. Зад него се виждаше Нида, който вече не пазеше Валхал, защото затворничеството бе заменено с каторжен труд на Стената. Шук все така бе край своя стопанин и при вида ми взе да ръмжи и да чатка с огромните си челюсти.

Хари Две не му остана длъжен и заръмжа в отговор. Вече доста пораснал, той се бе превърнал в едро куче, с дебел врат и мощни лапи. Поставих длан пред очите му и той начаса млъкна и приседна на земята. Часовете, които бях прекарала в обучението му, явно даваха резултат.

Комбинацията от Нон и Нида сама по себе си бе достатъчно неприятна, но като за капак подир тях се влачеше и Клетъс Луун, противно ухилен и с морта на рамо.

– Заверен пропуск? – протегна ръка Нон.

Извадих парчето пергамент и му го подадох. Той го прегледа и ми го тикна обратно.

– Накъде си тръгнала, Женска?

– Отивам до Дървото си да закуся – вдигнах тенекиената си кутия. – Ето, ако искате, проверете сами.

Не биваше да го предлагам, защото Клетъс грабна кутията и я отвори.

– Ммм, хубави неща – рече, като извади отвътре едно варено яйце и го лапна цялото. В следващия миг вече се превиваше и се държеше за корема, където го бях ритнала.

– Ей, я по-кротко – сграбчи ме за ръката Нон.

– Той ми открадна храната – извиках.

Клетъс, едва успял да си поеме дъх, взе да сваля мортата си, но Нида го цапна по главата и го повали на земята. Той не беше от разговорливите, но удареше ли те веднъж, ти държеше влага за дълго време.

– Това пък защо беше – простена Клетъс, държейки се за челото.

– Млъквай, Луун – посъветва го Нида. – Инак ще насъскам Шук по теб и тогава боят ще ти се види песен.

Клетъс се изправи смутен и с пламнали бузи. Не изпитвах дори грам жалост към него. Исках си яйцето обратно.

– Ще дойда да си взема това яйце от дажбата ти в Общежитието, хубаво да знаеш – отсякох.

– Ще дойдеш друг път – озъби се той. – Аз само проверявах дали не си скрила в него нещо забранено.

– А искаш ли сега аз да проверя в твоя корем? – процедих, изваждайки ножа си.

Клетъс отскочи назад, преплете крака и заби нос в земята. Нон се изсмя гръмогласно. Шук, раздразнен от шума, взе да се дърпа и да ръмжи, но Нида го удържа за веригата. Аз се наведох и взех кутията си, изпаднала от ръцете на Клетъс.

Нон ме сграбчи за рамото и се приведе над самото ми ухо.

– Късметът ти няма да трае вечно, Вега. Кроун ми разясни как стоят нещата. За теб и Моригон. Но помни, че тя няма да е все наоколо, за да те пази.

Отскубнах се от хватката му. Около кръста ми Дестин гореше като огън.

– Не ми трябваше нейната помощ, за да ти причиня това, нали? – рекох, посочвайки вдлъбнатината в нагръдника му, оставена от моя юмрук.

Преди да успее да ми отвърне, се обърнах и продължих по пътя си. Мразех да ме спират Уъгове с морти. Не ми се нравеше разни тъпоумни Мъжки да ме заплашват и да ми ядат храната. Но явно така щеше да бъде отсега нататък в Горчилище. Всеки дебнеше и подозираше другия.

Стигнах до Дървото си, огледах се, за да се уверя, че наоколо няма никой, после вдигнах Хари Две на ръце, подскочих и се приземих меко върху площадката.

Двамата си разделихме скромната закуска. Бях разпределила провизиите от Моригон така, че да ми стигнат за няколко дни, допълвайки ги със зеленчук от моята градина – малко маруля, босилек, магданоз и вещерско ухо, което придаваше лютив вкус на всяко ястие. Не беше кой знае какво, но поне можех да разчитам сама на себе си и това ми стигаше.

Още ме притесняваха думите на Моригон, както и фактът, че Кроун толкова държеше да ме вкара в затвора. Трябваше да внимавам, за да не ме разкрият. Планът ми бе да се подготвя, като се упражнявам с Дестин и Мълнията. Разглеждах картата на Мочурището всяка нощ и вече я знаех почти наизуст. Колкото до магическите ми предмети, техният вид не предизвикваше подозрение – просто бял камък и верига. Дори и копието в смален вид можеше да мине за обикновена перодръжка. Освен ако не ме видеха да летя наоколо, нямаха никакво основание да ме арестуват.

И изведнъж се сепнах.

Книгата. Книгата за Мочурището, която трябваше да изуча така добре, както и картата. Тя щеше да ми даде ценна информация за съществата, обитаващи там, без която надали щях да оцелея. Не можех да повярвам, че от толкова време не съм се сещала за нея. Трябваше час по-скоро да поправя грешката си.

Същата вечер след работа оставих Хари Две да дреме край огнището у дома и тихо се измъкнах навън. Затичах се по пътеката и скоро познатото дръпване на веригата ме отлепи от земята. Оставих се на въздушните потоци да ме издигнат високо. Имах чувството, че се пречиствам, докато прохладният вятър рошеше косата и галеше тялото ми.

За броени минути достигнах къщата на Делфия и се спуснах край обора. Инатливият Крет, върху който се трудеше Дъф, бе изчезнал, явно за да впрегне мускули в строежа на Стената. Пухкавият Уист също не се виждаше никъде. Слепът, обучаван за впряга на Тансий, още бе тук, както и Адарът, който дремеше, отпуснал криле и вързан с верига за своето колче. Но гласните струни и говорните му способности несъмнено бяха значително укрепнали от последната ми визита насам.

Озъртайки се в гъстия мрак, разсейван единствено от тънкия сърп на Нок, бързо осъзнах, че имам проблем. Не помнех точно под кое дърво съм заровила книгата. Обходих няколко по-високи ели, оглеждайки земята край корените им, но след толкова време всички те ми се струваха еднакви. Тъкмо се проклинах за глупостта си, когато зад гърба ми пропука съчка.

– А, здравей, Ве-Вега Джейн.

Обърнах се бавно по посока на гласа.

– Здравей, Делф.

Той пристъпи по-близо. Изглеждаше уморен и косата му, макар и все така дълга и сплъстена, вече не бе побеляла от брашно, а черна от пръстта и прахоляка на строежа.

В протегнатата си ръка държеше книгата ми.

Застинах на място, колебаейки се дали изобщо да признавам, че е моя.

– Мо-мо-мога и аз д-д-а дойда, Ве-Вега Джейн?

Изгледах го втрещено.

– Искам да кажа, в Мо-Мочурището – добави той на висок глас.

– Знам какво искаш да кажеш, мътните да те вземат – изсъсках аз, най-сетне възвърнала си дар слово. – Няма нужда да викаш така, че да те чуе цяло Горчилище. Къде я намери?

– В ку-кутията, дето я беше заровила – рече той, вече по-тихо.

– И как разбра?

– Ами г-гледах те, ето как.

– Добре, Делф, само се успокой – прошепнах. – Прочете ли я?

– Н-не цялата. Ама в нея не се к-казва как да се прекоси Мо-мочурището. – Погледът му се плъзна към веригата на пояса ми. – Т-това нещо ли ти п-помага да летиш?

– Разсъждаваш твърде логично, Делф. Да не би да си се преструвал преди? Защото, ако е така, си най-големият задник, когото познавам.

Лицето му доби засегнато изражение.

– Аз не съм г-глупав, Ве-Вега Джейн, само по-понякога нещата тук леко се объркват. – Той се почука с пръст по слепоочието и приседна на един пън, все още въртейки книгата в ръце. – Къ-къде я н-намери?

– В къщата на Куентин Хърмс. Той я е написал.

– Значи и преди е хо-ходил в Мо-Мочурището?

– Предполагам.

– Но тогава Кръ-Кръ-Кръвниците...

Двамата се спогледахме за секунда, но не казахме нищо.

– Ето, взе-вземи я – протегна ми той книгата. Така и направих. – Все едно, без к-карта ни-нищо не става.

– Аз имам карта.

– Къде?

– На скришно място. – Отпуснах се на земята до него. Това бе добра възможност да разбера какво знае и аз не смятах да я пропусна. – Имах видение, Делф. Искаш ли да ти го разкажа?

– Ви-видение? Като на М-Моригон?

– Дори по-ясно от нейните. Върнах се назад във времето. Можеш ли да си представиш?

– Назад във времето – повтори той, явно мъчейки се да осъзнае чутото. – Ка-какво, ко-когато си била мъничка?

– Дори и преди това. Но когато бях малка, видях някого, Делф. Видях теб.

– Не думай – отрони се от скованите му от страх устни.

– Видях те в двора на Моригон.

– Аз ни-ни-никога н-н-не съм бил там – заклати усърдно глава той.

– Ти тичаше по алеята. Беше страшно уплашен от нещо.

Делф запуши ушите си с ръце.

– Не е вярно, не е.

– Видях и Моригон. Тя също беше в ужас.

– Не е вярно!

– И мисля, че знам какво ви е уплашило.

– Н-не... не... не – запелтечи той.

Сложих ръка върху треперещия му гръб.

– Помниш ли, като ми каза за червената светлина? Възможно ли е това да е била нейната коса? Тя също е червена, нали?

Делф се клатеше напред-назад върху пъна. Боях се да не скочи и побегне, но се зарекох, че стори ли го, ще полетя подире му. Трябваше да разбера истината на всяка цена.

– Случката на дядо ми... Моригон също е била там. Станало е в нейния дом, признай си. – Разтърсих го за рамото. – Така ли е, Делф? Така ли е?

– Да, там беше, Вега Джейн – извика той.

– Знаех си! А ти какво си търсил при тях? А? Трябва да ми кажеш. – Разтърсих го отново. – Кажи ми!

Лицето му се сгърчи в агония. Той се преви надве, но аз го изправих обратно. Не бях на себе си. Трябваше да разбера. Не ме беше грижа дали го наранявам, или не. Целият ми живот се оказваше една лъжа. Имах право да науча поне част от истината. Още сега.

– Кажи ми! – изкрещях, зашлевявайки му плесница.

– Бя-бях отишъл д-да видя новия Уист, к-който татко беше обучил за нея. Ха-Харпи се казваше. Чу-чудесно ку-кученце, много г-го обичах.

– И после какво?

– Стори ме се, че чу-чувам Ха-харпи отвътре. За-затова надникнах.

– И влезе?

Той кимна, стиснал клепачи като от непоносима болка. Сграбчих го здраво за ръката. Не исках да спира тъкмо сега.

– Н-никъде не се ви-виждаше жив Уъг. Ни-нито пък Харпи.

– Продължавай, Делф. Продължавай.

– Чу-чух някакъв шум на г-горния етаж и се уплаших.

– Нормално е, Делф. Бил си само на шест Сесии. – Сега говорех тихо, стараейки се да му вдъхна спокойствие.

– К-качих се п-по стълбите и ги чух да се ка-каа-карат – изплю най-сетне думата той.

– Дядо ми и Моригон? – Мълчание. Разтърсих го отново. – Те ли бяха?

– Н-не мога повече, Ве...

– Те ли бяха? – креснах в лицето му. – Погледни ме, Делф. Погледни ме! – Очите му се отвориха. Моригон и дядо ми ли бяха?

– Да – промълви едва и по бузите му се търкулнаха сълзи.

– Имаше ли друг Уъг с тях? – Поклащане на глава. – Чудесно. Продължавай, Делф.

– Страх ме беше, д-дето се к-карат така, но си п-помислих, че може да им п-помогна, к-както татко правеше съ-със зверовете. Да ги раз-разтърва, един вид.

– И аз бих сторила същото, Делф. Добре е, че си опитал да им помогнеш.

Той отпусна глава върху дланите си и започна да хлипа на пресекулки. Усетих остро убождане на вина, задето го карах да преживява всичко отново, но нямаше друг начин. Трябваше да узная истината докрай. Изправих го така, че да ме погледне в очите.

– Не спирай, Делф. Трябва да изкараш това от себе си. Длъжен си.

– Горе имаше д-две врати. Зад п-първата н-нямаше никой.

– А зад втората? – изрекох с болезнен трепет.

– Вътре бяха... – Гласът му замря и той взе да хленчи отново. Уплаших се да не млъкне окончателно, но този път не го ударих, нито му викнах.

– Видял си нещо, което те е ужасило до дън душа, нали?

Той кимна злощастно.

– Д-двамата сто-стояха един срещу друг.

– Тя му е била ядосана? Крещяла му е? А той се е мъчел да я успокои?

Отговорът му ме порази.

– Б-беше обратното, Ве-Вега Джейн. М-Моригон из-из-изглеждаше п-по уплашена и се м-м-мъчеше да успокои него.

Зяпнах го недоверчиво.

– И какво му казваше?

Делф си пое няколко пъти дълбоко дъх, като всеки път тялото му потреперваше в спазъм. Ако бях суеверна, щях да си помисля, че изхвърля от себе си някакъв зъл дух. Накрая спря, избърса лице от сълзите си и ме погледна. Изражението му беше ясно и в него нямаше повече болка.

– Да не отива. Молеше го да не отива.

– А той какво й отвръщаше?

– Че не може иначе. Че трябва да отиде, че е длъжен да опита. Повтаряше го отново и отново. С такъв един свиреп глас... още го чувам в сънищата си.

– Да отиде къде? – попитах по-рязко, отколкото възнамерявах.

Лицето на Делф се извърна към мен, бледо като восък.

– Не каза. И после се случи...

– Червената светлина?

– Беше огън, Вега. Такъв, какъвто никога не съм виждал. Огън, който беше... жив. Той... той се обви около Върджил като змия, заплашвайки да го погълне целия. И после... после той се издигна във въздуха и изведнъж... изчезна. Без да издаде звук. Нито звук. – Последните думи излязоха от устата му като шепот.

Замръзнах на мястото си. Делф току-що бе описал същото, на което бях станала свидетел в Приюта. Родителите ми бяха преживели Случка пред собствените ми очи. Аз я бях видяла!

Трябва да съм изглеждала доста отнесена, защото усетих, че Делф ме разтърсва за раменете.

– Вега Джейн, добре ли си?

Все още не можех да продумам. Съзнанието ми се връщаше към картината на огъня, поглъщащ моите родители. Случка. Бях видяла Случка.

– Вега Джейн? – ръцете му ме раздрусаха така, че зъбите ми изчаткаха.

Най-сетне успях да го фокусирам.

– Съжалявам, Делф. Какво стана после? – попитах с дрезгав глас, все още под влияние на спомена.

Той облиза пресъхналите си устни.

– После побягнах и Моригон ме видя.

– Ядосана ли изглеждаше?

– Мислех, че ще ме убие, ако ме хване. Тичах колкото ме държат краката, но тя по някаква причина се оказа по-бърза. Когато стигнах до портата, вече беше там. И тогава избухна онази светлина.

– Коя светлина?

– Червената.

– Мислех, че тя е била по-рано, в къщата. Пламъците около дядо ми, за които разказа.

– Не, онова беше огън. Светлината... се случи с мен, Вега Джейн.

Върнах се мислено към разходката си в миналото. Сцената пред къщата на Моригон. След като Делф претича покрай мен, тя ме видя, махна с ръка и се разрази синя мълния.

Погледнах приятеля си.

– Делф, сигурен ли си, че светлината не е била синя?

– Червена беше, Вега Джейн – поклати глава той. – Червена, като кръв.

– И какво се случи след това?

– Изпитах странно чувство в главата си, сякаш всичко се замота. Но продължих да тичам. Просто тичах и... това беше всичко. – Лицето му се извърна към мен, изцедено от бремето на спомените. – Защо питаш дали не е била синя?

– Защото такъв цвят видях, когато Моригон замахна по мен.

Той остана като вкаменен от думите ми.

– Значи наистина си била там?

– Но не помнех нищо, Делф. Всичко беше като изтрито, докато не го преживях отново.

– Но тогава защо аз имах само откъслечни спомени? Имам предвид досега?

– Заради разликата в светлините, предполагам – отвърнах изтощено. И двамата имахме такъв вид, сякаш сме тичали до пълна отмала.

Ето значи защо Моригон изглеждаше толкова напрегната и подозрителна, когато по време на първото ни гостуване с Джон и казах, че вече съм се отбивала край къщата и. Помислила е, че намеквам за онзи случай, отпреди толкова Сесии, когато е изскочила отвътре с обезумял вид и ме е поразила със синя светкавица, за да изтрие видяното от паметта ми.

После ми хрумна друга мисъл и се вторачих в Делф толкова продължително, че накрая той не издържа и попита:

– Какво има, Вега Джейн?

– Знаеш ли, че вече не заекваш?

В първия миг наблюдението ми явно го порази, но после по лицето му бавно се разля усмивка.

– Права си. – Усмивката стана по-широка.

– Но защо?

– Тук горе думите вече не са замотани, Вега Джейн – докосна главата си той.

– Очевидно си смъкнал от себе си голямо бреме, Делф. Не мисля, че някога ще заекваш отново. Съжалявам, че те подложих на такова изпитание. Наистина съжалявам, защото си мой приятел. Единственият.

Той погледна към мен, а после към небето. На светлината на Нок изглеждаше отново както преди, когато двамата бяхме Младоци и се гонехме безгрижно из гората. Вече не можех дори да си представя какво е било усещането тогава. Макар и на малко Сесии, бяхме станали стари. При мисълта очите ми почти се насълзиха.

– Няма защо да съжаляваш, Вега Джейн. Именно това, че ме накара да си спомня, ми помогна. Прочисти главата ми... – Той се пресегна и сложи ръка върху моята. – Ти също си моя приятелка. По-ценна от всички останали Уъгове, взети заедно.

– Радвам се, че е така, Делф. – Направих пауза и после реших просто да изплюя камъчето. – Родителите ми имаха Случки. Вече не са в Приюта. Видях с очите си как изчезнаха.

– Какво? – зяпна ужасено той.

– Огънят ги погълна – промълвих задавено. – Точно както ти описа. Тогава нямах представа какво им се случва, но вече имам.

– Много съжалявам, Вега Джейн.

– И аз съжалявам за онова, което ти си преживял.

Погледнах към книгата, която още държах в ръце.

– Ами Кръвниците? – попитах. – Вътре пише ли нещо за тях?

– Кръвници? – подсмихна се Делф. – Това са бабини деветини.

Повдигнах вежди. Бях съгласна с него, но за разлика от мен той не бе виждал как Куентин бяга към Мочурището, дирейки спасение.

– Защо мислиш така?

– Ако Кръвниците съществуваха, защо ще чакат да издигнем проклетата Стена, та чак тогава да ни нападнат? Толкова ли са глупави?

– Но нали ти също участваш в строежа.

– А какво друго мога да сторя? – разпери безпомощно ръце той. – Навярно ще ме хвърлят във Валхал, ако откажа.

– Ето значи защо са предложили награда за главата на Куентин – осени ме неочаквано хрумване.

– Защо? – попита Делф. – Какво имаш предвид?

– Не са можели просто да кажат, че е имал Случка или че го е изял Гарм. Така е нямало да имат претекст да оповестят съществуването на Кръвниците.

– И да ни накарат да строим Стената – схвана начаса мисълта ми той. – Едното води към другото.

– Именно – казах, впечатлена от логиката му. Мънкащото и ломотещо момче с голямо сърце беше изчезнало. Сега умът бе също толкова силен, колкото и тялото му. А за да оцелеем, щяхме да имаме нужда и от двете.

Следващите ми думи може би му прозвучаха като спонтанна идея, но според мен част от съзнанието ми я бе таила още откакто Джон ме напусна.

– Делф – изрекох бавно.

– Какво?

– Нали ме попита дали можеш да дойдеш с мен в Мочурището?

– Така е. – Увереният му поглед срещна моя.

– Но защо ще искаш да напускаш Горчилище? Та то е всичко, което познаваш.

– Стига, Вега Джейн – изсумтя той. – Смяташ ли, че след четирийсет години нещо тук ще е по-различно от сега? А и откъде знаем, че някъде отвъд не съществуват други земи? Кажи ми, как да сме сигурни, след като никой Уъг не е ходил, за да разкаже? А ето че сега започнаха да издигат и проклетата Стена. Пфу!

Толкова се гордеех с него, че ми идеше да го прегърна.

– Не мисля, че нейната цел е да попречи Кръвниците да влязат в селото, Делф. Според мен тя се строи, за да...

– Попречи на нас да излезем – довърши той вместо мен.

– Значи и ти си го мислил?

– След като не вярвам в баснята за Кръвниците, какво друго обяснение може да има?

– Никакво – отвърнах тихо. – Което означава, че Съветът ни е лъгал. Кроун, Моригон, дори Тансий.

Той кимна разсеяно.

– Ще дойда с теб в Мочурището, Вега Джейн. Кълна се в гроба на мама, че ще дойда.

– Добре. Но ако наистина ще го правим, ще ни е нужна малко подготовка.

– Каква подготовка?

Докоснах веригата около кръста си.

– Като за начало ти също ще трябва да се научиш да летиш.

– Да летя? – изгледа ме ужасено той. – Искаш да кажеш, там горе?

– Да, Делф, смисълът на летенето обикновено е да се издигаш нагоре.

– И дума да не става, Вега Джейн. Не мога. Прекалено съм тежък.

Направих му знак да се изправи и застанах с гръб към него.

– Обгърни ме с ръце – казах.

– Моля? – изчерви се той.

– Сложи си ръцете около мен, Делф. И се дръж здраво.

– Да ме вземат мътните – възкликна той, но се подчини. Макар че го познавах откакто се помнех, останах удивена колко огромен е всъщност.

– Още по-здраво, Делф, ако не искаш да паднеш.

Той ме стисна така, че дъхът ми секна.

– Ей, не чак толкова силно! – изпищях и хватката му леко се отслаби. – Сега ще преброя до три и скачаме заедно. Едно... две... три.

Подскочихме едновременно право нагоре и на височина около двайсет метра полетяхме хоризонтално. Усетих как Делф целият се напряга и се изместих напред, така че да се озове точно върху гърба ми. Вятърът плющеше около нас.

– Да ме вземат мътните – откъсна се отново от устата му.

Извърнах се и видях, че очите му са затворени.

– Делф, отвори си очите. Гледката оттук е невероятна.

Той ме послуша и не след дълго мускулите му, твърди като скала, леко се отпуснаха.

– Колко е красиво! – промълви с благоговение.

– Нали ти казах. Само не поглеждай надолу засега. Това изисква малко опит и...

Веднага разбрах, че съм допуснала грешка. Едва го бях изрекла и Делф, разбира се, погледна надолу. Пръстите му ме сграбчиха като куки, той взе да пищи и да се върти, което ни прати в стръмно пикиране. Отначало се учудих защо се спускаме толкова бързо, но после се сетих, че никога досега не съм летяла със стокилограмов Уъг на гърба.

Изгубих всякакъв контрол и се присъединих към неговото пищене. Вече бяхме на пет метра над земята, когато се пресегнах и го пернах през лицето. Той веднага спря да се мята, давайки ми възможност да овладея ситуацията и да извърша някакво подобие на кацане – не от най-меките, но все пак кацане. Проснахме се запъхтени един до друг и след секунда аз се повдигнах на лакът.

– Замалко да ни убиеш! – викнах разгорещено. Но после си спомних за собствения си първи полет и ядът ми утихна. Освен това аз носех отговорността. Той само се возеше. Изправих се и отупах прахта от дрехите си. – Грешката беше моя, Делф. Следващия път ще е по-добре.

– Следващ път? – изгледа ме той така, сякаш исках от него да погълне цял Крет. – Няма да има следващ път, Вега Джейн.

– Искаш ли да прекосим Мочурището, или не? – Отговор не последва, само неясно сумтене. – Защото, ако можем да прелитаме над части от него, няма да е нужно да се притесняваме какво има отдолу. – Застанах в очакване, потропвайки с крак. Той примигна, почеса се веднъж-дваж по главата и каза:

– Ами тогава да вземем да пробваме пак, а, Вега Джейн?