Довършителката

QUINQUAGINTA DUO НЯКОИ ОТГОВОРИ

Комините се извисяваха пред мен като призрачен замък без стена и ров, без крал и кралица. Докато цяло село празнуваше, аз реших за сетен път да посетя работното си място. Но причините за това съвсем не бяха носталгични.

Отворих предната врата и влязох вътре. Вече нямаше от какво да се боя – двата Джабита бяха мъртви, а и още не беше мръкнало съвсем. Сега знаех, че Лейдън-Тош е охранявал това място и денем, и нощем, само че под различна форма.

Домитар седеше зад бюрото в малкия си офис. Пред него нямаше книжа, нито шишенца с мастило, затова пък имаше друга бутилка – с Огнена вода.

– Надявах се, че ще наминеш – рече той за моя изненада, като ми махна с ръка да вляза. Наля си поредна чашка и отпи. – Е, добре подреди пазача ни, няма що.

– Видя ли Джабитите?

– Трудно можех да ги пропусна.

По изражението му личеше, че предугажда следващия ми въпрос.

– Значи си знаел всичко?

Той направи изненадана физиономия.

– Когато каза, че съм го правила и преди. Че съм побеждавала Лейдън-Тош. Всъщност си имал предвид Джабитите.

– Нима?

– Това може да означава само две неща – продължих, без да обръщам внимание на преструвките му.

– Продължавай – рече любезно той, оставяйки чашката си.

– Едното е, че си разбрал за нощното ми посещение в Комините. И за това как Джабитите ме преследваха до малката стаичка на втория етаж.

– Майчице, какъв ужас!

– Макар че аз всъщност не ги победих. Просто успях да се изплъзна от зъбите им.

– Мен ако питаш, и това се брои за победа. Но извинявай, не исках да те прекъсвам.

– Другото е, че си ме видял да унищожавам летящ Джабит на едно бойно поле преди много Сесии.

Очаквах Домитар да се сепне от предположенията ми, но той остана невъзмутим.

– Ще допусна първата възможност, но не и втората – провлачи бавно, като поклащаше чашката, без да ме поглежда. – Впрочем хубава бъркотия остави след себе си. Разчистване, ремонтиране... Не че ми влизаше в задълженията, но все някой трябваше да го свърши.

Усетих как започват да ме хващат нервите.

– Значи си знаел за Джабитите във фабриката?

Той допи Огнената си вода и примлясна.

– Не знам защо пия тоя боклук – рече. – По навик вероятно. Вярно казват, че ти ставал втора природа.

– Джабитите! – изкрещях.

– Да, да, добре. Но пък никой няма право да влиза тук през нощта, нали?

– И това е отговорът ти?

– Не ти ли стига?

– Как очакваш да ми стига? Та тези гадини едва не ме изядоха.

– Е, нека ти бъде за урок.

– Домитар, това бяха Джабити.

– Разбирам, няма нужда да викаш. Отвратителни създания. – Той потрепери.

– А какво ще кажеш за стаята с кръвта? За връщането в миналото? За книгите, които избухват в живи картини? И за огледалата с демони в тях?

Той примигна озадачено.

– Дуелумът май ти е дошъл в повече. Не искаш ли да си полегнеш за малко?

– Значи твърдиш, че не знаеш за всички тези неща? Но нали сам каза, че Комините винаги ги е имало?

– Казах, че са тук, откакто се помня – коригира ме Домитар.

Вторачих се в него със скръстени на гърдите ръце.

– На какво ти приличат комините, Вега? – попита той.

– На нещо странно, магично, дяволско – на всичко друго, но не и на нормално място.

– Искам да кажа, на какво ти приличат отвън?

Замислих се, преди да отговоря.

– На замък, като онзи, който видях в една книга по време на Обучението. Но онова беше фантазия, а не реалност.

– И кой го казва? – повдигна педантично вежди той.

– Ами... не знам. – Поех си дълбоко дъх. – Значи е бил истински?

– Браво, умно момиче.

– И кой е живял в него?

– Трудно ще ти отговоря на това, защото нямам представа.

– Но щом знаеш, че е замък, как може да не знаеш чий е бил?

– Случва се да притежаваш бегла представа за нещо, без дълбочината на същинското познание.

Стиснах зъби, сдържайки яда си.

– Добре тогава, Мочурището винаги ли си е било Мочурище?

Той напълни отново чашката, разливайки малко Огнена вода по бюрото си. Отпи със замах, покапвайки се и по брадичката.

– Мочурището? Мочурището, казваш? Не знам нищо за Мочурището поради простия факт, че никога не съм ходил там, и слава богу!

– Значи си се примирил, че съдбата ти е да живееш и умреш в Горчилище?

– Както и на всеки друг Уъг.

– Не и на Куентин Хърмс.

– Правилно, него го изядоха Кръвниците.

– Наистина ли вярваш на тия глупости?

– А имаш ли доказателство за противното? – попита остро той, оставяйки чашката си.

– Възнамерявам да го намеря.

– Вега, ако планираш онова, което си мисля, то...

– Мисля, че именно това планира, Домитар. Дори съм сигурен.

Обърнах се рязко при звука на този глас. Дребничкият Дис Фидус стоеше на прага, с парцал и малка бутилка течност в ръка.

– А, здравей – рекох, не знаейки как да тълкувам думите му. Откъде можеше старият сбръчкан портиер да знае нещо за моите планове?

– Поздравления за днешната ти победа, Вега Джейн – изфъфли той.

– Благодаря, но какво имаше предвид като...

Но той не гледаше към мен, а към моя началник.

– Мисля, че е време, Домитар. И без пророчествата на Селина Джоунс знаехме, че този ден рано или късно ще настъпи.

Последният бавно кимна.

– Да, май си прав. Денят наистина настъпи.

Дис Фидус отпуши шишенцето и напои парцала с течността.

– Протегни ръка, Вега.

– Защо? Какво ще правиш?

– Просто протегни ръка. Тази с мастилените печати.

Погледнах към Домитар и той бавно кимна.

Протегнах неуверено ръката си, цялата покрита в синьо от две години ежедневно подпечатване при влизането ми във фабриката.

– Имай предвид, че усещането не е от най-приятните – отбеляза Дис Фидус. – Съжалявам, но няма друг начин.

Отдръпнах ръка и пак се обърнах към Домитар.

– Но защо трябва да търпя болка? – попитах. – Какъв е смисълът?

– Тя е нищо в сравнение с онова, което те чака в Мочурището, ако отидеш там с мастилото по себе си.

– Не разбирам.

– Не е и нужно – отвърна той. – Но ако планът ти наистина е такъв, от жизнено значение е печатите да ги няма. – После стисна плътно устни и зарея поглед към отсрещната стена.

Пристъпих към Дис Фидус и му подадох ръката си, като присвих очи и се подготвих да не изпищя. Той ме докосна с навлажнения парцал и сякаш хиляди жила едновременно се забиха кожата ми. Понечих да се отдръпна, но не можах. Старецът ме бе сграбчил за китката с неподозирана за размерите си сила. Простенах и стиснах зъби, усещайки, че ми се завива свят и едва се държа на краката си. Точно когато вече ми се струваше, че ще припадна, чух Дис Фидус да казва:

– Готово.

После ме пусна и аз отворих очи. Цялата ми ръка бе подута и възпалена, но по нея нямаше и следа от синьо. Потърках я внимателно и го попитах:

– Защо бе необходимо това?

– Сигурно си се чудила защо стоя пред входа всяка сутрин и подпечатвам ръцете на работниците? – Аз кимнах. – Е, ето ти отговора. Най-просто казано, да влезеш в Мочурището с мастило по себе си е равносилно на смъртна присъда.

– Ами Куентин Хърмс? – възкликнах тревожно, местейки поглед между двамата. Те поклатиха глави и Дис Фидус отговори пръв.

– Ако е тръгнал, без първо да го почисти, то не ще да е свършил добре.

– Значи и вие не вярвате, че Кръвниците са го отвлекли? – заключих с известно тържество в гласа, но изражението на Дис Фидус бързо го охлади.

– Положително отдавна си надживяла тази теория – произнесе той с глас, какъвто не бях чувала от него досега. Плахата, угодническа нотка бе изчезнала. Видът му пак бе стар и съсухрен, но в очите му гореше пламък.

– Така е – отвърнах.

– Тогава нека не си губим повече времето с нея – каза той, слагайки точка на дискусията. После запуши бутилката и ми я подаде заедно с чисто парцалче. – Вземи това.

– Но нали ръката ми вече е почистена?

– Вземи го, въпреки това – настоя той.

– Какво представлява това мастило? – попитах, прибирайки я в джоба си. – По какъв начин щеше да ми навреди?

– В Мочурището то е като мед за осите – отвърна Домитар. – Или като миризмата на разгонена кобила за мъжки Слеп.

– Значи привлича чудовищата право към Уъговете – рекох яростно. – Наистина смъртна присъда. И ти през цялото време си знаел за това!

– Ходенето в Мочурището е забранено – отвърна той в своя защита. – Ако не си пъхат носа там, мастилото е безвредно.

– Ами ако просто ходят по края му? Ето, мен например един Гарм ме подгони нагоре по Дървото ми и едва не ме изяде. Чак сега разбирам причината.

– Никоя система не е перфектна – отвърна Домитар, поглеждайки виновно към портиера.

– И чия система е това? – попитах.

Отговорът, за мое учудване, дойде от Дис Фидус.

– Откакто се помня, тя винаги си е съществувала. А в цяло село няма Уъг, по-възрастен от мен.

– Ами Моригон? Или Тансий?

– Тансий надали знае повече от нас – обади се Домитар. – Колкото до Моригон, тя е особен случай.

– О, да, особен, и още как! – възкликнах разгорещено.

– Ако мислиш, че е зла Женска, избий си го от главата още сега – рече с изненадваща жар Дис Фидус.

– Ще мисля за нея каквото си искам, благодаря – сопнах се аз.

– И ще сгрешиш – рече морно Домитар, отпивайки от чашата си. – Не е толкова лесно да поставиш в рамка нито нея, нито Горчилище като цяло.

– Но какво тогава сме всички ние, за бога?

– От една страна погледнато, сме чисто и просто Уъгове. А какво сме били преди, само предците ни могат да кажат, нали?

– Но те са мъртви! – отсякох.

– Е, точно за това ми е думата – заключи невъзмутимо Домитар.

– Въртим се в кръг – извиках. – Ето, вие казвате, че Моригон не била зла, и очаквате да ви повярвам. Тя контролираше Лейдън-Тош и бе напълно наясно, че Джабитите са вътре в него. Но не можеше да контролира тях. Наложи се да моли мен за помощ.

За мое удивление, репликата ми не ги впечатли особено. Дис Фидус просто кимна, сякаш бях изрекла на глас общоизвестна истина.

– Да, трудничко щеше да и бъде.

– На нея? А какво да кажа аз, по дяволите?

– Някои Уъгове унаследяват определени задължения – поясни Домитар. – Моригон е една от тях. Преди нея майка и се грижеше за благополучието на селото. Уверявам те, тя прави именно това.

– Като се опитва да ме убие?

– Ти представляваш опасност за нея и за цяло Горчилище, Вега, нима още не си го разбрала? – махна отчаяно с ръка Домитар.

– Откъде-накъде? Тя се преструваше на моя приятелка. Втълпи ми, че Кроун е истинският ми враг, но всъщност тя самата през цялото време е целяла смъртта ми. Защо?

– Това е нещо, което сама ще трябва да откриеш.

– Домитар!

– Не, Вега. Нямам какво повече да кажа по въпроса.

Изгледах ги подред.

– И какво следва сега?

– Че ние оставаме в Горчилище – изпъшка Домитар, като се изправи и запуши бутилката с Огнена вода. – А ти не.

– Изобщо не вярваш, че ще прекося Мочурището, нали?

– Всъщност вярвам – промълви той шепнешком, като сведе глава. – И тогава Алвис Алкумус да е на помощ на всички Уъгове.

Погледнах към Дис Фидус, но и неговата глава също бе склонена.

Обърнах се и излязох от Комините. За да не се върна никога повече.