Довършителката

NOVEM КНИГАТА

Когато дойдох на себе си, се обърнах да видя Делф, но той беше изчезнал. До мен стоеше единствено баща му.

– Къде се дяна Делф? – попитах изненадано.

Дъф се озърна наоколо и поклати глава.

– Към Мелницата трябва да е тръгнал.

– Интересно, каква работа върши за Моригон, та тя му плаща така добре?

Дъф заби поглед в земята и подритна едно камъче с тежкия си ботуш.

– Сигурно мести разни неща. Много го бива за това. Силен е като Крет.

– Аха – отвърнах не особено убедено.

– За какво искаше да говориш с него, Вега? И не ми пробутвай тия глупости за храната. Знам, че много пъти си хранила сина ми и не си искала нищо в замяна. Мен не можеш ме излъга.

Поколебах се. Не ми се щеше да споделям наученото от Делф с никого, дори и със собствения му баща. Затова реших да обърна разговора.

– Какво се е случило с него, когато е бил на шест Сесии?

Дъф отмести поглед, сякаш внезапно заинтригуван от младия Слеп, пасящ наблизо.

– Кого го е грижа вече за това? То отдавна е забравено.

– Не е забравено, защото никога не се е знаело. Явно никой не е разбрал какво е станало – дори самият Делф, макар че ми е трудно да го повярвам.

Сега той ме погледна в очите и аз отстъпих крачка назад, защото лицето му бе почервеняло от гняв.

Или поне аз го взех за гняв, докато не видях сълзите, стичащи се по дълбоките му бръчки и попиващи в гъстата брада. Когато проговори, гласът му бе глух и гърлен, сякаш в гърлото му бе заседнала буца.

– Най-добре тръгвай за Комините, Вега. Закъснееш ли сега, когато Куентин го няма, Домитар съвсем ще побеснее, проклетникът му неден.

– Но ти не ми отговори на въпроса...

– Хайде, Вега, дим да те няма. Нищо не се е случило и толкоз.

И без да чака повече, Дъф се обърна и закрачи към Крета, който риеше с копито и въртеше глава така, сякаш искаше да набучи на рогата си всеки Уъгморт, до когото успее да се докопа.

Постоях още малко, чудейки се какво да правя. Бях дошла за отговори и не ми се щеше да си тръгна без тях. Подритнах няколко буци от изровената от Делф пръст обратно в дупката. Неговият работен ден може и да беше започнал, но до началото на моя имаше още време. Решението бързо назря в мен.

Щях да отида до къщата на Куентин Хърмс.

Бях ходила там няколко пъти с баща си и лесно си спомних пътя. Погледнах към небето, което се забулваше от тъмни облаци. Наближаваше дъждовното време на Сесията. Започнеха ли веднъж, дъждовете не спираха скоро. Представих си какво ли ще му е на Куентин под ледения порой в тъмните гъсталаци на Мочурището. Но от друга страна, ако онова, което се разправяше за там, бе вярно, той трябваше отдавна да е мъртъв.

Ускорих крачка. Не ми се щеше да слушам вечните опявания на Домитар. В същото време бях нащрек за страховитата карета с Томас Богъл на капрата. Чудех се какво ли съм изпуснала, та Моригон да смята, че съм и помогнала. Аз не бях казала почти нищо. Но тя бе толкова умна, че нищо чудно да си правеше изводи и по премълчаните неща.

Скоро наближих къщата. Реших да не подхождам нито отпред, нито отзад, а от дясната й страна, където имаше гъсти храсти и няколко дървета, големи почти колкото моята топола. Малкият, тревясал парцел на Куентин бе ограден с ниска каменна ограда. Прескочих я предпазливо. Единствените звуци наоколо бяха от птички и дребни животинки, разтревожени от присъствието ми.

Не се чуваха колела на карета, но от това подозрителността и страхът ми не намаляваха. Потиснах ги и продължих напред, стараейки се да не шумя. Хванеха ли ме тук, несъмнено щяха да решат, че съм заговорничила с Куентин. Че каквито и закони да е нарушил, аз съм му помогнала. Също така щяха да ме арестуват, задето съм проникнала в чужд имот. Да ме пратят във Валхал. И там всички Уъгморти щяха да ме ругаят и заплюват под погледите на Нида и неговия Шук.

Прокраднах се до стената на къщата. Тя бе едноетажна, направена от камък и дърво, със зацапани прозорци. Опитах да надникна през един от тях. Вътре цареше сумрак, но все пак можех да виждам, ако си притиснех лицето към стъклото. Това бе всекидневната. Придвижих се до съседния прозорец, от който прецених, че ще видя единственото друго помещение. Спалнята на Куентин бе обзаведена само с едно легло, с одеяло и възглавница върху него. Не се забелязваха никакви дрехи. Вехтият чифт ботуши, с които винаги ходеше на работа в Комините, също липсваха. Вероятно затова Съветът бе заключил, че е избягал по собствена воля. Уъговете, изядени от Гарм или сполетени от Случка, обикновено не вземат всичките си вещи.

Поех си дълбоко дъх и заобиколих до задната врата, намираща се на няколко метра встрани. Тя бе заключена, което не ме изненада. Преодолях ключалката с малките си инструменти. Започвах да се превръщам в изпечен престъпник. Открехнах, влязох и затворих след себе си колкото можех по-тихо, но все пак ми се стори, че ръждивите панти издават пронизително квичене. Треперех от глава до пети и се срамувах от своята уплаха.

Застанах насред всекидневната. Тя служеше още и за библиотека, защото имаше лавица с няколко книги. Също и за кухня, защото в ъгъла над огнището висеше почерняло котле. И за трапезария, съдейки по малката кръгла маса с един стол край нея. Върху масата бе поставена калайдисана чиния, а край нея – нож, вилица и дървена лъжица. Всичко бе спретнато и подредено, точно какъвто беше моят приятел.

Когато очите ми привикнаха със слабата светлина, огледах първо книгите. Те не бяха много, но от друга страна, повечето Уъгморти не притежаваха нито една.

Извадих първата. Тя бе озаглавена „Инженерството през Сесиите“. Разгърнах я, но рисунките и думите вътре бяха твърде сложни за моя ум. Посегнах към следващата. Тя ме озадачи, защото бе посветена на керамиката. Аз знаех със сигурност, че Куентин мрази да работи керамика – затова и цялото Довършване на подобни изделия в Комините се падаше на мен. Защо тогава се бе сдобил с нея?

Първите няколко страници действително описваха изработката на глинени изделия и аз се загледах в скиците на чинии и чаши в различни стилове и цветове. Но по-нататък открих нещо различно. Малка книга, вложена в другата.

И от нейното заглавие по кожата ми полазиха тръпки: „Мочурището: Истинската история“.

Тази вътрешна книга не беше печатана, а писана с мастило на ръка, върху акуратно изрязани листове пергамент. Имаше както текст, така и детайлни рисунки и те бяха наистина плашещи. Някои бяха на същества, които никога не бях виждала. Всички те имаха вид, сякаш охотно биха те изяли и в сравнение с тях Гармът изглеждаше като ласкаво котенце.

Потърсих името на автора, но не го открих. И все пак положително я беше писал Куентин. Откъдето следваше поредното шокиращо заключение.

Той бе ходил в Мочурището и преди. И се бе връщал жив.

Измъкнах тайната книга от скривалището й и я пъхнах в джоба на наметката си. Онова, което се съдържаше върху нейните страници, щеше да задоволи любопитството ми, но нищо повече. Куентин Хърмс нямаше никого, за когото да се грижи, затова бе свободен да опитва късмета си в Мочурището. Аз бях лишена от тази възможност, дори да съберях нужния кураж, в което се съмнявах. Бях Вега Джейн от Горчилище и винаги щях да си остана такава. Един ден щяха да ме заровят в сиромашката част на Светия парцел и животът щеше да си продължи, както обичайно.

В този миг чух превъртане на ключ в ключалката на предната врата.

Шмугнах се зад най-близкия шкаф и притаих дъх. Някой влезе в стаята и вратата се захлопна. Разнесоха се стъпки и тихи гласове, по които отсъдих, че новодошлите са повече от един.

После един от тях се усили достатъчно, за да го разпозная, и сърцето ми се спусна в петите.

Това беше Джурик Кроун.