Довършителката

VIGINTI UNO НЕОЧАКВАН СЪЮЗНИК

Той ме доближи и видях, че е въоръжен с дългоцевна морта и сабя.

– Да?

– Тази нощ си била в Приюта.

– В Приюта? – рекох неопределено. Усещах как Дестин ме пристяга през кръста.

– Да – отвърна твърдо той.

– И какво значение има къде съм била тази нощ?

– Нон те обвинява, че си го нападнала.

– Защо ще го нападам? Той е три пъти по-едър от мен. Кроун спря на половин метър от мен и ме изгледа от глава до пети.

– Защо, наистина. Но това не е всичко, Вега.

Знаех какво предстои и зачаках да го изрече.

– Родителите ти се изчезнали от Приюта. – Той сведе лице досами моето. – Какво видя, Вега? Трябва да ми кажеш. Какво видя в стаята им?

Стиснах юмруци толкова силно, че ноктите се впиха в дланите ми.

– Не съм длъжна ти да казвам нищо.

– Отговорът ти не ми харесва – поклати глава той.

– Върви в Пъклото!

– Да не би да ти се ходи във Валхал? – изрече Кроун с влудяващо спокойствие, поставяйки ръка върху дръжката на сабята си. Дестин се вледени върху кожата ми.

– Кроун – разнесе се глас зад нас.

И двамата се обърнахме едновременно.

Беше Моригон.

Потърсих с очи каретата, но не я видях. Тя сякаш се бе материализирала от нищото.

– Мадам Моригон – каза смутено Кроун, видимо объркан от появата и. – Тъкмо се канех да арестувам тази Женска за престъпни деяния срещу други Уъгморти.

– Какви престъпни деяния? – попита Моригон, без да сваля взор от него.

– Нападнала е Нон пред Приюта. Той даде показания. А междувременно Хектор и Хелън Джейн са изчезнали оттам. Това са все сериозни въпроси, които следва да се поставят пред Съвета. А докато трае разглеждането им, тя трябва да бъде затворена във Валхал.

– Обсъди ли го с Тансий?

– Аз самият току-що научих, че...

– Какво точно твърди Нон? – прекъсна го тя.

– Заварил я да излиза от Приюта. Опитал да я залови, но тя го атакувала без всякаква причина.

– И по какъв начин?

– Казва, че му нанесла ужасяващ удар, от който изпаднал в безсъзнание.

– Уъг с размерите на Нон да бъде повален от Женска на четиринайсет Сесии? – Моригон поклати скептично глава. – Струва ми се твърде, твърде слабо вероятно. И ти просто взе думите му на доверие?

– Значи според вас лъже?

– А според теб Вега е престъпница само въз основа на неговите твърдения. Виж, ще поговоря с Нон. Ако иска да повдигне официално обвинение, ще се заемем със случая.

– Знаете ли, че тя се е заселила в стария си дом? Никой Уъг няма право да живее самостоятелно, докато не навърши петнайсет, но нея не я е грижа за законите – нали така, Вега?

Не отговорих, защото не знаех какво да кажа. Обърнах се към Моригон, която продължаваше да фиксира Кроун с поглед.

– Да, известно ми е – каза тя. – Както и на Тансий. Очевидно не е имала друг избор. Луун не пуска кучета в Общежитието.

– Значи трябва да се отърве от кучето – тросна се Кроун.

– Вече споменах, че Тансий е информиран за обстоятелствата – изрече тя с равен глас, който обаче съдържаше повече заплаха от неговите ядни реплики. – А сега, ако няма друго, си свободен да си вървиш.

Двамата се гледаха няколко секунди, след което той сухо се поклони.

– Както кажете, мадам Моригон. – И гърбът му се отдалечи сред дърветата.

Моригон изчака да се скрие напълно, преди да се обърне към мен.

Понечих да кажа нещо, но тя ме спря с жест.

– Не, Вега, няма нужда от обяснения. Ще говоря с Нон. Той няма да повдигне обвинения.

– Откъде си сигурна?

– Няма да ги повдигне – рече по-твърдо тя. Очите и се отместиха към ръката ми, разранена и подута от удара, който бях нанесла на пазача. Побързах да я пъхна в джоба си. – Сигурна съм, че си имала основателна причина. Нон е просто един мазен тулуп.

Почти се усмихнах, чувайки подобен епитет да излиза от изисканата и уста.

– Ами родителите ми? – попитах.

– Ами родителите ти? – повтори Моригон, гледайки ме изпитателно.

– Изчезнали са някъде – излъгах машинално. – Нямаше ги, когато влязох в стаята им.

Сега взорът и стана пронизващ. Двете мълчахме близо минута.

– Знам, че в живота ти са настъпили много промени – каза накрая тя – и тези промени не са били леки.

– Имаш ли представа какво се е случило с тях? – промълвих глухо.

– Не бих могла да имам, Вега, защото за разлика от теб не съм била там. – Думите и ни разделиха като кървава стена. – Но ще те помоля да не споделяш за случилото се с брат си.

– Защо? – учудих се. – Той трябва да знае.

– Това с нищо няма да помогне, а само ще го отвлече от неговите задължения около Стената.

– Задължения около Стената? – извиках. – Значи те са по-важни от изчезването на родителите ни?

– Знанието за това само ще го нарани. Той ще плаче, ще бъде съкрушен от мъка за дълго време. Какво ще стане тогава с останалите от нас? Нима си готова да пожертваш и последния Уъг в селото?

– Нима Джон е толкова незаменим за строежа?

– Уверявам те, че да. Наредила съм на Кроун и останалите членове на Съвета да пазят случката в тайна. Подобни инструкции са дадени и на всички служители в Приюта. Разчитам и ти да не разпространяваш информация за нея. Моля те.

– Но щом си сторила всичко това, значи си знаела за изчезването им още преди Кроун да ти съобщи.

Тя не изглеждаше доволна от заключението ми, което означаваше, че съм права.

– Работата ми е да знам подобни неща, Вега. Е, обещаваш ли, че няма да му кажеш?

Помълчах няколко секунди, зареяла поглед над рамото и към бавно изсветляващата гора.

– Обещавам – кимнах накрая.

Следващите и думи ме поразиха.

– Възхищавам ти се, Вега Джейн. Наистина. Може да се каже дори, че ти завиждам.

– Да завиждаш? На мен? Та ти имаш толкова много, а аз нямам нищо.

– Аз притежавам само вещи – рече тъжно тя. – А ти имаш воля, твърдост и кураж да поемаш рискове както никой друг Уъг, когото познавам. Всичко това идва отвътре, от теб самата, което е най-важното.

Думите й изглеждаха отправени към някакво далечно място, което тя единствена можеше да види. После обаче тонът и се промени.

– Сигурна ли си, че родителите ти вече бяха изчезнали, когато стигна в Приюта?

Само кимнах неуверено. Не бях сигурна, че езикът ми ще смогне да изрече лъжата по убедителен начин.

– Разбирам – въздъхна тя и аз бях уверена, че действително е така.

– Моригон – вдигнах очи към нея, – мога ли да попитам за пръстена на дядо ми?

– Какво за него?

– Какво означава символът, изобразен отгоре – онези три свързани куки? Вече питах Тансий, но той отвърна, че най-вероятно дядо единствен е знаел.

– Щом Тансий е казал така, аз не бих твърдяла друго. – Сведох поглед, разочарована от отговора и, който всъщност не беше никакъв отговор. – Но защо това е толкова важно за теб?

Този път нямаше нужда да скалъпвам лъжа.

– Защото нищо друго не ми е останало.

– Надявам се, че след всичкия този мрак щастието най-сетне ще заблести над теб, Вега – каза тя с нотка на тъга в гласа. – Наистина се надявам.

После се обърна и си тръгна.

Гледах след нея, докато не се изгуби от очите ми. После обърнах взор към небето. Сама не знаех защо. Може би защото се надявах там да открия отговорите, които оставаха скрити за мен тук, на земята.