Довършителката

QUADRAGINTA QUATTOUR ВЪПРОС НА ПЕРГАМЕНТ

След като си тръгнах, минах първо през къщи, за да взема Хари Две, и после заедно извървяхме трите километра до Приюта. Нон вече не охраняваше мястото, затова влязох направо и с учудване установих, че са настанили Дъф в старата стая на родителите ми. Трябваше на два пъти да прочета табелката, за да се уверя.

Отворих полека вратата и надникнах. Както и очаквах, Делф също се оказа вътре. Беше приседнал на ръба на леглото и бършеше челото на баща си с влажна кърпа. Щом ме видя, вдигна очи.

– Как мина Дуелумът?

– Спечелих.

– Срещу кого се би?

– Няма значение. Как е Дъф?

Приближих се и се приведох над болния. Изглеждаше, че спи спокойно, но там, където трябваше да бъдат краката му, завивките лежаха изпънати, защото нямаше какво да ги повдига.

– Горе-долу добре – отвърна Делф. – Утре ще пристигнат протезите.

Кимнах с глава. Баща му щеше да може що-годе да се придвижва, но не и да върши работата си. Понякога, независимо колко са добри, зверообучителите трябва да се спасяват с бягство от питомците си, а това няма как да стане с протези.

– Толкова съжалявам – промълвих.

– Не е твоя вината, Вега Джейн. Стават злополуки.

Седнах до него и улових ръката му.

– Делф, онази секция от Стената падна, защото една от металните ленти се е скъсала. Лента, която аз съм довършила в Комините.

– Знам, Вега Джейн. Чух те, като говореше с онези Уъгове на строежа.

Следващите думи преседнаха в гърлото ми. Как можех да му кажа, че брат ми е променил конструкцията и това е предизвикало аварията? Дали нямаше да тръгне да се разправя с него и да си навлече неприятности, дори да попадне във Валхал?

Накрая само го погледнах и не добавих нищо към коментара си.

Очите му срещнаха моите за момент, после той се отвърна и започна отново да бърше челото на баща си.

– Всичко е наред, Вега Джейн. Знам, че си сторила всичко по силите си.

– Делф? – продумах след кратко мълчание.

– Да?

– Остава ли уговорката ни за Мочурището? След като Дуелумът приключи?

Видях как през лицето му премина рояк от емоции. Взорът му се обърна към баща му, после към мен и отново към баща му, където се задържа окончателно. Той сведе глава.

– Съжалявам, Ве-Вега Джейн.

Усетих как в очите ми напират сълзи. Потупах го по гърба и казах:

– Разбирам, Делф. Той е твоето... семейство. – Щеше ми се и от моето да е останал някой.

Станах и се упътих към вратата.

– Късмет на Дуелума, Вега Джейн.

Обърнах се и видях, че ме гледа тъжно.

– Дано го спечелиш докрай – добави той.

– Благодаря – отвърнах. После го оставих в компанията на баща му и излязох. Отвън грееше топло слънце, но аз никога не бях изпитвала такъв студ в душата си.

Следващата ми спирка бе зданието на Съвета. Изкачих се по стъпалата, разминавайки се с няколко служители, които ми хвърлиха учудени погледи. Без да им обръщам внимание, отворих едно от масивните крила на портала. То бе гравирано с орли, лъвове и нещо, което приличаше на убит Гарм. Мина ми през ума, че Уъгът, който го е изработил, вероятно никога не е виждал Гарм отблизо – изображението бе твърде далеч от ужасяващия облик на оригинала.

За първи път използвах парадния вход. При предното си посещение бях окована във вериги и ме вкараха през задната врата.

Озовах се в просторно преддверие с високи тавани, добре осветено и с приятна температура. Из него сновяха напред-назад членове на Съвета в достолепните си мантии, съпровождани от своите по-скромно облечени сътрудници – повечето Мъжки и само тук-таме по някоя Женска. Винаги се бях чудила защо малко място като Горчилище има нужда от Съвет, че и от толкова грамадна и помпозна сграда за него. Но както повечето ми въпроси, и този засега оставаше без отговор.

Отидох до облицовано с мрамор гише, зад което седеше ниска Женска със строг вид, облечена в сива туника, бялата и коса бе толкова силно опъната назад, че очите и изглеждаха полегати като на котка. Тя вирна нос към мен и произнесе с превзет тон:

– Мога ли да ви помогна с нещо?

– Надявам се, че да – отвърнах. – Тансий тук ли е в момента?

Носът и се вирна още повече, тъй че ако исках, можех да надзърна и в двете и ноздри.

– Тансий? Търсите Тансий? – каза го така, сякаш бях поискала среща с Господ.

– Точно така.

– А вие как се казвате? – попита хладно.

– Вега Джейн.

Нещо трепна в лицето и, издавайки, че е разпознала името ми.

– А, разбира се – рече по-дружелюбно. – Дуелумът. – Погледът и се плъзна по изстрадалата ми физиономия и тя цъкна съжалително с език. – Божичко, виж си лицето само. А сега се сещам, че съм те виждала из Горчилище. Дори беше хубавичка. Тъжна работа.

– Благодаря – измърморих на този двусмислен комплимент. – Е, тук ли е Тансий?

Тя моментално си възвърна формалния вид.

– И по какъв повод го търсиш?

– Личен въпрос. Както знаете, брат ми е специален сътрудник...

– Знам всичко, което е необходимо, за младия Джон Джейн, благодаря – присви устни тя, обмисляйки как да постъпи. – Един момент – рече накрая и като се измъкна иззад гишето, заситни надолу по коридора, като на няколко пъти се обърна да ме погледне.

Зачаках търпеливо връщането и, зяпайки наоколо. Точно над вратата имаше изображение на Алвис Алкумус. Той изглеждаше мъдър и благ, но също и някак замечтан, което ми се стори интересно. Брадата му бе толкова дълга, че стигаше до гърдите. Откъде ли бе дошъл, за да основе селото? Дали бе минал през Мочурището? Или тогава то още не е съществувало? А може би просто е изникнал от земята като гъба? Всъщност все повече клонях към убеждението, че историята за него е просто измислица, пръкнала се от развинтеното въображение на някой Уъг.

Закрачих покрай стените, оглеждайки окачените по тях грамадни картини. Повечето представляваха батални сцени, включващи различни фантастични същества и Уъгове, облечени в брони. Битката на зверовете, за която ни бяха преподавали по време на Обучението. Легендата за нашите предци, победили злите създания и изтласкали ги обратно в Мочурището.

Едно от платната привлече вниманието ми, защото съдържанието му ми бе твърде познато. То изобразяваше воин в ризница, въоръжен с копие и яздещ Слеп, който прескачаше нещо. Върху дясната му ръка бе надяната тъмна ръкавица. Колкото до копието, то бе същото като Мълнията, която сега се спотайваше – макар и в умален вид – в собствения ми джоб. Само цветът му беше не жълт, а черен. Воинът без съмнение бе Женската, загинала на бойното поле по време на пътуването ми в миналото.

Освен цвета на копието в картината имаше и други неточности. Предметът, който ездачката прескачаше, бе малка скала. Подобно препятствие изобщо не налагаше скок от страна на Слепа. Също така тя преследваше Фрек, а на онова бойно поле нямаше никакви Фрекове. Там Женската бе запратила копието си по Колос, бе прескочила мен и после се бе издигнала във въздуха, за да се сражава с друга фигура, възседнала гигантски Адар.

Естествено, не бе изключено на картината да е нарисувана друга битка, но не мислех така – всичко останало твърде точно съответстваше на спомена ми. Просто Колосът и аз бяхме заличени, а на наше място бяха добавени малката скала и Фрекът. Друго – тук щитът закриваше лицето на воина, а аз ясно помнех, че Женската го бе свалила, позволявайки ми да я видя. Вероятно Моригон не искаше зрителите да направят връзка с нейната прародителка. А Колосът бе премахнат, защото Уъговете, с изключение на мен, нямаха дори представа за съществуването на тези чудовища.

Тъкмо се извърнах от картината, чух да приближават бързи стъпки. Дребната, превзета рецепционистка се връщаше, при това, както ми се стори, силно развълнувана.

– Тансий ще те приеме – рече запъхтяно, като очите и щяха да изхвръкнат от орбитите пред тази перспектива.

– Това нещо необичайно ли е? – попитах.

– А, не, напротив. Толкова обичайно, колкото и да храниш Амарок от ръката си.

После ме поведе по дълъг коридор, докато стигнахме до масивна врата в дъното му. Плахо почука и отвътре се чу басово „Влез“. Тя натисна дръжката, бутна ме вътре, затвори след мен и токчетата и отново зачаткаха, отдалечавайки се по мраморния под.

Огледах с известно страхопочитание стаята, изпълнена с безброй предмети. После погледът ми се спря върху едрия Уъг, който седеше зад бюро, сякаш твърде малко както за неговите, така и за размерите на помещението. Тансий се надигна от мястото си и се усмихна.

– Вега. Моля заповядай, седни.

Събрах цялата си останала самоувереност, която не бе никак много, пристъпих напред и се настаних върху крехкия на вид стол срещу бюрото. Чух го как изскърцва под тежестта ми и за миг се уплаших, че ще се разпадне, но той все пак издържа.

Тансий ме загледа в очакване. Плотът пред него бе отрупан с писма, рула пергамент, доклади и планове на Стената, както и с празни официални бланки на Съвета. Преди да успея да отворя уста, той каза:

– Не помня да си чупила носа си на Дуелума.

– О, нищо особено – махнах небрежно с ръка. – Малка злополука в Комините. За няколко дни ще заздравее. – Потърках неловко едното си насинено око. Другото също бе подпухнало, но през него виждах малко по-добре.

– Разбирам – отвърна Тансий по начин, ясно показващ, че прозира лъжата ми.

Прочистих гърло и продължих:

– Днес спечелих и третия си двубой.

– Да, знам – вдигна той гъсто изписан лист. – Докладът пристигна току-що. Бързо си се справила с господин Доджсън. Забележително постижение, предвид добрата му форма. Но е възможно да е допуснал и известни пропуски в подготовката си...

– Просто е твърде самонадеян, за да признае, че има слабости, върху които трябва да поработи.

– Именно – кимна замислено Тансий.

– Предполагам, че за почти съвършени Уъгове като него е трудно да съзрат недостатъците си. Докато аз имам толкова много, че постоянно се старая да ги премахвам.

– Това като че ли е добър подход за всички ни, независимо колко сме съвършени – усмихна се той.

– Днес заложих на себе си – подрънках парите в джоба си. – Докато Кроун смяташе, че ще загубя и това му костваше двайсет и пет монети.

– Правилникът на Съвета ми забранява подобни развлечения, иначе и аз бих заложил на теб, Вега.

– Защо? – попитах, внезапно заинтригувана от коментара му. – Доджсън е силен и опитен противник.

Очите му се присвиха, но усмивката остана върху лицето му.

– Има сила ето тук – отвърна, като присви лакът така, че мускулът изпъна до пръсване ръкава му – и тук – продължи, докосвайки гърдите си. – Ти имаш в изобилие от втората, а тя всъщност е решаваща.

– Значи получавате редовни доклади за хода на Дуелума? – посочих листа в ръката му.

– О, да. Още една победа и ще се биеш за правото да получиш шампионската титла.

– И хиляда монети – добавих.

– Какво общо имат монетите? – махна пренебрежително той. – Ето, аз съм участвал в десетки двубои и те никога не са ме вълнували. Славата е тази, която...

Тук той замлъкна и аз се досетих защо. Погледът му се плъзна по кльощавата ми фигура. По окъсаната наметка. По вехтите обувки. По немитата ми кожа.

– Това, което искам да кажа, е – продължи, – че парите всъщност не са лошо нещо. Могат да бъдат от полза за нуждаещите се Уъгове... и за техните семейства.

– Именно. Но сега съм дошла по друг въпрос.

– О, нима? – възкликна в очакване той, явно доволен от смяната на темата.

– Дъф Делфия...

– Запознат съм със случая, да. Видях го в Болницата снощи, преди да го преместят в Приюта. Трагично наистина.

Учудих се, защото Делф не бе споменавал за подобна визита. Но от друга страна, той си имаше достатъчно грижи на главата.

– Моригон ме увери, че Съветът ще се погрижи за него.

– Напълно вярно. Той е претърпял злополука по време на работа на Стената. Ще му отпуснем пенсия, а също ще покрием разходите по протезите му.

– Това е много щедро. А професията му?

– Искаш да кажеш, като зверообучител? Той безспорно беше най-добрият, но сега, без крака? Сама разбираш затруднението.

– А какво ще стане, ако към него бъде прикрепен друг Уъг, който се интересува от обучение на зверове? Горчилище се нуждае от такъв, а Дъф може да му предаде своите познания. Той ще служи един вид като негови крака, докато не усвои занаята.

– И господин Делфия ще получи не само пари за прехрана, но и цел, която да осмисля живота му – допълни Тансий.

– Именно.

В очите на събеседника ми проблясна искрица, а по лицето му се разля усмивка.

– Намирам идеята за добра. Ще направя необходимите стъпки. Имаш ли предвид конкретна кандидатура?

Споменах му името на един Уъг, който според мен бе подходящ за целта. Той взе перодръжка, за да го запише, и се обърна да потърси очилата си. Докато го правеше, аз бързо грабнах от бюрото една празна бланка с неговото име и официалния печат на Съвета и я пъхнах в джоба си.

Наблюдавах го, докато записваше името. Почеркът му беше ясен и твърд, лишен от витиеватите линии на Моригон или завъртулките, по които си падаше Домитар.

Поблагодарих му и си тръгнах. Пътьом отново минах покрай превзетата секретарка.

– О, слава на небесата, че си цяла и невредима, миличка – рече с видимо облекчение тя.

Погледнах я изненадано.

– Да не очакваше, че Тансий ще ме изяде, или нещо подобно?

– Разбира се, че не, как изобщо ти мина през ума. Просто предположих, че може да ти прилошее от вълнение от височайшето му присъствие.

– Е, издържах някак си – рекох троснато и излязох през вратата.

Щом се озовах на улицата, се потупах по джоба, в който лежеше официалната бланка. Беше ми се представила рядка възможност и аз не бях пропуснала да се възползвам. Усмихнах се, защото знаех точно какво ще направя с нея.

Щях да напиша писмо.

Този ден бе много специален за мен. Чакаха ме още куп задачи.