Довършителката

VIGINTI DUO ЕОН И ЯМАТА

Продължих към Комините пешком, без да летя. Не ме беше грижа дали ще закъснея с една или дори с десет минути. Щом Моригон го бе заявила, явно нямаше да вляза във Валхал. Но и за това също не ме беше грижа. Родителите ми ги нямаше – бяха изчезнали пред очите ми, сред стълбове от огън. Никога не бях подозирала, че нещо подобно е възможно. Вече се питах кои са били те, коя съм аз самата. И какво беше това място, което наричах свой дом. Изведнъж изпитах усещането, че всичко около мен е лъжа. И това усещане бе толкова силно, че завладя цялото ми съзнание.

Бях обещала да запазя в тайна видяното в Приюта – така се лишавах дори от възможността да излея мъката си пред някого.

Домитар не се забелязваше никъде. Вратата на офиса му бе затворена, вътре не светеше. Във фабриката вече работеха едва десетина Уъгове. Всички останали бяха мобилизирани да секат дървета, да копаят ровове и да издигат Стената.

Преоблякох се и влязох в цеха. Край тезгяха ми лежаха дълги по няколко метра метални ленти. Краищата им бяха груби и назъбени. Моята задача бе да ги изгладя и да им пробия дупки. Там щяха да се прикачат вериги, с чиято помощ да се повдигат цели снопове от греди. Работата бе трудна и досадна, още повече че постоянно трябваше да се пазя от острите ръбове, които режеха дебелите ми ръкавици и нараняваха кожата ми.

Отново се сетих за язвителните думи на Роман Пикус – че съм достигнала границата на възможностите си, че от мен никога няма да се получи нещо повече от обикновен фабричен труженик. Че възможностите на Джон са далеч по-големи от моите. Изглеждаше дребнаво, дори абсурдно да си хабя нервите с това на фона на случилото се с родителите ми през нощта, но мислите ми постоянно се връщаха натам. Емоциите се оказваха трудни за обуздаване, като стадо Кретове, стремящи се упорито към свобода.

Защо ли Моригон ми се бе притекла на помощ тази сутрин? Желанието на Кроун явно беше да ме хвърли във Валхал и той като нищо щеше да го изпълни, ако тя не бе застанала на моя страна. По изражението и личеше, че не вярва на нито дума от моите лъжи. И все пак най-неочаквано заяви, че се възхищава на волята, твърдостта и куража ми.

Мразех я за това, че беше изтръгнала от мен обещание да мълча относно случката в Приюта, но същевременно изпитвах благодарност. Изобщо, в главата ми цареше пълен хаос и не знаех какво да мисля.

През обедната почивка излязох навън, за да отнеса на Хари Две купичка с вода. Дадох му и малко храна, която той лакомо погълна. Седнах до него на земята и се загледах в Комините. Те представляваха колосално здание и през двете си Сесии тук бях видяла едва малка част от него. И все пак можех да се обзаложа, че съм видяла повече от всеки друг Уъг, работещ във фабриката. Докато измервах с поглед височината му, изведнъж ми хрумна, че в него би трябвало да има много повече от два етажа. Това бе озадачаващо, защото в нощта, когато се надпреварвах с Джабитите, стълбите свършваха на втория етаж и нагоре нямаше други. Или не, по-точно бе да се каже, че не бях видяла други. Напълно възможно бе да има още стълбища в други части на сградата.

Докато минавах обратно през портала, Домитар ми прегради пътя. Направи ми впечатление, че днес не мирише на Огнена вода. Дрехите му не бяха измачкани, а очите му гледаха ясно, без следа от обичайното зачервяване, причинено от пиенето.

– Просто се отбих да нахраня кучето – рекох. – Не се притеснявай, ще си свърша работата за деня. В някои отношения металните ленти са дори по-лесни от красивите дрънкулки.

– Това е добре. Защото ти предстои да правиш още много от тях.

– Тогава може би не е зле да наемеш още един Довършител, на мястото на Хърмс.

– Няма да има други Довършители – изръмжа той.

– Е, значи ми се полага поне малко повишение на заплатата.

– Това е труд в името на Горчилище. Би трябвало да си готова да го вършиш и безплатно.

– А ти защо не се откажеш от надницата си, Домитар?

– Някой ден ще си научиш мястото, Вега, помни ми думата.

– С удоволствие – промърморих под носа си. – Стига да не е това място.

– Разбирам, че тази сутрин почти си закъсняла – отбеляза остро той.

– Имах основателна причина.

– Чудя се коя причина е достатъчно основателна, за да клинчиш от работа, особено във времена като тези.

Поколебах се. Обикновено не обсъждах лични проблеми с Домитар.

– Състоянието на родителите ми в Приюта изглежда се е влошило – рекох накрая.

Той склони глава, което ме учуди. Но още повече ме учудиха следващите му думи:

– Често мисля за тях, Вега. Моля се в Камбанарията за оздравяването им. Те бяха добри Уъгове. Дано съдбата бъде благосклонна към тях.

Когато ме погледна отново, ми се стори, че в очите му блестят сълзи. Сълзи в очите на Домитар? Това вече бе върхът на всичко.

После той се обърна и си тръгна, а аз усетих зад гърба си още нечие присъствие. За миг се побоях да не би да е Кроун, дошъл да ме отведе във Валхал въпреки уверенията на Моригон, но се оказа, че е просто старият Дис Фидус.

– Време е да се връщаш на работа, Вега – рече тихо той.

Кимнах и поех към цеха. На минаване край офиса на Домитар надзърнах и мярнах силуета му. Освен ако слухът не ме лъжеше, отвътре долитаха сподавени ридания.

Останалата част от деня ми премина като в мъгла. Трябва да съм работила здраво, защото, когато сирената най-сетне прозвуча, върху количката край тезгяха ми се издигаше цяла купчина метални ленти, всичките шлифовани и гладки като кожа на Младок, със задължителните дупки, пробити точно по начина, описан в инструкцията. Минах през съблекалнята, взех наметката си и излязох.

Дис Фидус затвори портите след мен и чух щракването на ключалката. В този момент взех решението си. Щях да се върна обратно в Комините. Помнех видението на жестоката битка, както и потока от кръв, който ме бе отнесъл, и лицето на крещящия Уъг, изобразено върху месинговата дръжка. Разбира се, помнех и Джабитите.

Но по-ясно от всичко помнех образите на родителите си, които бях зърнала, докато падах в червената пропаст. Те добиваха особен смисъл сега, когато тях вече ги нямаше. Явно не можех да узная истината от Приюта, нито от Съвета. През последните дни осъзнавах на собствен гръб, че Горчилище не е това, което изглежда. То криеше тайни – тайни, които бях решена да узная.

Минута по-късно Дис Фидус мина покрай мен на път за вкъщи. Не след дълго го последва и Домитар. Притаих се във високата трева. Сякаш разбрал намеренията ми, Хари Две стори същото. Когато всичко наоколо опустя, потупах кучето по главата и прошепнах:

– Стой тук и кротувай. Скоро ще се върна.

Станах и тръгнах към фабриката, но то ме последва.

– Не! – посочих го с пръст. – Ти оставаш вън.

Това се повтори още два-три пъти, но то само махаше усмихнато с опашка и после неизменно тръгваше отново.

Накрая се отказах. По всичко изглеждаше, че ще си правим компания.

Проникнах в Комините през същата странична врата както и предния път и без да губя време, се насочих към стълбите. Не ми се щеше да оставам тук по тъмно. Изкачих се до втория етаж, следвана неотлъчно от Хари Две. Намерих вратата, разбита от Джабитите. Тя бе напълно ремонтирана. Отворих я и влязох в стаята.

Сега можех да видя, че металните предмети, който се бяха сринали с дрънчене отгоре ми, разкривайки малката вратичка, всъщност са лъскави рицарски доспехи. Те също бяха изправени и поставени на мястото си. С известни усилия успях да ги отместя встрани. Кучето започна да ръмжи при вида на пищящия Уъг, но аз му изшътках и то притихна начаса. Промуших се през тесния отвор и вдигнах глава, очаквайки да видя стената от кръв, носеща се насреща ми. Бях готова да прибягна до помощта на Дестин, ако се наложи. Държах да видя отново образите на родителите си в онази бездна, но нямах намерение да давя себе си, нито кучето за целта.

Но кръв нямаше.

Докато стоях, каменната стена просто изчезна, разкривайки огромна бездна точно пред мен.

Усетих, че ми се завива свят от тази трансформация. Как можеше нещо, което допреди малко е съществувало, изведнъж да изчезне? Или да се превърне в друго нещо? Очевидно преди много Сесии Комините бяха изпълнявали различно предназначение. Тук имаше някакво присъствие, някаква сила, абсолютно чужда на мен и на всеки друг Уъг. Е, може би с изключение на Моригон.

Погледнах Хари Две. Той вече не се усмихваше и не въртеше опашка. Докоснах главата му. Тя беше хладна. Прокарах пръсти по ръката си – сякаш цялата кръв се беше изцедила от мен.

Стиснах зъби и пристъпих напред, докато стигнах ръба на пропастта. Погледнах надолу и не повярвах на очите си – гледката бе толкова потресаваща, че неволно се олюлях. Кучето забеляза това, захапа ме за ръба на наметката и ме задърпа назад, за да не падна.

Тръснах глава, за да дойда на себе си, и надзърнах още веднъж. Онова, което се разкриваше пред мен, ме изпълни едновременно с гняв и безнадеждност. Защото там долу бяха всички неща, изработени в Комините с усиления труд на поколения Уъгове. Най-отгоре разпознах предметите, които лично бях направила съвсем наскоро – един сребърен свещник и чифт бронзови чаши. Седнах отпаднало на земята. Стомахът ми се бунтуваше, имах чувството, че полудявам.

Как тези изделия се бяха озовали там? Винаги бях предполагала, че се изработват за богати клиенти, които са ги поръчали. Аз самата никога не бих могла да си ги позволя, но имаше Уъгове, които можеха. Та те бяха красиви, уникални. Те... Тук наивните ми мисли се прекъснаха. Те се правеха просто за да се хвърлят в проклетата яма пред мен. Никога не бяха напускали Комините. Цялата ми работа, цялото ми разумно съществуване бе в тази дупка.

В яда си ударих по земята с ранената си ръка и изпищях от болка. Притиснах я до себе си, за да я притъпя, но от това тя само ме прониза още по-силно. Каква глупачка бях.

До мен се търкаляше някакъв бял камък. Пресегнах се и го хванах, за да видя дали още мога да използвам пръстите си. Удаваше ми се, макар и трудно.

Хари Две стоеше до мен с жалостив вид, сякаш споделяше всичките ми терзания. Той ме близна по бузата и аз го погалих разсеяно.

Бях влязла, за да търся отговори за изчезването на родителите си, а вместо това откривах, че целият ми живот е една лъжа. Напливът на емоциите бе съкрушителен, но трябваше да му устоя.

Изправих се на крака. След като бях дошла чак дотук, бях открила тази яма, трябваше да стигна докрай.

– Хайде да вървим, Хари Две.

Заобиколихме пропастта и от другата и страна се натъкнахме на отверстието на тунела. През него се стигаше до просторна пещера.

Огледах се, но не видях друг изход от нея – само високи, грапави каменни стени. Обхваната от безсилна ярост, изведнъж изкрещях:

– Искам отговори, чувате ли! Още сега!

Начаса долових в далечния край на пещерата някакво движение. Извърнах се и извиках:

– Кой е там?

Примигнах, мъчейки се да видя по-добре малкото кълбо светлина, потрепващо в мрака. То бавно се приближаваше и нарастваше, докато не се преобрази в силует. Накрая силуетът се превърна в дребна фигурка, носеща фенер. Тя спря пред мен, вирна глава и очите ни се срещнаха.

– Кой си ти? – попитах с треперещ глас.

– Еон – дойде отговорът.

Съществото имаше синя наметка и носеше в ръка дървена тояга с месингова дръжка. На светлината на фенера успях да различа дребно, сбръчкано лице, което определено бе мъжко. Очите изпъкваха и заемаха много по-голяма част от него, отколкото бих очаквала. Ушите бяха малки, със заострени нагоре върхове, а ръцете – въздебели и набити, с къси, извити пръсти. Съществото бе босо – можех да видя дребните му стъпала, подаващи се изпод наметката.

– Какво си ти? – прошепнах занемяло, защото то явно не приличаше на никой Уъг, когото познавах. Имах чувството, че е прозрачно – светлината сякаш минаваше право през него.

– Аз – отвърна то – съм Еон. Има само един.

– Какво правиш тук, Еон?

– Тук се намирам.

Поклатих объркано глава.

– И какво според теб е това място?

– Където се намирам – дойде отговорът. Световъртежът ми взе да се обажда отново. Така нямаше да стигнем далеч.

– Казвам се Вега Джейн – рекох бързо и му протегнах ръка, смръщвайки се от болка.

Еон огледа разбитите ми и окървавени кокалчета и посочи камъка, който държах в другата си длан.

– Прокарай го над раните си и мисли за хубави неща.

– Какво? – Все повече се убеждавах, че този малък приятел не е с всичкия си.

– Прокарай го над раните си и мисли за хубави неща – повтори той.

– Това е обикновен камък, който взех от земята, преди да вляза тук.

– Не е обикновен, а Целебен. Можеш да познаеш по дупката в него.

И действително, едва сега забелязах, че камъкът е пронизан от малко отверстие. Освен това цветът му беше чисто искрящобяло.

– И какво прави? – попитах предпазливо.

– Просто мисли за хубави неща.

Въздъхнах и изпълних заръката на Еон. Ръката ми моментално заздравя. Болката изчезна, не остана и следа от кръв. Вторачих се невярващо в нея, като замалко не изпуснах камъка.

– Как стана това? – възкликнах.

– В Целебния камък е затворена душата на могъща магьосница.

– Магьосница? – примигах насреща му.

– Жена, надарена с магически сили – фиксира ме той с изпъкналите си очи. – Сред които и способността да лекува, както сама се убеди.

Погледнах за сетен път ръката си и трябваше да призная, че е прав. По гърба ми полазиха тръпки от факта, че държа в дланта си нещо, което може да лекува рани само с мисъл. Но от друга страна, защо ли се учудвах. Та нали имах верига, която ми позволяваше да летя. И се бях давила в река от кръв в същата тази сграда само за да изчезна от нея и да се озова мистериозно от външната и страна. Все повече се убеждавах, че Комините са място, претъпкано с всевъзможни сили, загадки и тайни.

– И нещо толкова ценно просто се търкаля по земята?

– О, той се появява където си ще – отвърна напевно Еон. – Или пък там, където имат нужда от него.

– Всичко ли може да прави? Да изпълнява всякакви желания?

– Не, не. Но улавя добрите мисли на онзи, който го държи. Ако си тъжен, ще те облекчи. Ако смяташ, че малко късмет няма да ти навреди, ще ти го донесе. Но си има своите ограничения.

– Като например? – попитах любопитно.

– С негова помощ не можеш да навредиш другиму. Не само че няма да изпълни желанието ти, но и ще си навлечеш ужасни последици, ако опиташ. – Той млъкна и ме огледа. – Много ли си изстрадала?

– Малко повече, отколкото бих ми се искало – отвърнах сухо. – И с какво се занимаваш тук?

– Моята раса е пазител на времето.

– И защо му е притрябвало на времето да го пазят?

– Бих очаквал такъв въпрос от някой, който не е виждал миналото или бъдещето си от различна перспектива.

– Ти можеш да виждаш миналото и бъдещето?

– Последвай ме, Вега Джейн.

Преди да успея да отвърна каквото и да било, той се обърна и бавно пое по тунела. Погледнах към Хари Две, който бе наострил заинтригувано уши.

Миналото и бъдещето ми? Вече се бях убедила, че миналото ми е една лъжа. Дали щеше да е от полза, ако го видех от различна перспектива? Не бях убедена, но нямах нищо против да опитам.

Когато стигнахме края на тунела, Еон спря, обърна се към мен и ми посочи близката стена. Вдигнах очи към нея, като очаквах да видя единствено скала. Вместо това видях огромни порти от ковано желязо. Ковачите в Комините понякога изработваха такива, удряйки искрящия метал с чуковете си. Единствената разлика бе, че тези порти сякаш още не бяха изстинали. Всъщност изглеждаха нажежени до бяло.

– Горещи ли са – попитах, без да ги доближавам прекалено.

– Не, всъщност дори са хладни на допир. – Еон ги потърка с ръка и ме подкани да последвам примера му.

Сторих го предпазливо. Наистина беше така.

Той извади два ключа от джоба на наметката си и ми ги подаде.

– Златни ли са? – попитах.

Еон кимна.

– Всички ключове, предназначени да отварят магични неща, са от злато.

– Това някакво правило ли е? – усмихнах се на странната забележка.

– Повече от правило, защото правилата могат да се променят. Това е истина.

– Мисля, че разбирам. – Но в казаното имаше толкова дълбок смисъл, че не знаех дали мога да вникна в него докрай.

– Безброй забележителни събития, които са могли да се случат, не са се случили, защото някой не е имал куража да отвори дадена порта.

– Е, предполагам, че понякога е по-разумно да не я отваряш – възразих упорито. После добавих: – Как да различа ключовете? Кой е за миналото и кой за бъдещето?

– Всъщност не можеш да ги различиш – рече Еон. – Ще трябва да избираш наслуки. И имаш право само на един избор – минало или бъдеще.

– Какво ще стане, ако ми се падне миналото?

– Тогава ще видиш него. Твоето минало.

– А ако се падне бъдещето?

– Ще видиш какво ти предстои, разбира се.

– Не съм сигурна, че искам да знам какво ме чака занапред.

– Тъй или иначе, трябва да избереш – каза Еон.

Загледах ключовете в ръката си. Бяха напълно еднакви. Но явно ефектът щеше да е противоположен, в зависимост кой от двата решах да използвам.

– Наистина ли няма начин да се различат?

Той наклони малката си глава.

– Да не би да имаш предпочитание?

– Миналото – отвърнах без колебание. – Макар вече да съм го изживяла, напоследък откривам, че със същия успех можех и да не съм – толкова мътно е всичко в него. Трябва да го проумея напълно, ако искам да имам бъдеще. Поне така ми се струва.

– Тогава, Вега Джейн – рече след кратък размисъл Еон, – ще споделя с теб, че повечето избиращи се озовават в бъдещето. Знам го, защото, когато се върнат, ми разправят преживелиците си.

– Но ако действително няма начин да отгатна, значи шансовете ми са равни.

– Мога само да те посъветвам да огледаш ключовете и да се опиташ да познаеш кой ти е нужен, вземайки предвид всичко, което ти казах – отвърна Еон.

Отстъпих крачка назад и сложих двата ключа редом върху дланта си. Формата им съвпадаше до последното зъбче. Но после ми хрумна нещо от думите на странния ми събеседник. То съдържаше намек, според мен нарочен.

Разлика, макар и едва доловима, все пак се забелязваше. Единият ключ имаше повече драскотини от другия. Погледнах масивните железни порти. Бях отваряла достатъчно брави, за да забележа, че ключалката е сложна и извита, тъй че трудно можеше да вкараш ключ в нея, без да го надраскаш. А Еон бе казал, че пътуванията до бъдещето са по-чести. Ето че вече разполагах с отговор. Усмихвайки се широко, подадох издраскания ключ обратно на Еон.

– Имаш набито око, Вега Джейн – каза той, после махна по посока на портите. – А сега вече е време да тръгваш.

Поех си дълбоко дъх и ги доближих. Но преди да направя решителната крачка, погледнах отново към Еон.

– Какво точно ще стане?

– Никой няма да те вижда и чува и каквото и да се случи, няма да пострадаш. Но също така по никакъв начин няма да можеш да се намесваш в събитията, на които ще станеш свидетел. Такъв е неотвратимият закон на времето.

– Един последен въпрос. Как ще се върна?

– През същата порта. Не се бави излишно, Вега Джейн. И не мисли, че си луда, каквато и лудост да видиш край себе си.

Не ми оставаше друго, освен да проверя сама. Протегнах ръка и пъхнах ключа в ключалката. Усмихнах се насърчително на Хари Две и го превъртях.