Довършителката

TRIGINTA QUATTUOR ОБЕДИНЕНИТЕ ВРАГОВЕ

Следващите шест дни и нощи протекоха еднообразно. Прекарвах деня си в работа в Комините, а после на Стената. Щом мръкнеше, започваха тренировките с Делф. Той ми беше приготвил дълъг прът с две торби камъни, окачени в краищата. Караше ме да го вдигам над главата си, а също и да клякам с него. След първия път крайниците така ме боляха, че на сутринта едва се вдигнах от леглото. Но продължавах да го правя. Нищо не те мотивира така, както желанието да живееш.

Провеждахме учебните си двубои навсякъде – в неговата ферма, в гората, а понякога и у нас, което плашеше клетия Хари Две до смърт.

Вечерта на седмия ден тъкмо се прибирах от работа, когато насреща ми се зададе Клетъс Луун в компанията на още няколко отрепки. Щом ме видя, ми препречи пътя, а другите се наредиха около нас. Хари Две настръхна и взе да ръмжи, но аз го потупах по главата и му казах, че всичко е наред.

– Чувам, че за твоето предателство са те осъдили да се биеш на Дуелума или да изгниеш във Валхал – рече заядливо Клетъс.

Не отвърнах нищо. Просто стоях и го гледах с възможно най-отегченото си изражение, докато накрая първосигналният му ум не схвана, че ще трябва да измисли още нещо, или да си върви.

– Знаеш ли какво ми се иска, Вега? Иска ми се да ми се паднеш за противник още на първия кръг.

Приятелчетата му започнаха да се кикотят, а аз отвърнах хладно:

– Внимавай какво си пожелаваш, Луун, защото може и да се сбъдне.

Клетъс доближи лице на сантиметри от моето.

– Нямам търпение да видя как ти сритват задника и се надявам аз да съм този, който ще го стори.

– Предполагам си усвоил нови удари и сега те сърбят ръцете да ги изпиташ?

– И още как – ухили се злобно той, като направи финт с дясната ръка, после замахна с лявата на сантиметър от скулата ми и накрая се престори, че забива коляно в стомаха ми.

Изчаках търпеливо да довърши представлението си, без дори да мигна. Накрая усмивката все пак изчезна от физиономията му. Той отстъпи встрани и ме пусна да мина с думите:

– Пази си гърба, Вега.

– Непременно, охлюв такъв – промърморих под носа си и отминах, охранявана по фланга от Хари Две.

По-нататък, там, където започваше Главната улица, се чуваха високи гласове и се стичаше народ. Ускорих крачка, за да узная причината. Щом излязох на паважа, видях, че Уъговете се тълпят пред голямото дървено табло, което се ползваше за официални съобщения.

Едва тогава се сетих, че тази вечер трябва да се обявят съперниците за първите двубои. Затичах се и си запроправях път през навалицата, докато не се озовах лице в лице с дългия списък. Прокарах показалец по имената. Открих своето едва към края и поглеждайки вдясно от него, прехапах устна.

Желанието на Клетъс Луун наистина щеше да се сбъдне. Жребият ни бе определил за противници в първия кръг. Победях ли го, трябваше да спечеля още три мача, за да стигна до финала. Не че очаквах това да се случи, въпреки всички старания на Делф.

Но бях сигурна в едно. Щях добре да подредя Клетъс Луун. Това ми стигаше. Колкото до останалите Женски, участващи в състезанието, можех само да се моля да излязат от него що-годе невредими.

После потърсих името на Делф. Първият му двубой щеше да бъде с Ран Дигби, Уъг от патрула, който обичаше да дъвче Пушливо биле и да точи лиги в огромната си мръсна брада. Той беше едър, но бавен в тялото и още повече – в главата. Не вярвах Делф да срещне особени затруднения с него.

Някой ме сграбчи за ръката изотзад. Обърнах се и видях Джурик Кроун. Отскубнах се от хватката му и го изгледах. Уъговете наоколо се поотдръпнаха, но в същото време зяпнаха в очакване.

– Моригон несъмнено те е уведомила за щастливото ти разминаване със закона.

– Щастливо, да – отвърнах язвително. – Какво по-щастливо от това да се биеш с Мъжки, три пъти по-едри от теб.

– Далеч бих предпочел да те видя във Валхал, предателке – обяви на всеослушание той.

Е, това вече беше много. Нямаше как да му остана длъжна.

– А аз бих предпочела в Съвета да стои моят дядо вместо подла отрепка като теб.

Присъстващите ахнаха и се спогледаха, но аз нямах намерение да спирам дотук. Бях прекарала тежък ден и имах чувството, че не изпусна ли парата сега, просто ще се пръсна.

Пристъпих напред и забодох пръст в гърдите му.

– На дядо ми му е било ясно що за стока си, затова не те е искал в Съвета. Ти си коварна малка невестулка, пред която дори един Гарм ще изглежда достоен. Мислиш само за себе си и своята кариера, а останалите Уъгове могат да вървят в Пъклото. Виждала съм всякакви гадняри през живота си, Кроун, но ти, миризлива купчина тор такава, ги биеш до един. А, и да не забравя – тук гласът ми вече се извиси до писък. – Единственото, за което съжалявам, е, че не участваш в Дуелума, за да мога да ритам жалкия ти задник от тук чак до проклетото Мочурище.

После се обърнах и си тръгнах, молейки се да не ме нападне в гръб, защото бях толкова бясна, че щях да го завлека не до Мочурището, а направо вътре в него.

Спрях едва когато видях Делф да ме гледа втрещено от отсрещния тротоар. От изражението му ставаше ясно, че е чул и видял всичко.

– Какво те прихваща, Вега Джейн? – попита той, когато приближих. – Да се държиш така със самия Джурик Кроун?

– Не ми се говори сега за него, Делф. Да се продъни в Пъклото дано. – Междувременно Кроун, заедно с още няколко свои съмишленици, сред които и Дюк Доджсън, си проправи път през тълпата и като ми хвърли изпълнен с ненавист поглед, се упъти към сградата на Съвета. – Впрочем знаеш ли, че Ран Дигби е първият ти съперник?

– Лесно ще се справя с него – усмихна се Делф. – Най-добре да се моли да му останат достатъчно зъби, за да си плюе тютюна през тях.

– Той и сега има само три, доколкото виждам. На мен пък ми се падна Клетъс Луун.

– Ще го биеш, Вега Джейн, нямай грижа.

Всъщност основната ми грижа в момента далеч не беше Клетъс Луун. Изведнъж се замислих за последната си среща с Джон. Бях му казала, че родителите ни вече ги няма, и дори не бях изчакала да видя реакцията му. Това бе толкова жестоко от моя страна, че пред него всички тревоги около Дуелума бледнееха. Та той бе едва на дванайсет Сесии. Може и да познаваше книгите, но не познаваше живота.

Делф ме докосна по рамото, изтръгвайки ме от нерадостните размишления.

– Добре ли си, Вега Джейн?

– Разбира се, нищо ми няма.

– Да отидем да потренираме?

Искаше ми се, но поклатих отрицателно глава.

– Не, Делф, не тази вечер. Имам нужда от малко почивка.

Той въздъхна разочаровано, обърна се и си тръгна.

Гледах известно време подир него, после също поех по улицата. Но не към къщи, за да хапна и да се наспя. Отправих се към Приюта, съпровождана от Хари Две, който припкаше до мен.

Когато пристигнах, ми хрумна, че не съм идвала тук от нощта, в която родителите ми се издигнаха сред пламъци и се превърнаха в нищо.

От небето закапаха тежки капки дъжд, а аз стоях разтреперана отвън на студа и се взирах в затворения портал. Кучето час по час вирваше нос към мен, вероятно чудейки се какво правим тук. Накрая се отърсих от вцепенението си и протегнах ръка към бравата. Предполагах, че ще се окаже заключена, но за моя изненада не беше. Отворих и се вмъкнах в сумрачния коридор.

Тръгнах бързо покрай редицата врати с месингови табелки. Повечето от тях носеха познати имена, но имаше и няколко по-лъскави, на новопостъпили Уъгове, заели мястото на други, отправили се на последното си пътуване към Светия парцел. Хари Две се движеше плътно до краката ми, без да ръмжи или да издава звук. Явно мястото му действаше също така потискащо, както и на мен.

Стигнах до стаята на родителите си и потърсих с поглед табелката, но видях само избледняло петно там, където някога бе стояло металното правоъгълниче с надпис: „Хектор Джейн и Хелън Джейн“.

Произнесох имената на глас, както всеки път, когато ги посещавах през последните две Сесии. Накрая дори ми бе омръзнало да го правя, но сега, когато тях вече ги нямаше, беше раз-лично. Знаех, че този път наистина ще бъде последният.

Бутнах вратата и влязох в стаята, която бе почти тъмна – сякаш напускайки я, родителите ми бяха отнесли тайнственото осветление със себе си. Веднага усетих нечие присъствие и скоро забелязах дребна фигура, сгушена в ъгъла.

Беше Джон.