Довършителката

UNDEVIGINTI ОТНОВО У ДОМА

Когато пристигнах в Общежитието с Хари Две, Какус Луун ме пресрещна на вратата. Хвърли презрителен поглед към мъника и изръмжа с дрезгавия си от Пушливо биле глас точно толкова грубо, колкото бях очаквала:

– Тоя помияр няма място в почтено заведение като моето.

Погледнах към спътника си, който определено изглеждаше най-добре от трима ни – лицето му бе по-симпатично от това на Луун, а козината му в по-добро състояние от моите дрехи.

– На Уъговете е разрешено да гледат домашни любимци – отвърнах. – Аз ще се грижа за него, ще го храня, поя и ще поддържам чистота.

– Не го пускам в къщата си и толкова.

– Това не е твоя къща. Принадлежи на Роман Пикус. – Знаех, че репликата няма да ми помогне, но Луун ме дразнеше дори само с дишането си.

– Значи мислиш, че господин Пикус ще остане във възторг от присъствието на презряната твар, така ли? Е, значи не го познаваш толкова добре, колкото мен.

– Ще се оплача на Моригон – опитах да сменя тактиката.

– Можеш да се оплачеш на който Уъг поискаш, проклетият ми отговор ще бъде пак същият.

И той затръшна вратата в лицето ми. Обърнах се към Хари Две, който ме зяпаше с пълно обожание, без да се влияе от злостната тирада на Луун. Помислих около минута и после си рекох, че може пък всяко зло да е за добро.

Влязох вътре, качих се устремно в спалнята на втория етаж, събрах оскъдния си багаж и изтрополих обратно по стълбите. Долу в трапезарията Луун ме изгледа втрещено. Жена му Хестия надничаше плахо иззад гърба му, триейки загрубели ръце в мръсната си престилка.

– Накъде си тръгнала така? – попита Луун, сочейки скромния вързоп, съдържащ всичките ми вещи.

– Щом като кучето ми не е добре дошло тук, ще си потърся друго място за живеене.

– Няма къде да намериш – озъби се той. – Всички пансиони са пълни, всеки Уъг го знае.

– Имам нещо наум.

– Заети са, казвам ти, до последното легло.

– Винаги мога да спя на Долната улица – парирах го аз.

– И откога стана толкова самостоятелна? – изгледа ме изпод вежди Луун.

– Вега, не можеш да се върнеш там – обади се кротко Хестия. – Още си малка, за да живееш сама. По закон трябва да имаш петнайсет навършени Сесии.

– Е, след като искам да задържа кучето си, май нямам особен избор, а и съвсем скоро ще стана на петнайсет – отвърнах с топла усмивка, предназначена единствено за нея. Тя се подчиняваше безропотно на своя Мъжки, но инак винаги се бе държала добре към Джон и мен. – Във всички случаи, благодаря ти за гостоприемството.

Тя се обърна и влезе обратно в кухнята, а Луун се изплю на пода с думите:

– Ще видим какво ще каже Съветът за това.

– Да, ще видим – отвърнах дръзко аз.

Тръгнах по павираната улица и Хари Две послушно ме последва. Предполагам съм била необичайна гледка с вързопа през рамо и кучето по петите си, защото Уъговете, които срещахме тук и там, се обръщаха подире ми.

Стигнахме Долната улица и свърнахме по нея. Тя се наричаше така, защото бе в ниското и винаги се наводняваше при пороен дъжд, а освен това бе стара и разнебитена. Няколкото и магазинчета не бяха често посещавани, а и стоките в тях отстъпваха по качество на тези на Главната.

Простата къща с дъсчена фасада бе малка, невзрачна и очукана от времето, но за мен винаги щеше да си остане красива, топла и приветлива. Познавах я добре. Някога живеех тук заедно с мама, татко и Джон. После, когато отведоха родителите ни в Приюта, брат ми и аз също трябваше да я напуснем и да отидем в Общежитието.

Спрях и погледнах прозореца над верандата. Той бе пукнат още от времето, когато Джон, като бебе, хвърли по него чашата си с мляко. Стъклото трудно се намираше в Горчилище, затова така и не го поправихме. Приближих се и надзърнах през него. Успях да видя масата, където се хранехме със семейството ми. Тя бе прашна и покрита с паяжини. В далечния и край бе столът, на който седях. В ъгъла на стаята бе струпана купчина от вещи, които така и не взехме със себе си, защото нямаше къде да ги държим.

Опитах бравата. Беше заключена. Бързо се справих с нея с помощта на малките си инструменти. Отворих вратата и влязох, последвана от Хари Две. Незабавно ме обгърна хлад – температурата вътре бе много по-ниска, отколкото навън. Учудих се, но само за миг.

Говореше се, че духовете на миналото винаги държат студено, защото са сами, без нищо, което да ги сгрява. А ние бяхме оставили в този дом толкова много. Тук бяхме семейство. Заедно имахме нещо, което никой от нас не притежаваше поотделно. Но то бе безвъзвратно отлетяло.

Потреперих и се загърнах по-плътно в наметката, прекосявайки стаята. Коленичих край купчината и започнах да разглеждам вещите, докато Хари Две душеше из новия си дом. Попаднах на различни дрехи, които вече нямаше да са по мярка на повехналите тела на мама и татко. Нямаше да станат и на мен, защото през последните две Сесии се бях издължила доста. Оставих ги и разлистих няколко рисунки, които бях правила като Младок.

Сред тях имаше една на брат ми, а също и мой автопортрет. Осветих го с фенера, за да го видя по-добре през парата, която изпускаше дъхът ми. Тук бях може би на осем, което означаваше, че дядо ми вече е липсвал през половината ми живот. Не изглеждах щастлива. Всъщност дори се мръщех.

Разопаковах вързопа си, намерих зад къщата малко дърва и запалих приличен огън с една от малкото си останали кибритени клечки. Вечерях от тенекиената кутия, като разделих храната с Хари Две, който лакомо погълна своя дял. Сега прехраната бе моя отговорност и трябваше още по-усърдно да припечелвам, да трупам, събирам и разменям запаси, имайки предвид, че Хари Две и Джон... Спрях мисълта си. Сега бяхме само кучето и аз. Джон вече не влизаше в сметките.

Излязох отвън и завъртях крана на старата чешма. Водата отначало потече ръждива, но бързо се избистри. Това беше добре, защото нямаше откъде другаде да утоляваме жаждата си. Налях една купичка за Хари Две и той я излока шумно, след което отиде да се облекчи в тревата.

Придърпах един стол и седнах край огъня. Кучето се настани на пода до мен, положило муцуна върху лапите си. Тази къщурка бе принадлежала на Върджил Джейн и след неговата смърт бе наследена от сина му, моя баща. Когато пратиха родителите ми в Приюта, ние я изоставихме, но предполагах, че все пак имам повече права над нея от всеки друг Уъг.

Мислите ми бяха прекъснати от чукане по вратата. Обърнах се сепнато. Дали нямаше да се окаже, че старият ни дом е конфискуван от Съвета? Или че ще трябва да го освободя, защото съм твърде малка да живея сама?

Отворих и заварих Роман Пикус да стои на прага.

– Да? – рекох колкото се може по-небрежно.

– Каква муха ти е влязла в главата, Вега? – попита той, местейки цигарата си с Пушливо биле от единия ъгъл на устата в другия.

– В смисъл? – попитах невинно.

– В смисъл да се местиш от Общежитието тук, разбира се.

– Луун не ме пускаше вътре с кучето, затова нямах друг избор.

Роман погледна към Хари Две, който се бе наежил и оголил малките си зъбки. Личеше, че отсега има отличен вкус по отношение на Уъговете.

– И зарад това зверче си сменила всички удобства с някакъв коптор?

– Поне си е мой коптор.

– Още си малка да живееш сама.

– Справям се сама още откакто отведоха родителите ми в Приюта. Да не мислиш, че Какус Луун се е грижил за мен? Още повече, сега без Джон ще ми е по-леко. А ако Съветът не е съгласен, може да ми го каже директно.

– Като стана въпрос – изгледа ме хитро Роман, – научи ли вече за брат си?

– Той сега живее при Моригон.

– Остарели са ти новините – рече тържествуващо той. – Говоря за повишението му.

– Повишение?

– Значи не знаеш, а?

Естествено, изгарях от любопитство, но не ми се щеше да му доставям удоволствие, като го покажа. Той хвърли фаса пред прага ми и го смачка с тока на ботуша си. После важно извади от джоба на мазното си палто лула, натъпка я с още Пушливо биле от онова, което сам продаваше на Уъговете три пъти по-скъпо, отколкото струваше, и се зае самодоволно да я разпалва. Накрая в нощния въздух се заизвиваха гъсти кълба дим.

– Та относно повишението на Джон – започна и отново млъкна, дръпвайки още два пъти от лулата, за да ме накара да чакам. Идеше ми да грабна нещо тежко и да го халосам по главата. – Направиха го специален сътрудник на Съвета.

В първия миг останах като замаяна, но бързо се окопитих.

– Но той е още Младок. Не може да заема такава длъжност.

– Нали тъкмо това ти обяснявам, Вега – рече снизходително Роман, – затова са го нарекли специален. Не бери грижа, всичко е официално, както си му е редът, с подписи и печати. Тансий го предложил, с благословията на Моригон. Останалите, щат не щат, го одобрили, с пълно единодушие. Къде ще ходят? Дори Кроун гласувал „за“, а този Уъг не се съгласява лесно.

– И какво точно прави един „специален сътрудник“ на Съвета? – попитах свъсено. Нарочно се преструвах на недоволна, защото знаех, че докато смята, че ме разстройва, ще продължи да говори и да ме зарежда с подробности.

– Ами нали знаеш, че досега Джон участваше в проектирането на Стената?

– Откъде ще знам, нали по цял ден съм на Комините...

Роман се наведе по-близо, но леко се отдръпна, когато Хари Две започна да ръмжи.

– Да, вярно. Е, вече са го назначили да надзирава целия строеж.

– Мислех, че Тансий се занимава с това – погледнах го из-косо.

– Уъговете говорят най-различни неща. На мен главата не ми увира съвсем, ама чувам, че било много сложно, имало различни препятствия и тъй нататък.

– И как ще помогне Джон?

– Тъкмо там е въпросът, нали? – ръчна ме той с мундщука на лулата. – Разбирам, че затуй са го избрали, щот’ пипето му сечало като бръснач. Добре че от цялата фамилия Джейн се извъди поне един, който да има нещо тук горе. – И той се почука по челото.

– Да не намекваш, че Върджил Джейн не е бил достатъчно умен?

– Това е минало, Вега. Сега сте само двамата с Джон. Вярно, ти се трудиш честно в Комините, успяваш да си изкараш прехраната, но само толкоз. Дотам са ти възможностите. Докато Джон е друга работа. Момчето има възможности, бъдеще.

А след този пост на специален сътрудник като нищо го виждам как с още малко зор ще стане и член на Съвета.

– Че защо му е притрябвало?

Роман изглеждаше потресен.

– Защо му е да става член на Съвета? И това питаш ти, последната Женска от рода Джейн? Толкова си се чалнала, че направо ми дожалява, като те слушам.

– Не съм последна, майка ми и баща ми са още живи.

Той изтърси пепелта от лулата си и я доугаси с подметката на ботуша си от гармова кожа. После затъкна палец в колана си и рече:

– И какво им е живото според теб? Два същински трупа, само дето още дишат.

И без да докосвам Дестин, усещах, че се е нажежила като огън. Моите бузи също пламтяха от ярост. Личеше си, че Роман иска да ме предизвика да го ударя. Затова и бе отгърнал палтото си, да ми покаже късата морта, затъкната в кожен кобур на колана му.

Реших, че няма да клъвна на примамката. Или поне не открито.

– Знаеш ли – казах, – може би е добра идея Джон да влезе в Съвета.

– Е, това е вече друга приказка. Току-виж ти е останал някой грам мозък, макар че силно се съмнявам. – И той се разсмя толкова буйно, че едва не се задави.

– Тъкмо ще успее да прокара идеите си – продължих. – Една от тях е, че Съветът трябва да поеме контрола над всички пансиони, защото собствениците им злоупотребяват с цените. Сигурна съм, че ще я сподели с Моригон, а тя – с Тансий.

Челюстта на Роман увисна едва ли не до дръжката на мортата му.

– Също така според него не е редно Пушливото биле и Огнената вода да се продават на тройни цени, защото твърде много Мъжки си харчат парите за тях и не успяват да изхранват семействата си. Затова трябвало да се въведат строги регулации.

Джон никога не бе изказвал подобни идеи. Те си бяха лично мои, но понеже бях Женска, никой нямаше да ги вземе на сериозно.

Челюстта на събеседника ми вече достигаше почти до върховете на гармовите му ботуши.

– Е, освен да ти пожелая лека нощ, Роман – рекох и захлопнах вратата пред носа му. За първи път от дълго време се усмихнах, но усмивката ми не трая дълго.

Върнах се на стола си край огъня и се замислих върху чутото току-що. Джон да стане специален сътрудник? Не се съмнявах в умствените способности на брат си, но никога не се бях надявала, че ще се издигне до такъв пост още преди да е навършил дванайсет Сесии. И все пак не той бе изпросил назначението си. Роман спомена, че Тансий го е предложил, с благословията на Моригон.

Неволно изпуснатата реплика бе поредно доказателство, че структурата на властта в Горчилище не е това, което повечето Уъгове предполагат. Думата на Моригон явно тежеше повече от тази на Тансий. Кой би го допуснал?

Станах и хвърлих още една цепеница в огъня, сетне огледах своя стар нов дом. Взорът ми се спря върху купчината вехтории в ъгъла и аз отидох до тях. Пламъците не осветяваха добре стаята, затова взех фенера, който бях донесла заедно с багажа си, и го запалих.

Хари Две се настани до мен и взе да ме наблюдава, докато ровех из останките на семейната си история. Имаше цветен портрет на дядо ми Върджил и неговата съпруга Калиопа. Чертите на дядо бяха ярки и характерни. Личеше си будният му, неспокоен ум. Баба бе мила и жизнерадостна, изпитваща удоволствие просто да вижда околните щастливи. Определено беше моята любимка, но не ни бе писано да прекараме дълго заедно – тя се разболя и умря още преди Случката на мъжа си.

Накрая зарязах вехториите и се загледах в помръкващата жар на скромния си огън. Представих си как Джон, вече важна част от Съвета и йерархията на Горчилище, сега седи след обилна вечеря пред камината в красивата библиотека на Моригон и доволно чете някоя книга.

– Не се самосъжалявай, Вега – изрекох на глас, което накара Хари Две да наостри уши. – Пищните угощения и още по-пищните титли всъщност нямат никакво значение.

Аз знаех, че Кръвниците не съществуват. Знаех и че Куентин Хърмс не е кроил никакви заговори с чудовища за превземане на Горчилище. Знаех, че Съветът върши нещо, за което ние, обикновените Уъгове, сме в неведение. Имах книга и карта, способни да ме преведат през Мочурището. Бях видяла в Комините невероятни неща, говорещи за минало, държано в тайна от нас. И освен това притежавах верига, с чиято помощ можех да летя.

Едва сега, за първи път в живота си, сериозно се замислих дали да не напусна това място. Да избягам от него. Бях го смятала за свой дом, но вече дори не знаех какво е.

Станах и се загърнах с наметката. Хари Две веднага се изправи и застана до мен.

Имах да свърша още нещо в Горчилище, нещо от изключителна важност за мен.

Трябваше да видя родителите си.