Довършителката

QUATTUORDECIM ПОКАНАТА НА МОРИГОН

Щом излязохме, видях Клетъс Луун и две от приятелчетата му да тормозят Делф, като правят физиономии и имитират заекващия му говор.

– Де-Де-Делф вони – каза единият от остроумниците.

– А лицето му е като фъшкия на Крет – добави Клетъс.

– Махайте се оттук, безбожници – ревна Дъф, който вървеше подир мен. – Точно пред Камбанарията, как не ви е срам. Алвис Алкумус щеше да се обърне в гроба, ако ви чуе!

После сграбчи сина си за ръката и го задърпа към къщи.

На минаване край Клетъс кракът ми случайно се протегна и го спъна. Той се просна по лице върху паважа. Когато се преобърна и опита да стане, поставих калния си ботуш върху гърдите му и казах:

– Ако пак направиш това, Клетъс Луун, ще си завра ботуша на друго място, където слънце не огрява. Хубаво го запомни!

После се обърнах и си тръгнах. Той и приятелите му претичаха покрай мен, като ми подвикваха думи, толкова мръсни, че се наложи да запуша ушите на Джон.

В Камбанарията бе задушно, но навън повяваше хладен ветрец, който те караше да потреперваш. Заведох Джон на Обучение и после отидох във фабриката. Това бе особен работен ден. Всички изпълняваха задълженията си, но умът им бе другаде. През обедната почивка, в общата стая, целият разговор се въртеше около Кръвниците. Аз не говорех нищо, но слушах внимателно. Всички, до последния Уъг, подкрепяха Моригон и плана за построяване на Стената.

Аз, въпреки че бях скандирала заедно с тях в Катедралата, имах по-различно мнение, защото знаех неща, които те не знаеха. Знаех, че Куентин Хърмс е избягал в Мочурището по собствена воля. Знаех, че е написал за това място книга, показваща, че е бил там и преди. Знаех също и че цялата история за Кръвниците е измислица, скалъпена от Кроун и Моригон. И макар да не исках да го вярвам, по всичко личеше, че Тансий и целият останал Съвет също са съпричастни към този фарс.

Бях сигурна, че го правят, за да прикрият истината зад изчезването на Куентин. Със собствените си уши бях чула как Кроун предлага да кажат, „че е било Случка, както при останалите, както при Върджил“. Докато дъвчех сандвича си и отпивах от чая, усетих как в гърдите ми се надига гняв.

Какво всъщност се бе случило с дядо ми? И с всеки друг Уъг, чието изчезване се приписваше на Случка? Какво бе това място, което наричах свой дом?

Вечерта, когато с Джон се прибрахме в Общежитието, край масата в столовата се провеждаше нещо, наподобяващо на военен съвет. До ръката на Какус лежеше нож, който Клетъс гледаше алчно. Щом ме видя да влизам, лицето му се изкриви от злоба. Не ще и дума, че инцидентът пред Камбанарията се бе запечатал в жалкия му мозък.

На минаване край него нарочно извадих своя нож от джоба си, уж да опитам с палец острието му. После го развъртях ловко, подхвърлих го няколко пъти и накрая го забих в стената от около пет метра разстояние. Докато го измъквах от чамовите дъски, погледнах през рамо. Клетъс ме зяпаше с отворена уста.

Прибирайки ножа, усетих, че атмосферата е по-различна от обикновено. От вратата на малката кухничка не излизаше топлина и не се носеше мирис на готвено.

– Какво става с вечерята днес? – попитах.

Луун ме изгледа така, сякаш съм се побъркала.

– Що за въпрос след всичко, което чухме на сутрешното събрание? Че Кръвниците идват да ни избият, да изядат Младоците ни? Кой може да мисли за ядене в такъв момент?

– Аз мога – сопнах се, усещайки куркането на червата си. – Чудни бойци ще бъдем на празен стомах, няма що. – Погледнах Клетъс и видях, че брадичката му лъщи от мазнина и по нея са полепнали трохи. – Ти май си похапнал, а? – рекох сърдито.

Хестия понечи да се надигне от стола си, явно за да отиде в кухнята, но Луун я удържа властно за лакътя.

– Ти си Женска. Сядай на мястото си.

Тя безропотно се подчини.

Нямаше какво да сторя, затова улових Джон за ръка и го изведох отново навън, като затръшнах вратата подире ни. На улицата още имаше групички от разговарящи Уъгове. Двамата намерихме уединено кътче и приседнахме. С падането на нощта ставаше хладно, а аз чувствах цялото си тяло изтръпнало от напрежение и умора.

– За Кръвниците ли мислиш? – попита Джон, опрял брадичка върху кокалестите си колене.

Аз кимнах.

– Защо искат да ни нападат?

– Нали чу Тансий. Просто са зли. Като диви зверове, само че по-умни.

– Но той каза, че ходели на два крака, също като нас. Ами ако вече са тук?

– Моригон щеше да знае. Тя умее да вижда неща. – Наистина бях убедена в това, макар и да не вярвах, че Кръвниците се канят да ни нападат. Говореше се, че тя притежава тази дарба още от раждането си, както и майка и преди нея.

Джон обаче не изглеждаше успокоен.

– Значи трябва да построим стена, така ли?

– Явно няма друг начин – отвърнах неуверено, защото не ми беше ясно как всъщност ще стане това.

– Около цяло Мочурище? Доста време ще отнеме.

– Уъговете умеят да работят здраво – казах. – Няма да е толкова дълго, колкото си мислиш.

– А какво ще правя аз? Нищо не разбирам от строителство.

– Затова пък си умен. Все ще има с какво да помогнеш.

– Страх ме е, Вега.

– Мен също – прегърнах го през раменете. – Но страхът е едно, а бездействието – друго. Ако сме сплотени, всичко ще бъде наред. Кръвниците няма да ни докопат.

– Обещаваш ли? – попита плахо той.

Поколебах се. В Горчилище обещанията бяха сериозно нещо и не се даваха току-така. Но тъй като не вярвах в самото съществуване на Кръвниците, реших, че спокойно мога да дам гаранция, че няма да се появят и да ни разкъсат.

– Обещавам – казах.

Извадих тенекиената кутия от джоба си и му я подадох. Вътре имаше малко храна, която пазех за утрешната си закуска, но явно щях да се простя с нея.

– Ето, вземи да похапнеш.

– Ами ти?

– Вече ядох в Комините, не съм гладна.

Това беше лъжа, но по-важното бе той да е сит.

Замръзнах, когато видях приближаващата иззад ъгъла карета, с Богъл на капрата. Тя спря точно пред нас. Въпреки хладното време хълбоците на Слеповете лъщяха от пот – явно доста ги бяха пришпорвали. Вратичката се отвори и аз очаквах да видя Тансий, но вместо него отвътре се появи Моригон.

Двамата с Джон побързахме да станем на крака. Изглеждаше непочтително да седим в нейно присъствие. Тя носеше червена наметка върху бялата си туника, която напълно подхождаше на кървавия цвят на косата и. Щом видя оскъдните залъци в ръцете на Джон, по бузите и плъзна руменина.

– Искате ли да дойдете с мен у дома и да ми направите компания за вечеря?

Ние само стояхме стъписано.

– Хайде, заповядайте, за мен ще бъде чест и удоволствие. – Тя ни даде знак да се качим в каретата и ние го сторихме, пред удивените погледи на многобройните Уъгове наоколо. Сред тях мярнах и Клетъс Луун, който ме зяпаше злобно.

Вече веднъж бяхме влизали в каретата заедно с Тансий, но почудата ни пред богатата тапицерия и украса явно още личеше.

– Красиво е изработена, нали? – попита Моригон с усмивка.

Богъл замахна с камшика и Слеповете потеглиха. Беше невероятно колко бързо и плавно се движехме. Погледнах навън през осветения с фенер прозорец и видях Горчилище да се плъзга покрай нас, докато копитата чаткаха в идеален синхрон.

Моригон рядко се появяваше сред Уъговете и те не знаеха много за нея, но мястото на дома й, в северния край на селото, бе добре известно. Той се намираше зад висока стена и преди много Сесии, по време на една разходка, аз дори бях успяла да зърна къщата през отворените порти.

Ето че сега отново се озовахме пред тях и те по някакъв начин се отвориха от само себе си, за да ни пропуснат. Под колелата заскърца чакъл и мярнах извитата буква М върху крилата от ковано желязо.

Обърнах се към Моригон, която ме наблюдаваше внимателно.

– Домът ви е много красив – казах, запъвайки се. – Веднъж го видях на минаване оттук.

– Скоро ли беше това?

– Не, още бях Младок. Разхождахме се с баща ми.

– Благодаря ти – кимна тя, сякаш облекчена от отговора ми. – Наистина е чудесно място за живеене. – Тя погледна към Джон, който така се бе свил в ъгъла на седалката, че почти се сливаше с възглавниците. – Става вече късно. Ще вечеряме и след това ще обсъдим въпросите на спокойствие.

Последното ме удиви. Какви въпроси можеше да обсъжда тя с прости Уъгове като нас?

Каретата спря и ние слязохме – първо тя, после аз, а колкото до Джон, наложи се почти насила да го изтръгна от седалката.

Къщата бе голяма и разкошна. В сравнение с останалото, което можеше да се види в Горчилище, приличаше на кристална ваза, поставена насред сметище. Беше построена от камък, тухли и дърво, но не струпани както дойде, а съчетани по възможно най-съвършения начин. Масивната входна врата бе дебела колкото ширината на дланта ми. Когато я наближихме, тя се отвори сама. Сепнах се, макар и кованите порти на двора да бяха сторили същото.

Отвътре се появи Уъг, когото бях срещала веднъж в село, но не знаех името му. Той се поклони на Моригон и след това ни поведе по дълъг коридор, озарен от бронзови светилници по стените. По тях имаше също истински картини и огледало в метална рамка, украсена с извити фигури на разни същества.

Самите стени бяха от камък, но иззидани така, че не се виждаха никакви фуги. Краката потъваха в дебели килими, сияещи в прекрасни багри. Подминахме няколко стаи. Вратата на една от тях бе открехната и през нея се виждаха високи до тавана шкафове, пълни с книги, и огромна камина с пламтящ в нея огън. Тя бе изработена от материал, за който бях чувала, че се нарича мрамор. Моригон явно наистина не си знаеше парите.

По-нататък в ъгъла стояха потъмнели доспехи, по-високи от мен.

– Ще започнем ли да правим такива, за да се браним от Кръвниците? – попитах, впечатлена от изработката им.

Моригон ме погледна много по-изпитателно, отколкото смятах, че заслужава невинният ми въпрос.

– Мисля, че засега Стената ще ни бъде достатъчна, Вега.

Щом стигнахме края на коридора, тя хвърли едно око на недотам чистата ни външност и каза:

– Уилям ще ви покаже къде хм... да се поосвежите, преди да седнем на масата.

Уилям очевидно бе името на Уъга, който ни съпровождаше – нисък и охранен, с кожа също толкова гладка и безупречна, колкото и дрехите му. Той ни даде знак да го последваме, докато Моригон се отдалечи към трапезарията.

Стигнахме до една врата, но аз само стоях в недоумение, без да знам какво да правя. Тогава той я отвори и каза:

– Левият кран е за топлата вода, десният – за студената. Мястото за лични нужди е там, където изглежда, че е – добави, като посочи нещо като седалка край една от стените. Яденето изстива, тъй че побързайте. – И като ни побутна енергично по гърбовете, затвори вратата след нас.

Стаята беше малка и добре осветена. От едната страна имаше бяла порцеланова мивка с чифт кранове, а в другия й край бе мястото, където можеше да седиш или стоиш прав, вършейки личните си нужди, както се бе изразил Уилям. Почуках по стената. Беше покрита с фаянс – още едно нещо, познато ми от Комините.

В Общежитието нуждите обичайно се облекчаваха в дървения клозет в задния двор. Непосредствено до него бяха тръбите за миене, от които в повечето случаи едва църцореха тънки, ледени струйки.

Тук до мивката бяха подредени пухкави кърпи и уханни калъпи сапун. Веднъж бях видяла такъв в Болницата. Повечето Уъгове ползваха сапун на прах, който можеше да се купи евтино от бакалницата на Главната.

Джон изглеждаше твърде стъписан, затова реших да започна първа. Пристъпих към мивката и завъртях левия кран. Водата рукна веднага на обилна струя. Пъхнах ръце под нея. Тя бе топла! Взех сапун и натърках ръце си. Образува се гъста пяна. Щом привърших с тях, измих и изплакнах и лицето си. След кратко колебание грабнах една от кърпите и се подсуших.

После дадох знак и на брат си да стори същото.

Оставяйки кърпата, забелязах, че по нея са останали сивкави петна. Цялата пламнах от срам, задето съм изцапала нещо толкова прекрасно, при това принадлежащо на Моригон.

Докато Джон се плискаше на мивката, аз се обърнах към окаченото над нея огледало. Собственото ми отражение се взираше обратно в мен. Не го бях виждала от доста време и не останах възхитена от гледката. Лицето ми бе малко по-чисто заради водата и сапуна, но косата ми стърчеше на всички страни, безформена като свраче гнездо. Трябваше скоро да се подкастря.

Спуснах очи надолу към дрехите си, мръсни и парцаливи. Наистина не заслужавах да ме пускат в този прекрасен дом. Не бях достойна да се возя в елегантната карета. Бях твърде мърлява, за да се кача дори на един от прекрасните Слепове, които я теглеха.

Смутено потърках едно петно на бузата си, останало въпреки миенето. Хрумна ми, че носът ми изглежда смешно. Очите ми също не бяха еднакви, едното малко по-голямо и по-високо поставено от другото. На тази светлина ирисите им изглеждаха по-скоро пъстри, отколкото сини.

Отворих уста и прокарах пръст по зъбите си. Мама правеше така, когато бях Младок. Прескачаше дупките, останали след падането на млечните ми зъби, и продължаваше нататък. Беше го превърнала в игра, съпроводена с песничка. Още помнех някои от думите.

Джон ме потегли за ръкава. Погледнах надолу към чистото му лице и споменът избледня в съзнанието ми.

– Готов съм, Вега – каза той. Страхът му явно бе изчезнал, заместен от нещо още по-могъщо. – Можем ли вече да ядем?