Довършителката

TRIGINTA NOVEM ЗАЛОГ ЗА ПОБЕДА

Когато се пробудих в леглото си на следващата сутрин, отначало не знаех къде се намирам. Чувствах се като пребита, а в главата ми още се вихреха събитията от изминалата нощ. Нещо ме близна по ръката и аз станах, почесвайки разсеяно Хари Две между ушите. После погледнах през прозореца и видях групички от Уъгове, вървящи забързано в една и съща посока.

Трябваше ми секунда, за да се досетя какво се случва. Дуелумът! Щях да закъснея. Скочих и започнах трескаво да обличам дрехите, които бях захвърлила на пода предната вечер. Сред тях проблясваше веригата Дестин. Поколебах се. С нейна помощ можех да победя всеки Уъг на турнира. Изкушението бе голямо. Хиляда монети представляваха огромно богатство. А и славата също не беше за изхвърляне – всички щяха да ме почитат, ако станех шампион – не само онази Женската в „Гладниците“, а цялото село.

Но все пак не посегнах да я взема, а я натиках с крак под леглото. Не бях длъжна да печеля проклетия Дуелум – трябваше само да се бия с нокти и зъби. А и част от мен се боеше, че ако използвах силата на Дестин, можех неволно да убия някой Уъг. Не исках това да ми тежи на съвестта. Макар да бях лъжкиня, понякога крадла и какво ли не още, все пак ми оставаха някои морални ценности. Докато подминавах тълпите, стичащи се към арената, ми мина през ум, че покрай всички вчерашни премеждия дори не ми бе останало време да проверя на таблото кой ще е противникът ми. Е, тъй или иначе скоро щях да узная. Тъкмо преминах портите, когато гонгът удари. Озърнах се бързо наоколо. Ами ако участвах още в първата серия?

– Ей, кога ще се бия? – викнах запъхтяно на един Уъг, който събираше монети и раздаваше в замяна късчета пергамент. Името му беше Личис Макгий и се ползваше с отвратителна репутация във всяко друго отношение с изключение на залаганията, където проявяваше безупречна честност. Аз обаче нарочно общувах с него, за да дразня Роман Пикус, с когото бяха върли конкуренти.

– Във втората серия, Вега – подсмихна се подигравателно той. – Остава ти още малко живот. – Погледнах към таблото и видях не по-малко от петдесет залога, направени за втората серия. Нито един от тях не беше в моя полза. Погледът ми се плъзна към отсрещната колонка, за да видя срещу кого ще се изправя. Тогава разбрах защо шансовете ми за победа са толкова мизерни или по-точно казано – несъществуващи.

Нон. Щях да се бия срещу огромния, празноглав тулуп Нон.

– С Клетъс Луун извади късмет, но не и този път – продължи Макгий. – Можеш да се сбогуваш с онези хиляда монети, или аз се казвам Алвис Алкумус.

Потреперих от яд при тези думи. Пъхнах ръка в джоба си, извадих единствената монета, която имах, и му я подадох.

– Разумен избор – кимна одобрително той. – Залагаш на Нон, разбира се. Поне малка компенсация за потрошените ти кокали.

– Залагам на себе си – отвърнах с далеч повече самочувствие, отколкото изпитвах в действителност. Защо, по дяволите, бях оставила Дестин у дома? И откъде-накъде ми бе хрумнало, че е толкова хубаво да бъдеш почтен и да се биеш честно?

– Шегуваш се, разбира се – рече Макгий с недоверчив тон.

– Дай ми билетче с моето име като победител – процедих измежду стиснатите си зъби.

Той въздъхна, поклати покровителствено глава, но все пак го написа и ми го даде.

– Монетата си е твоя. Но се чувствам така, сякаш обирам Младок.

– Същото се канех да кажа и аз – отвърнах и побързах да се отдалеча, преди да ми е призляло. Тази монета ми беше последната. Загубех ли я, оставах без пукната пара.

Първите серии протекоха по-бавно от предния път. Най-слабите вече бяха отпаднали и състезанието се бе ожесточило. Това ми даде възможност да се напрегна до краен предел, докато накрая вече не можех да продумам от нерви.

Не ми помагаше особено и отсъствието на Делф. Мълвата, че той се е оттеглил поради неуточнени травми, се разпространи бързо и това допълнително наля масло в огъня. Сега Нон, който бе загубил на косъм титлата на предния Дуелум, ставаше един от фаворитите и щеше да има допълнителен стимул да ме размаже – не че особено се нуждаеше от него. Завъртях юмрука си и го огледах. Без Дестин, той бе един най-обикновен юмрук на Женска и нищо повече.

Взех да обикалям арената, като размахвах ръце и се мъчех да се отпусна. Не обръщах внимание какво се случва наоколо, докато не се блъснах в нещо твърдо, което ме събори на земята. Когато вдигнах очи, за да видя в какво съм се ударила, над мен се бе надвесил Нон. Зад гърба му се тълпяха Клетъс Луун с омотано в бинтове лице, неколцина приятели на Клетъс и Тед Ракспорт, който вече бе спечелил днешния си мач, поваляйки в безсъзнание един мускулест Ковач от комините. Аз наблюдавах мача и останах впечатлена. Ракспорт показа неподозирана сила и ловкост, съумявайки да обърне грубата сила на Ковача срещу него самия. Сега той ми се усмихваше през кривите си зъби, но моето внимание бе насочено другаде.

Гледах Нон, който ми се стори огромен – почти толкова голям, колкото Кобълите от предната нощ. Носеше металния си нагръдник, което според мен бе против правилата на Дуелума.

Вдлъбнатината, оставена от мен, още личеше. Той я поглади с ръка и се приведе още по-ниско, за да го чуя добре.

– Е, този път ми падна в ръчичките, Вега. Ако бях на теб, отсега щях да си запазя място в Приюта. – Той размаха юмрук пред лицето ми и добави: – Не забравяй да си преброиш зъбите, преди да излезеш в квадрата. Така ще знаеш колко да събираш в прахта, когато приключа с теб.

Ракспорт, Клетъс и останалите намериха последната забележка за безумно духовита и се запревиваха от смях, докато аз се изправях на омекналите си крака. Чудех се дали имам време да притичам до вкъщи и да взема Дестин, преди да е прозвучал следващият гонг.

Устата ми бе пресъхнала, сякаш пълна с пясък. Досега не бях поглеждала към официалната трибуна. Когато се обърнах натам, видях Тансий и още неколцина големци, но от Моригон и Джон нямаше и следа. Е, поне тя нямаше да има удоволствието да наблюдава как Нон ме прави на пестил.

Хари Две подскачаше около мен и аз се опитах да му обясня, че не бива да напада противника ми, докато се бием, но накрая прошепнах в ухото му:

– И все пак, когато мачът приключи и аз съм тръшната на земята, се чувствай свободен да си гризнеш от него колкото щеш.

Той вече тежеше към четирийсет килограма, без нито грам тлъстина, а предните му зъби бяха дълги колкото показалеца ми. Сега ме погледна, като наклони разбиращо глава. Стори ми се, че дори се усмихна. Обичах това куче с цялото си сърце.

Когато пристъпих в очертанията на квадрата, се озърнах и видях Делф да накуцва отстрани, подпирайки се на тоягата, с привързана на гърдите ръка. Опита да ми кимне насърчително, но щом погледна към Нон, който се зададе откъм противоположния ъгъл, лицето му придоби израз на мрачно примирение.

Реферът започна да ни дава инструкциите. Аз преглътнах мъчително и го попитах дали Нон не трябва все пак да махне металния си нагръдник.

– Освен ако не го свали и не започне да те бие с него, всичко си е напълно по правилата – увери ме той.

– Ами ако ме удари с него така, че да ме убие? – сопнах се ядно.

– Тогава ще бъде санкциониран подобаващо.

– Но ти пак ще си мъртва – изсмя се Нон.

– Без пререкания – предупреди го реферът, дребен, съсухрен Уъг на име Сайлъс. Подозирах, че не вижда твърде добре, защото, докато ни говореше, погледът му бе фокусиран някъде встрани. – Хайде, искам от вас хубав, чист бой – добави, взирайки се на педя вляво от мен.

Нон изпука кокалчетата на пръстите си. Аз също опитах да изпукам моите, но успях само да си навехна кутрето и изписках от болка. Нон се ухили.

Гонгът удари и той връхлетя насреща ми като хала. Инстинктивно отстъпих назад и встрани, но в последния момент му подложих един от дългите си крака. Той се препъна в пищяла ми, от което усетих разтърсване в цялото тяло, и се стовари като огромно дърво. Надигна се и се извърна побеснял, с кръвясали очи. Нападна ме отново и аз пак му се изплъзнах. Но знаех колко дълго ще мога да продължа така. Все някога щях да остана без сили и тогава само един негов удар щеше да е достатъчен, за да ме довърши. Отново съжалих, задето не бях взела Дестин със себе си.

– Престани да се размотаваш, глупава Женска – изръмжа той. – Тук си за да се биеш, а не да подскачаш като пощръкляла кобилка. – Но от запъхтения начин, по който го каза, ме осени неочаквана идея. Тежкият нагръдник явно спъваше движенията му и необходимостта да ме гони го изморяваше по-бързо, отколкото бе очаквал.

При поредната му атака го оставих да ме приближи на милиметри, преди да се хвърля встрани. Тренировките с торбите камъни под ръководството на Делф действително се отплащаха. Чувствах се лека и пъргава. И силна, дори без Дестин.

Нон се отпусна на коляно да си поеме дъх и аз използвах възможността, за да забия върха на ботуша си в задника му, запращайки го по лице в прахта.

– Браво, Вега Джейн! – изкрещя Делф.

Когато Нон успя да се изправи, видях, че е изпаднал почти в амок, а на устата му е избила пяна. Ако очите му можеха да ме наранят, вероятно щях да съм разкъсана на хиляди парченца. Но както и при Клетъс Луун, вече имах план. Явно притежавах способността да запазвам присъствие на духа и да променям тактиката си според хода на битката.

Нон продължаваше да ме преследва, а аз да му убягвам на косъм. Веднъж проявих прекалена самоувереност и той успя да ме цапардоса с опакото на ръката си. Отхвръкнах на метър във въздуха и ми се стори, че усещам как мозъкът се блъска в стените на черепа. Кожата над лявото ми око се цепна, а устата ми се изпълни с вкус на кръв. Когато се приземих, успях да се претърколя встрани миг преди той да забие сгънатия си лакът отгоре ми, точно както в демонстрацията на Делф. Вместо да срещне шията ми, кокалестата му ръка удари твърдата, утъпкана земя и той се просна по корем, виейки от болка. Този път вече не му позволих да стане.

Пъхнах длани в отвора на нагръдника около врата му и дръпнах нагоре с всичка сила. Той се измъкна наполовина и се получи тъкмо онова, което целях. Ръцете му се оказаха блокирани, вдигнати безпомощно във въздуха, а главата му се заклещи вътре, така че не можеше да вижда. Подскочих с двата крака и се стоварих върху гърба на бронята. Макар да бях много по-дребна от него, ударът се получи силен. Сега лицето на Нон се блъсна вече не в пръстта, а в далеч по-твърдия метал. Направих това още четири пъти, докато вътре нещо изпука и той изпищя.

Тогава се дръпнах, сграбчих нагръдника и като го изхлузих напълно, го праснах с него по главата. Чу се звук като от пъпеш, падащ отвисоко, и Нон замря неподвижно.

Сайлъс се притече да провери състоянието му и махна на Знахарите да дойдат. Аз стоях отстрани и дишах на пресекулки, с подуто и разкървавено от неговия юмрук лице и с крака, почти изтръпнали от блъскането по метала. Докато Знахарите си вършеха работата, реферът погледна нагръдника, после мен и накрая се почеса по брадичката с думите:

– Ще трябва да проверя в правилника. Както ви предупредих, не можете да използвате това тук като оръжие.

– Той не може да го използва – изтърсих, без да мисля. – Сам си е решил да го носи. Какво съм виновна, че е толкова глупав да ме остави да му го взема и да го обърна срещу него?

– Хммм – рече колебливо старчето.

– Женската има право – обади се нечий глас.

И двамата се обърнахме и видяхме, че Тансий се е приближил.

– Вега е права, Сайлъс – повтори той. – Разбира се, свободен си да провериш. Раздел дванайсет, буква Н от Правилника за бойното поведение при Дуелумите. „Всичко, което участникът носи със себе си на арената, може законно да бъде използвано срещу него от противника.“ С други думи, подобно решение е изцяло на негов риск. – Той погледна проснатия на земята Нон. – Бих казал, че настоящият случай е уместна илюстрация.

– Напълно вярно, Тансий – съгласи се Сайлъс. – Не се налага никаква проверка. Твоето познаване на правилата е много по-задълбочено от моето – добави, гледайки на половин метър встрани от достолепния Уъг. Мина ми през ум, че биха могли да подбират и по-млади рефери или поне такива, които виждат добре.

После ме улови за китката и я вдигна високо в знак на победа.

Гледах като вцепенена, докато шестима Уъгове натовариха стенещия Нон върху носилка и го отнесоха. Надявах се да го настанят в Приюта, където никой повече да не го посети. Когато Сайлъс пусна ръката ми, останах неподвижна, докато Тансий не постави длан върху рамото ми, изваждайки ме от унеса.

– Добре се справи, Вега. Наистина забележително.

– Благодаря, Тансий.

– А сега по-добре да освободим арената. Следващите схватки са на път да започнат.

И ние тръгнахме редом към трибуните.

– Бойните ти похвати са доста находчиви – отбеляза пътьом той. – Ти прецени далеч по-едрия си и мощен противник и използва собствената му сила и средства срещу него.

– Ако се бяхме изправили лице в лице, нямах никакъв шанс. А аз не обичам да губя.

– И аз оставам със същото впечатление. – От начина, по който го каза, не разбрах дали го счита за добро или лошо качество. – А сега най-добре отиди при Знахарите да те позакърпят.

Кимнах и избърсах кръвта от лицето си. След подлия удар на Клетъс и тези нови рани цяло чудо бе, че изобщо можех да виждам.

– Е, успех на третия кръг – пожела ми любезно той на раздяла.

Загледах го, учудена, че изобщо си прави труда да се занимава с мен.

– Нима очаквате да продължа да побеждавам?

– Не знам, Вега.

– А защо ви е грижа?

– Грижа ме е за всички Уъгморти – отвърна той, примигвайки от прямотата на въпроса.

– Дори и за тези, обвинени в измяна?

– Откровеността ти понякога е впечатляваща, Вега.

– Аз не съм предателка. Вярно, държах книгата и картата, но нямаше да ги използвам срещу интересите на селото. Никога.

Той се взря внимателно в чертите ми.

– Ти си чудесен боец, Вега. Ако всички Уъгове умееха да се сражават като теб, нямаше защо да се притесняваме от вражеско нашествие.

– Или просто Моригон можеше да използва свръхестествените си способности, за да превърне тъй наречените Кръвници в синкава мъгла и да я разпръсне с едно махване на грациозната си ръка.

Нямах представа защо казвам това, нито знаех каква ще бъде реакцията му. И все пак отговорът му ме изненада.

– В Горчилище има много неща, от които да се боим, Вега. Но това не е едно от тях.

Зяпнах го, мъчейки се да разтълкувам точния смисъл на думите.

– Е, не забравяй да се лекуваш – каза той. – Искаме те в най-добра форма за следващото състезание. – После ускори крачка и се изгуби сред навалицата.

Аз поспрях, бръкнах в джоба си и по лицето ми бавно се разля усмивка. Пред будката за залагания се виеше дълга опашка, но тъкмо сега търпението ми бе неизчерпаемо.

Щом дойде моят ред, протегнах билетчето си на Личис Макгий. Очаквах да направи кисела физиономия, но останах излъгана. Вместо това той доволно отброи цяла шепа монети от една претъпкана торба и ми ги подаде с думите:

– Днес направих малко състояние Вега. Всеки Уъг в селото залагаше срещу теб.

– Не всеки – произнесе някой зад гърба ми. Обърнах се и видях Делф, който също държеше късче пергамент с моето име.

– Е, Личис – подхвърлих, докато прибирах печалбата си, – ще ме поканиш ли за кръстница?

– Че откъде-накъде? – повдигна учудено вежди той.

– Нали каза, че ако победя, вече ще се казваш Алвис Алкумус.

После двамата с Делф си тръгнахме, кикотейки се, а Хари Две въртеше опашка край нас.

– Напред към следващия кръг – потупа ме по гърба Делф, макар да изглеждаше малко тъжен, задето се е разминал с възможността да поотупа Нон. – Остават ти само още три и ще си шампион.

– Не съм сигурна, че ще издържа толкова много – отвърнах, поглеждайки го изпод полузатворения си клепач. И действително имах чувството, че триковете и стратегиите ми са на привършване.

Куцукахме редом по улицата върху изстрадалите си крака, когато насреща ни се зададе тичешком един Уъг на име Тадеус Кичън. Той работеше на Мелницата заедно с Делф и имаше трима Младоци. Лицето му бе пребледняло и едва си поемаше дъх.

– Делф, трябва да дойдеш веднага – избъбри запъхтяно.

– Защо, какво се е случило? – попита разтревожено Делф.

– Баща ти... Стана ужасна злополука на Стената. – После се обърна и се втурна обратно.

Делф начаса захвърли тоягата, на която се подпираше, и забравил за раните си, се понесе с пълна скорост, следван от кучето и мен.