Довършителката

QUADRAGINTA SEPTUM УДАР ОТ НИЩОТО

Следващият кръг на Дуелума изправяше един срещу друг последните четирима участници. Жребият бе определил за мой противник Тед Ракспорт. Пристигнах на арената рано, облечена в другия си кат стари дрехи. Залозите този път показваха, че леко изпреварвам Тед като фаворит. Наминах край будката на Роман Пикус и заложих две монети на себе си. Той само изръмжа и тикна билетчето в ръката ми.

– Как върви патрулирането, Роман? – подхвърлих. – Не съм срещала много Жандарми напоследък.

– Не че ти е работа, Женска, но патрулираме редовно. – Той подуши въздуха. – Каква е тая миризма? – попита озадачено.

– Лавандула и орлов нокът. Ако ти харесва ароматът, можеш да си го купиш от „Хубавите рокли“, на Главната улица.

– Ти да не си се чалнала? „Хубавите рокли“? Как си представяш, че ще си подам дори носа там?

– Не се заричай, Роман. Ако искаш да си намериш Женска и да се задомиш, не е зле да миришеш на нещо друго освен на Огнена вода и Пушливо биле.

Той ме зяпна, а аз му се усмихнах мило и се упътих към квадрата. Мачовете за днес бяха само два и ние с Ракспорт щяхме да се бием първи. Втората схватка щеше да се състои непосредствено след нашата. Тълпата нарастваше с всяка изминала минута. Официалната трибуна този път беше много по-пълна. Стори ми се, че мярнах и Тансий сред членовете на Съвета.

Сайлъс, сбръчканият стар рефер, се появи и аз се приготвих. Не можех да си позволя никакви рискове с Ракспорт. Бях видяла с очите си колко ловък и коварен е в боя. Нямаше как да използвам срещу него същия трик като при Дюк Доджсън, защото щеше да е подготвен. Имах за него друг таен коз.

Но така и не се наложи да го използвам.

Сайлъс дойде до мен и вдигна ръката ми, обявявайки ме за победител. По трибуните премина разочарован стон – Уъговете бяха настървени да видят кръв.

– Какво става? – попитах в недоумение.

– Служебна победа – отвърна важно той.

– Защо? Къде е Ракспорт?

– Гръмнал се в крака с една от глупавите си морти – излая Роман Пикус, който беше приближил до линията. Току-що научих. То бива късмет, ама твоето на нищо не прилича, Вега. Тед е дяволски добър боец.

– Така ли? – казах. – Тъкмо си мислех, че Ракспорт е късметлията. Един прострелян крак е нищо в сравнение с това, което щях да му причиня.

– И да знаете, че всички залози отпадат – обърна се Роман към рефера. – Няма да изплащам печалби, без да е имало бой.

– Естествено – отвърна Сайлъс. – После прочисти гърло и занарежда с тъничък гласец:

– Раздел четирийсет и две, буква Д от Правилника за бойното поведение при Дуелумите ясно гласи, че...

– О, я се разкарай – изръмжа Роман и ядно се отдалечи.

Развеселена, се присъединих към публиката, за да наблюдавам другия мач, който трябваше да започне незабавно. Но усмивката скоро се изтри от лицето ми.

В квадрата пристъпи Нютън Тилт, Резачът от Комините, който ми бе казал такива мили думи след победата над Клетъс Луун. Бях гледала два от предните му двубои и знаех, че е добър, силен боец, с хватка като стоманени клещи. И все пак се боях за него. Защото от противоположния ъгъл се зададе не друг, а Лейдън-Тош. Улисана в другите си проблеми, бях изгубила дирята на това кои са оставащите участници, а и на таблото за залагания следях най-вече собствените си двубои. Но простият факт беше, че аз трябваше да се изправя срещу победителя от настоящата битка. А един поглед към Лейдън-Тош бе достатъчен, за да се уверя, че това вероятно ще е той.

Затаих дъх, както и всички присъстващи.

Реферът приключи с инструктажа и Тилт протегна ръка на Лейдън-Тош. Но той не я пое. Тилт само се усмихна на тази неспортсменска проява и се дръпна около метър назад, с вдигнати юмруци, изпънати рамене и стисната челюст.

Лейдън-Тош не отстъпи. Всъщност, изобщо не се помръдна. Само стоеше и гледаше вторачено, както на своя пост в Комините. Гонгът удари. Тилт се втурна напред, единият му юмрук бе изнесен за удар, а другият – вдигнат, за да предпазва лицето.

Стигна на половин метър от Лейдън-Тош, който продължаваше да стои неподвижно. И тогава се случи неочакваното. Не знам дали изобщо видях удара. Всъщност не, сигурна съм, че удар нямаше. Видях единствено как Тилт се издигна във въздуха и полетя назад много по-бързо, отколкото бе атакувал. Приземи се на безформена купчина от крака и ръце поне на шест метра извън границите на квадрата и повече не помръдна.

Реферът притича до проснатото тяло и при вида на Тилт чертите му се изкривиха в болезнена гримаса. Започна трескаво да маха към екипа от Знахари. Те се притекоха и наобиколиха падналия Уъг. Присъстващите замръзнаха в очакване – всички освен Лейдън-Тош, който спокойно обърна гръб и се упъти към изхода на арената. Загледах потресена подире му. Когато се обърнах отново, с ужас видях, че Знахарите покриват изцяло Тилт с бял чаршаф – включително и лицето. Побутнах възрастния Уъг, седящ до мен.

– Той нали не е... Не може да бъде... – изрекох прегракнало, треперейки от глава до пети.

– Боя се, че да, Вега – отвърна тъжно той. – Лейдън-Тош уби бедния момък с един удар. Аз също не мога да повярвам.

Вдигнаха Тилт на носилка и го понесоха. От публиката изскочи една ридаеща Женска, която знаех, че е майка му. Тя сграбчи ръката на мъртвия си син, поклащаща се отстрани, и закрачи заедно с него, сломена от мъка.

Озърнах се към другите Уъгове и видях, че и те са също толкова съкрушени като мен. Дори Роман Пикус стоеше пред будката си и гледаше безизразно в далечината. Върнатите билетчета от предния мач се посипаха от шепата му, подети от лекия ветрец.

Усетих нечие докосване и се обърнах. С учудване видях до себе си Хестия Луун. В следващия миг тя ме сграбчи здраво за лакътя и зашепна припряно в ухото ми:

– Да знаеш, че кракът ти няма да стъпи в квадрата срещу такъв като Лейдън-Тош. Помни ми думата, Вега. Бедната ти майчица. Тя никога не би го позволила. И понеже тя не е тук, за да те защити, аз ще го направя. Ще говоря със самия Тансий ако трябва, но ти няма да се биеш с това... това чудовище.

И тя си тръгна, размахала вихрено поли. С разотиването на публиката все повече Уъгове се отбиваха край мен. Те знаеха, че аз съм следващата наред и подобно на Хестия Луун, нито един от тях не искаше да се изправя срещу Лейдън-Тош.

Няколко минути по-късно, когато вече се канех да си вървя, Роман Пикус доближи и ми подаде двете заложени монети. Огледа ме притеснено и промълви:

– Слушай, Вега, видя ли какво стана? Искам да кажа, наистина ли видя?

– Да, видях – отвърнах тихо.

– Двамата с теб сме имали известни разногласия, естествено – продължи той, търкайки брадичката си с трепереща ръка.

– Така е – успях да се усмихна горчиво. – Дори веднъж ме обвини в измама.

– Знам, знам – очите му се отместиха встрани, поглеждайки над арената. – Но трябва да знаеш, че харесвах майка ти и баща ти. И Върджил също, не ще и дума. Колкото до баба ти

Калиопа, нямаше по-свястна Женска от нея. Ето и Джон, макар и Младок, дава толкова много на селото...

– Накъде всъщност биеш, Роман?

– Разбираш ли... работата е там, че... – Той изведнъж ме придърпа към себе си. – Не си струва да се погубиш млада и зелена, дори за всичките пари в Горчилище.

– Значи мислиш, че Лейдън-Тош ще успее да ме победи?

Той ме изгледа така, сякаш от главата ми бяха изникнали рога.

– Да те победи, Вега? Да те победи? Та той ще те прати чак отвъд Мочурището. Няма да остане достатъчно от теб дори за погребване в Светия парцел, накъдето сега се е запътил клетият Нютън Тилт. Не можеш да се биеш срещу него. И дума да не става.

– Но аз съм финалист. Трябва да изляза на арената, освен ако не съм ранена, като Ракспорт.

– Тогава ще го уредим. Още тази вечер лично ще те гръмна в крака и нека Лейдън-Тош си печели проклетия Дуелум.

– Не мога да го направя, Роман.

– Защо, в името на небесата? Защо си толкова инатлива Женска? Не ще да е заради парите, откакто те помня, се справяш и без тях.

– Не, не е за пари.

Ако откажех да се бия, веднага щяха да ме върнат във Валхал. А сега, без подкрепата на Моригон, нищо чудно да свършех и на ешафода. Опитах ли да избягам през Мочурището, щяха да си го изкарат на Делф. Бях в капан и отлично го знаех. Дуелумът бе единственият ми изход. После щях да мисля за бягството. А и честно казано, исках да се бия. Исках да спечеля. Дори ако за целта трябваше да се изправя срещу Лейдън-Тош. Никога не се бях възприемала като боец, но сега се чувствах именно такава. Подобно на онази Женска на бойното поле. Прародителката на Моригон. Тя бе жертвала живота си, сражавайки се срещу нещо отвъд моите понятия, но явно зло и несправедливо – нещо ужасно. Дали и аз имах куража да умра за подобна кауза?

Роман ме разтърси за раменете, откъсвайки ме от размишленията

– Вега, в името на паметта на майка ти и баща ти, моля те не го прави.

– Трогната съм от загрижеността ти, Роман, наистина – рекох сериозно. – Но трябва да се бия. Трябва да довърша това. – Направих кратка пауза. – Нали все пак съм Довършителка.

Той бавно ме пусна, но взорът му се задържа върху мен, докато накрая рязко не извърна лице и не си тръгна, с клюмнала глава и превити рамене. Известно време гледах подир него. Усетих, че в очите ми напират сълзи. Вдигнах ръка и ги избърсах.

На излизане от арената видях, че съдържанието на информационното табло е обновено. Борбата за титлата сега се свеждаше само до един, последен двубой. Той щеше да се състои след три дни и да определи кой е шампионът. Победителят щеше да бъде обсипан с почести и възнаграден, а падналият – вероятно положен в Светия парцел, с цяла вечност пред себе си за размисъл и покаяние.

Вега Джейн – само на петнайсет, срещу Лейдън-Тош, възраст неизвестна, но със сигурност повече от двайсет и четири Сесии. При това току-що убил двойно по-едър от мен противник, с един-единствен удар, нанесен с такава бързина, че изобщо не го бях видяла.

Докато крачех към къщи, гърлото ми започна леко да пресъхва. По цялото протежение на Главната улица подминавах групички Уъгове, заети да дискутират две основни теми. Скорошната смърт на Нютън Тилт. И моята предстояща.

Когато наближих „Хубавите рокли“, заварих Дарла Гън да стои пред вратата на магазина. Пълното и пребледняло лице ясно говореше, че знае какво се е случило. И че е изпълнена със страх за мен – следващата жертва на Лейдън-Тош, убиеца.

Щом се прибрах у дома, свалих наметката си и се изпънах върху леглото. Хари Две скочи до мен и положи глава върху гърдите ми, сякаш усещаше, че нещо не е съвсем наред. Погладих козината му и се замислих за предстоящото изпитание. Предстояха ми цели три дни очакване, което само по себе си бе истинско мъчение. Бих предпочела да изляза на арената още сега и да приключа с всичко.

Не помнех Лейдън-Тош да е участвал в турнирите преди. В главата ми нахлуха като рояк всички истории за избитото му семейство, за нещастника, опитал да се качи на втория етаж в Комините. Въпреки наперените си приказки пред Роман сега далеч не се чувствах преизпълнена с храброст. Бях видяла израза в очите на Лейдън-Тош. Още с нанасянето на удара той знаеше, че е убил бедния Тилт. И най-страшното беше, че това сякаш изобщо не го вълнуваше. Откъде изобщо се бе взел този Уъг?

Станах и си повторих въпроса отново. Но това не беше просто въпрос. В него може би се съдържаше и отговорът. И аз знаех точно на кого да го задам.

Разполагах с три дни, за да открия пътя към победата. И не възнамерявах да ги пилея напразно.

На следващата сутрин подраних за работа в Комините с цели двайсет минути – нещо необичайно за мен. Но времената също бяха необичайни. И аз имах основателна причина за своята пунктуалност.

– Добро утро, Домитар – поздравих сериозно началника си от вратата на офиса.

Той така се стресна, че подскочи на стола и прекатури шишенцето с мастило „Куик и Стивънсън“ върху бюрото си.

– Да те вземат мътните, Вега, инфаркт ли искаш да ми докараш?

– Ни най-малко. Само да ти задам един въпрос.

– И какъв по-точно? – изгледа ме подозрително той.

– Откъде се е взел Лейдън-Тош?

Питането ми явно го изненада. Той стана и заобиколи бюрото.

– Подобен интерес навярно е породен от предстоящия ти двубой?

– Донякъде. А и защото го видях да убива Нютън Тилт с един удар.

– Знам – промълви Домитар, свеждайки глава. – Ужасна загуба. Семейство Тилт са чудесни Уъгове. Кой би могъл да очаква...

Позволих си да вляза по-навътре в офиса и да приседна върху един шкаф.

– Изглеждаш различна, Вега – отбеляза той.

– Да, разхубавила съм се. И тъй, какво за Лейдън-Тош?

Домитар пристъпи по-близо до мен и видях, че очите му не са зачервени. Бяха бистри и чисти и от него не се носеше мирис на Огнена вода.

– Малко е сложно.

– Защо? – попитах изненадано. – Не е ли ясно откъде произхождат всички Уъгове?

– В повечето случаи, да. Но не и в неговия.

– Как така?

– Работата е там, че аз го наследих.

– Искаш да кажеш, че си го заварил още при постъпването си в Комините?

– Именно.

– Тогава откъде-накъде ще се състезава в Дуелума, след като възрастовата граница е двайсет и четири Сесии?

– Основателен въпрос, но се боя, че ще трябва да го отнесеш към Съвета.

– До кого – до Тансий? Моригон? Или Кроун?

– Положително до един от тях – отвърна той, избягвайки да срещне погледа ми.

– Кой от тримата?

– Е, тук вече ме хвана натясно.

– Мнозина Уъгове дойдоха да ме посъветват да не се бия срещу Лейдън-Тош.

Домитар седна на стола си и потропа по бюрото с пръсти.

– Чувам, че Ракспорт се прострелял в крака. Любопитно.

– Защо? – повдигнах вежди. – Той търгува с морти. Случват се инциденти.

– И все пак в бизнеса е вече от пет Сесии, а досега не се беше прострелвал.

– Искаш да кажеш, че го е направил, за да може аз да се изправя срещу Лейдън-Тош в последния кръг?

– Значи все пак си мислила по въпроса.

– Напоследък само това правя.

– Истината е, че ти си създаде доста врагове. И сега дойде време за разплата. – Той се поколеба, но после ме погледна, сякаш взел решение. – Макар да не съм в Съвета, дочух едно-друго за положението, в което се намираш.

– Значи си наясно, че трябва да се бия?

– Да. Както и че си загубила доскорошния си съюзник.

– Моригон – кимнах. – И тя като Лейдън-Тош има своите тайнствени страни.

– Не бих го отрекъл.

– Помежду ни се случиха някои неприятни неща.

– Пази се, Вега. Тя е опасен враг.

– Как да победя Лейдън-Тош, Домитар? Затова съм тук. Трябва да ми кажеш, иначе се боя, че ще загина на онази арена.

Домитар отвърна лице за секунда. Когато ме погледна отново, то бе обзето от странно изражение.

– Смятам, че вече знаеш как да го победиш, Вега.

– Нима? И защо смяташ така?

– Защото си го правила и преди.