Довършителката

QUINQUE ПЪТЯТ НАВЪН

Харесвах нощта. Причината предполагам бе, че можех да се преструвам, че не съм в Горчилище. Не знаех къде другаде бих могла да бъда, но на моменти беше вдъхновяващо просто да си представям, че съм далеч оттук.

Времето бе хладно, но не чак дотам, че дъхът ми да изпуска пара. Носех пуловера и одеялото навити на руло, като възглавница. Ако някой ме спреше, щях да кажа, че просто отивам да спя на Дървото си.

Отначало виждах добре пътя под светлината на млечната топка в небето, която наричахме Нок, но после тя се забули в облаци и ме обгърна мрак. Отворих вратичката на ветроупорния фенер, отмъкнат от Общежитието, и го запалих с една от трите клечки кибрит, които бях взела. Нахлупих качулката си и продължих напред, следвайки колебливия му лъч.

И тогава го чух. В Горчилище не можеше да подминаваш звуците току-така, особено нощем. Напуснеш ли веднъж павираните улици, трябваше да си нащрек. Тази нощ някой или нещо бродеше навън. Обърнах фенера по посока на звука.

Докато чаках, плъзнах другата си ръка в джоба и улових работния нож, който бях задигнала от Комините преди много време. Той прилягаше идеално в дланта ми и умеех добре да боравя с него. Продължих да се ослушвам с надеждата, че това е просто Делф, тръгнал на някоя от обичайните си нощни разходки.

После долових мириса и той разсея всяко съмнение. Не беше Делф.

Не можех да повярвам. Толкова далеч от Мочурището? Това не се беше случвало никога. Но явно се случваше сега. Стиснах здраво ножа, макар да знаех, че няма да ми помогне – не и срещу онова, което се задаваше. А то извика в паметта ми спомени, толкова ярки и болезнени, че въпреки паниката очите ми се замъглиха от сълзи.

Угасих фенера, понеже знаех, че светлината само ще издаде местонахождението ми. Метнах през рамо връвта, с която беше привързан, и прибрах ножа, за да освободя ръцете си. После побягнах колкото ми държат краката.

Нещото беше бързо, много по-бързо от мен, но аз имах известна преднина. Следвах пътеката по памет, като само веднъж неволно се отклоних и се блъснах в едно дърво. Грешката ми струваше безценни секунди и преследвачът едва не ме докопа. Удвоих усилията си. Нямаше да умра по този начин, не и днес. Дишането ми излизаше с хриптене, а сърцето ми блъскаше с такава сила, че ми се струваше, че ще изскочи от гърдите.

Препънах се в някакво коренище и се проснах на земята. Обърнах глава и видях звяра само на два метра разстояние. Беше огромен и противен, а зъбите далеч не бяха най-страшното у него. Той отвори челюсти. Оставаше ми само миг живот, защото знаех какво ще излезе измежду тях. Хвърлих се зад един дебел дънер точно преди огнената струя да уцели мястото, където стоях. Земята се изпепели и усетих жегата навсякъде около себе си. Бях още цяла, защитена от дънера. Но нямаше да е задълго.

Чувах как съществото поема дълбоко дъх, подготвяйки се за ново изригване, което положително щеше да ме погълне. И тогава отведнъж ме обзе спокойствие, появило се незнайно откъде. Хвърлих бегъл поглед към небето и видях да го прорязва светла черта. Дядо ми беше разправял за падащите звезди и за това как всяка от тях носи промяна за някой Уъгморт. Интересна идея за място като Горчилище, където никога нищо не се променяше. Но когато отместих очи от небосклона, вече знаех какво да правя. И че разполагам само със секунда, за да го сторя.

Изскочих иззад дървото точно когато чудовището довършваше своето презареждащо вдишване, и метнах ножа, уверено и силно. Той го улучи право в окото. За жалост, оставаха му още три.

После се обърнах и побягнах, докато то виеше от ярост, обливайки се в кръв. Бях си спечелила броени мигове и трябваше да ги използвам по най-добрия начин. Носех се както никога досега, по-бързо дори от тази сутрин, когато ме гонеше кучето стръвник.

Достигнах Дървото си, улових се за първото стъпало и се закатерих с всички сили нагоре.

Раненият Гарм, подушил плът и кръв, се движеше с такава скорост, сякаш не докосваше земята. Някои казваха, че Гармовете ловели душите на мъртвите. Други твърдяха, че пазели дверите на Пъклото, където Уъгмортите, живели лош живот, отиваха до края на вечността.

Тъкмо сега не давах пет пари коя теория е вярна. Не исках да ставам мъртва душа тази вечер, независимо дали ще ходя в Пъклото или другаде.

Мразех Гарма от все сърце, но не можех да се бия с него и да храня някаква надежда за победа. Затова съсредоточих цялата си ярост върху движенията на краката и ръцете си. Дори и така не бе сигурно, че ще успея. Познавах стъблото на своето Дърво като петте си пръста, затова се изненадах, когато на половината път напипах непознат предмет, но продължих нататък.

Чувах пъхтенето на звяра зад себе си. Беше едър екземпляр, поне четири метра дълъг и почти половин тон на тежина. Смяташе се, че огнедишащите му способности идват от обитаването на Пъклото, където всичко било жега, пламъци и древна, плесенясала смърт. Не исках да ги изпитам отново върху себе си. Това се бе случило при последната ми среща с негов събрат и ми стигаше, докато съм жива. Което впрочем можеше да не е още дълго.

Той приближаваше бързо, но аз, пришпорвана от страха, се катерех още по-бързо. Накрая стигнах площадката. Под себе си чувах дращене на нокти, усещах полъха на адска жега. Не исках да поглеждам надолу, но го сторих.

Сред пламъците видях коравата, бронирана муцуна на Гарма. Гръдта му бе омазана с кръв. Тя не принадлежеше на някоя от жертвите му. Тези животни кървяха сами, сякаш вечно са ранени. Може би затова постоянно бяха в кисело, убийствено настроение. Тънкият му, покрит с шипове език се стрелкаше, а трите му оставащи очи се взираха в мен – гладни, опасни, фатални. Четвъртото бе изтекло, а от кухината му още стърчеше моят нож.

Аз крещях, пръсках слюнки насреща му. Исках да го убия. Да имам още един нож, който да метна по него така, че острието да намери сърцето му, да го запрати обратно в Пъклото, откъдето бе изпълзял.

Но това бяха напразни мисли. Единственото ми спасение се криеше в това, че Гармовете, въпреки цялата си сила, свирепост и коварство, не умееха да се катерят.

Само от набраната инерция той се отлепи на няколко метра от земята, но после се срина обратно с глухо тупване. Пламъците му отново се извисиха с рев нагоре, овъглявайки краищата на няколко от дъсчените стъпала. Знаех, че не могат да ме достигнат, но въпреки това неволно отскочих назад. После проклетникът започна да се блъска в Дървото ми, мъчейки се да го пречупи. То се заклати така, че зеблото, което ми служеше за покрив, се откъсна и полетя. И тогава се случи бедата. Една от дъските на площадката се откова, краят и отхвръкна нагоре и ме улучи право в лицето. Загубих равновесие и преди да успея да се уловя за нещо, се прекатурих през ръба. Клоните ме зашибаха и с последни сили успях да се уловя за едно от стъпалата. Тежестта ми насмалко не го откъсна от мястото му и то остана да се държи само на един гвоздей. Докато търсех опора, хвърлих поглед надолу. Гармът се беше изправил на задни крака и муцуната му бе само на няколко метра от мен. Той отвори паст, за да изригне ново огнено кълбо, което щеше да ме опърли като пиле. Държейки се с една ръка за стъпалото, свалих пуловера, завързан на кръста ми, направих го на топка и го метнах право в зейналата паст. Звярът се задави, закашля се и огън не излезе. Поне засега.

Без да губя време, се закатерих обратно нагоре. Гармът изрева, вече прочистил гърло, и избълва поредна порция пламъци. Усещах ги как се носят подире ми, ближейки ствола на дървото, но все пак достигнах площадката и се проснах върху нея без да виждам нищо, защото бях стиснала здраво очи.

Чудовището направи още един опит да ме достигне и пак се строполи на земята. Упоритата му свирепост бе парализираща.

Щом се убеди, че е безполезно, най-сетне се обърна и пое да търси по-лесна плячка. Надявах се да не я открие, освен ако не беше Юлиус Домитар, Роман Пикус или дори мазно говорещият Джурик Кроун, на когото бях решила да не вярвам, откакто каза, че Куентин Хърмс бил сторил лоши неща. Какво ли не бих дала да ги видя как се изправят срещу гладен Гарм. Но те притежаваха оръжия, способни да се справят с чудовището – особено дългата метална тръба, която гърмеше и можеше да поразява всичко на пътя си. Наричахме я „морта“. Знаех, че Роман Пикус веднъж е убил Гарм с нейна помощ – оттам и лъскавите му ботуши. А за Джурик Кроун се носеше мълва, че бил най-добрият стрелец в цяло Горчилище. Това, поне за мен, не бе утешителна мисъл.

Нямаше много неща, за които да използваш мъртъв Гарм. Месото му бе отровно, а кръвта – разяждаща като киселина. Смяташе се, че ноктите му остават смъртоносни дори и след като умре, а пламъците в него никога не угасват напълно. Оставаше само кожата. Не знаех какво правят с останалото, а и не ме беше грижа.

Седях високо сред клоните на своето Дърво и дишах тежко, докато ужасът ми постепенно се уталожваше до обикновена параноя. Гармът надали щеше да се върне, виждах заревото на пламъците му да се отдалечава по посока на Мочурището. Чудех се какво ли го е привлякло тази нощ. При това там имаше създания, в сравнение, с които той изглеждаше невинно пале. Което отново ме наведе на мисълта за Куентин. Всеки Уъг знаеше, че влизането в Мочурището е незаконно, но неговите преследвачи го бяха подгонили още преди това. Нищо чудно дори нарочно да го бяха натикали вътре. А също и пръстенът, който Кроун ми показа и който сега беше у Тансий. Дали щяха да набедят Куентин, че го е откраднал? Или че е сторил нещо на дядо преди толкова Сесии, за да му го отнеме? Това щяха да бъдат пълни глупости. Дядо и той бяха приятели. Какво тогава целеше Съветът? Не ми идваше наум никакъв отговор. Впрочем Куентин бе споменал, че ми оставя нещо, способно да ме освободи оттук. И аз имах твърдото намерение да узная какво е то.

Най-логичното място да го остави бе непромокаемата торба, която държах окачена на един клон. Проверих вътре, но не открих нищо. Къде другаде можеше да е?

Някакъв спомен шавна в дъното на съзнанието ми и аз мислено се върнах към трескавото си изкачване по ствола на дървото. Да, тогава ръката ми бе се натъкнала на нещо необичайно.

Отворих вратичката на фенера и се надвесих от площадката, взирайки се надолу. И скоро го открих. Знаех, че съм заковала точно двайсет стъпала, но сега броят им бе с едно повече.

Ето кое ми бе направило впечатление при бягството от Гарма. Стъпалото, което не трябваше да е там.

Ако бях права, то Куентин наистина си го биваше. Щом дори аз не бях забелязала веднага излишната дъска, значи никой друг нямаше да я забележи.

Треперейки от вълнение, слязох надолу и я огледах на светлината на фенера. За щастие, тя не бе пострадала от пламъците на чудовището. Изглеждаше точно както всички останали, което ме учуди, докато не си спомних, че Куентин бе изкусен Довършител.

Потърсих някакъв надпис върху нея, но такъв нямаше. От друга страна, той щеше да е твърде очебиен. Подръпнах дъската, но тя изглеждаше здраво закована за дънера. Дали пък не бях надценила съобразителността на доскорошния си колега? Как очакваше да я откача оттам, без да падна и да се пребия?

Но когато се взрях по-внимателно, забелязах, че главичките на пироните не са истински, а само нарисувани. Какво тогава придържаше дъската на мястото й? Опипах я внимателно от всички страни. От горната и долната й страна имаше тънки ивици метал, боядисани така, че да се сливат идеално с дървото. Побутнах я леко и тя се плъзна встрани по тях, като по жлебове. Едва след като я извадих, видях здравите винтове, с които Куентин бе прикрепил металните планки за дървото.

С дъската под мишница, забързах обратно нагоре. Приклекнах, за да я разгледам на спокойствие, и видях вградената в обратната й страна плоска метална кутийка. Отворих я. Вътре имаше нагънат къс пергамент, удивително голям, за да се смести в такова тясно скривалище.

Осветих го с фенера си и дъхът ми секна. Това бе карта. Карта на нещо, което никога не бях допускала, че може да се изследва.

Тя изобразяваше Мочурището.

Нещо повече, показваше пътя през Мочурището.

Което означаваше, че Куентин Хърмс ми бе оставил нагледно указание как да се махна оттук.