Довършителката

VIGINTI QUATTUOR КОЙ ТРЯБВА ДА ОЦЕЛЕЕ

Паднах тежко на земята. Когато пред очите ми спряха да играят искри, опитах да се надигна, но нещо ме удържаше долу. Погледнах и видях, че е Хари Две, който бе поставил лапи върху раменете ми. Беше удивително силен.

Най-сетне успях да го отблъсна встрани и да седна. Намирах се сред поле, далеч по-широко от Дуелума, на който се провеждаха борбите в Горчилище, но никъде не виждах онова, което ме беше съборило. По небето се носеха плавно петна от светлина, изпускащи искри и сребристи лъчи. Отначало движението им изглеждаше прекрасно и успокояващо, дори някак мелодично, макар че не издаваха звук. Но когато един от лъчите докосна друго светло петно, се разнесе чудовищна експлозия. Секунда по-късно от небесата падна тяло и се зари в пръстта на половин метър от мястото, където седях.

Изпищях и скочих на крака. Хари Две, застанал до мен, се захласваше от лай. Взрях се в тялото. То бе почерняло и части от него липсваха, но личеше, че е на Мъжки – с широко брадато лице, метален шлем и нагръдник, целият облян в някаква течност. Приличаше на кръв, но не червена, а с искрящ зеленикав оттенък. Нададох нов писък и това сякаш сепна ранения. Той ме погледна с единственото си останало око, после потръпна, окото му се затвори и той просто умря, точно пред мен.

Отстъпих назад ужасена. Чух Хари Две да вие и се обърнах тъкмо навреме, за да видя носещия се насреща ми жребец. Ръстът му можеше да накара Слеповете на Тансий да потънат в земята от срам. Яздеше го висока, стройна фигура, облечена в ризница, каквато бях виждала единствено в книжките. На главата и имаше метален шлем и когато повдигна в движение забралото му, видях, че е Женска.

Тя замахна с ръка. В металната си ръкавица стискаше дълго яркожълто копие. Без да намалява скоростта, се прицели и го метна право срещу мен. Но то не ме улучи, а прелетя на два метра над главата ми. Нямаше нужда дори да се привеждам. Погледнах през рамо и видях гигантски Мъжки да напада от другата ми страна, възседнал друг могъщ жребец. Разнесе се грохот и светлина като от мълния и великанът просто изчезна сред вихрушка от черен прах и червени искри.

Жълтото копие излезе от другата страна на огненото кълбо, преметна се във въздуха и се върна обратно в десницата на Женската. Сега тя се намираше точно пред мен и нямах никакъв шанс да отскоча от пътя й. Закрих главата си с ръце и зачаках да ме прегази. Но когато погледнах, единственото, което видях, бе коремът на жребеца й. Той се издигаше нагоре, носен от широки, разперени криле. Докато го наблюдавах омагьосана, ездачката му отново влезе в небесна схватка с друга фигура, качена върху крилато същество, което изглеждаше като Адар, но шест пъти по-голямо.

Накъдето и да се обърнех, виждах единствено подобни двубои. От всички посоки се изстрелваха с неописуема скорост лъчи от светлина. Успееха ли да улучат целите си, те просто се взривяваха. Ако ли пропуснеха и удареха земята, тя се разтърсваше с такава сила, че едва се удържах на крака.

Скоро в битката настъпи леко затишие. Възползвах се от възможността и побягнах с всички сили, следвана от Хари Две. Еон ми бе казал, че докато съм тук, никой няма да може да ме види, чуе или докосне, но ето че бях съборена на земята и почти прегазена. Инстинктът ми диктуваше, че не се ли махна час по-скоро, ще умра. Поредният сребрист лъч рикошира с оглушителен трясък в един камък само на метри от мен. Изхвърчах във въздуха и се приземих тежко върху някакъв предмет. Когато се претърколих встрани, видях, че това е облечено в ризница тяло.

Женската, която бях видяла да се издига върху крилатия си жребец, очевидно бе паднала от небето, поразена от друг противник. Понечих да стана, но ръката и се пресегна и улови моята. При допира и цялото ми тяло се разтърси от странно, почти ужасяващо усещане. Съзнанието ми се замъгли, по кожата ми преминаха горещи и студени вълни. Миг по-късно пристъпът отшумя, но ме остави с чувството за някаква тежест, сякаш бях понесла допълнително бреме.

– Чакай – промълвиха устните й. – Не си тръгвай още.

Изпълнена със страх, но също и с любопитство, се подчиних. Тя докосна отпаднало шлема си. Мина секунда, преди да се досетя какво иска и да го сваля от главата й. Дългата и червеникава коса се разпиля по обкованите с желязо рамене. Едва сега видях колко са красиви нейните черти. Докато се взирах в тях, изпитах странната увереност, че съм я виждала някъде и преди. После взорът ми се премести надолу, към страховитата дупка в средата на гърдите и. От нея течеше кръв, алена като моята. Тя явно умираше.

Обзета от внезапно хрумване, измъкнах Целебния камък от джоба си и го прокарах над раната, пожелавайки и да оздравее. Но нищо не се случи. Тогава се досетих. Намирах се в миналото. Тази Женска отдавна бе мъртва. Нямаше начин да променя това.

Бавно прибрах Камъка и огледах тялото й. Тя бе висока – по-висока от мен и още по-слаба, ако това изобщо бе възможно. Но в хватката й, когато улови ръката ми, се усещаше страховита сила. А и ловкостта, с която яздеше и боравеше с оръжието си, бе поразителна.

Копието! То се въргаляше на земята встрани. Пресегнах се към него, но тя заговори отново.

– Не, недей! – думите бяха тихи, но настойчиви. Дясната й ръка се протегна с усилие. Върху нея имаше ръкавица, направена от блестяща сребриста материя.

– Вземи... първо... това – произнесе тя, давейки се от кръв.

Поколебах се, но само за миг, защото край нас битката отново набираше сила. Свалих ръкавицата и я надянах върху своята ръка. Тя изглеждаше метална, но бе мека като кожа.

– Сега може – долетя шепотът й.

Взех копието и се учудих колко е леко.

– Мълнията – отрони се от устните й едва.

– Какво?

– Мълнията. Вземи я. – Тя изпусна дълбока, гъргореща въздишка, която явно предизвестяваше края на земния и път. – Когато нямаш... други приятели... тя ще е... до теб.

Не можех да си представя как едно копие може да ти бъде приятел.

– Коя си ти? – попитах. – Какво става тук? Защо се биете?

Тя понечи да отговори, но я прекъсна звук, от който цялата земя се разтресе. Вдигнах глава и с ужас видях, че през бойното поле напредват три гигантски фигури, поне двайсетметрови на ръст, с мускулести туловища и малки, кръгли глави. Без да забавят ход, те сграбчваха от въздуха крилати Слепове и ездачи, мачкаха ги и ги захвърляха встрани.

Подръпване за наметката ме изтръгна от вцепенението.

– Бягай – рече умиращата Женска.

– Но...

– Веднага. – И следващите й думи ме поразиха повече от всичко, което бях чувала в живота си. Тя пое хрипливо дъх и ме притегли до себе си – толкова близо, че се взрях в искрящата синева на очите и, която караше самото небе да бледнее.

– Длъжна си да оцелееш, Вега Джейн – пронизаха ме тези очи. После цялото й тяло се разтърси от спазъм и светлината в тях угасна. Беше си отишла.

Останах да я гледам още няколко секунди. Тя ме бе нарекла Вега Джейн. Знаеше името ми. Но откъде? И коя бе тя самата? Очевидно вече нямаше да получа отговори, не и от нея.

Отместих поглед към ръката й и сърцето ми замря. На нея имаше пръстен. А върху пръстена бяха изобразени същите три куки, както върху този на дядо. Пресегнах се и го докоснах. Опитах да го сваля, но не успях. Трябваше да отрежа целия пръст, ако исках да си тръгна с него. Но не можех да сторя това, не и с това храбро, достойно създание.

Затова просто склопих очите й, грабнах Мълнията в ръка, а Хари Две под мишница и побягнах колкото ми държат нозете от приближаващите се гиганти, които покриваха по десетина метра с всяка своя чудовищна крачка.

Те вече бяха в средата на бойното поле, където сражението кипеше с пълна сила, както в небето, така и на земята. В един момент видях как от облаците се спуска ездач, размахал меч дълъг почти колкото мен. Той се гмурна под протегнатите ръце на един от гигантите и му нанесе удар с невероятна сила, от който главата на чудовището се отдели от раменете. После нападателят отлетя невредим.

Но тялото на гиганта, набрало скорост, продължи да се носи напред и скоро стана очевидно, че ще се стовари право отгоре ми. То вероятно тежеше над три тона и щеше да направи Хари Две и мен буквално на пихтия. Сянката му вече надвисваше над нас, затъмнявайки слънцето. Нямаше да успея да се измъкна, не и ако продължавах да нося кучето и Мълнията, а не ми се щеше да жертвам нито едното, нито другото.

И тогава едва не се плеснах по челото. Как не ми беше дошло наум досега? Подскочих и се понесох във въздуха, съвсем ниско над земята. Трябваше ми разстояние, не височина. Стиснах клепачи, защото пак не бях сигурна дали ще се измъкна. Отворих ги едва когато отзад се разнесе грохот и се вдигнаха облаци прах. Мъртвото туловище се бе проснало едва на метър зад мен.

Издигнах се устремно нагоре, но това само ме направи по-лесна мишена. Снопове светлина полетяха към мен от всички страни. Хари Две лаеше по тях и чаткаше със зъби, сякаш можеше да спре смъртоносната им сила. Реших да използвам единствения инструмент, който имах подръка, Мълнията. Не я хвърлих, защото не знаех дали ще се върне обратно, но пробвах да я използвам като щит.

Бързо разбрах, че решението ми е правилно. Лъчите отскачаха от нея. Един от тях дори рикошира в изпратилия го ездач и го повали от седлото. Видях под себе си как друг от гигантите, улучен право в гърдите от пурпурен сноп светлина, се препъва и забива лице в земята, изравяйки триметрова канавка при падането си.

Исках единствено час по-скоро да се махна оттук, но за целта трябваше първо да намеря портите, а нямах никаква представа къде да ги търся.

Докато летях и се оглеждах, видях насреща си да се носи самата смърт. Шестима ездачи в редица, всичките огромни Мъжки, облечени в ризници и яхнали разпенени крилати жребци. Сабите им бяха извадени, но те не изчакаха да се приближат достатъчно, за да ме съсекат с тях. Вместо това ги сведоха надолу с едновременно, косо движение и от техните върхове изригнаха снопове златна светлина. Не знаех какво означава златният им цвят, но не очаквах да ме сполети нищо добро, ако ме улучат. Улових Мълнията така, както бях видяла да я държи мъртвата Женска. В главата си имах ясна идея какво искам от оръжието, но не и как да го накарам да го стори.

Запокитих го с всичка сила и видях, че то полита не напред, а встрани, с въртеливо движение, което го накара да направи завой и да се понесе напряко на златните лъчи. Скоро удари първия от тях, след него втория, третия, а после и останалите три. От това те отскачаха като топки, срещнали стена, и с удвоена сила се устремяваха назад към изпращачите си.

Щом достигнаха редицата от конници, се разрази най-силната експлозия, която бях чула до момента на бойното поле, по-силна дори от тази при падането на първия гигант. Поредица от ударни вълни се стовари върху мен и Хари Две и ни завъртя като перушинки. Когато димът и огънят се разнесоха, ездачите и техните крилати Слепове бяха изчезнали. Не се впуснах в разсъждения над тази невероятна победа от своя страна. Възвърнах си равновесието тъкмо навреме, за да уловя в облечената си с ръкавица ръка Мълнията, която се носеше обратно към мен.

Огледах внимателно хоризонта. В далечината, на километри от мен, имаше долина, почти скрита под одеялото от мъгла. Но в нейния край се забелязваше нещо, което не можех да сбъркам – пламтящите в червено порти. Сниших се рязко надолу. Налагаше се да го сторя, защото от небесата се задаваше нова опасност. Точно зад мен със свистене се носеше същество, което можех да опиша единствено като Джабит с крила. Ако това изобщо бе възможно, гадината бе още по-ужасяваща от пълзящия си по земята събрат. И колкото и бързо да летях, тя неумолимо ме застигаше.

Погледнах Мълнията. Знаех, че не притежавам уменията на предишната й господарка. Но тя ми бе казала, че когато не ми останат други приятели, мога да разчитам на нея. Е, време беше да го проверя. Сега или никога.

Извъртях се във въздуха с лице към връхлитащия Джабит и замахнах. С мисления си взор виждах как Мълнията лети право към целта – и ето че тя стори именно това.

Чудовището експлодира, а копието описа грациозна дъга и се върна обратно в дланта ми. Приземих се, пуснах Хари Две и се втурнах презглава към портата. Беше време да се връщам в настоящето. Миналото започваше да ми идва в повече.

Изгарянето. То беше върху лявата ми ръка, с размера на две монети, залепени една до друга. Не знаех дали ме е засегнал някой от лъчите светлина, дали крилатият Джабит е изстрелял нещо по мен, или го е причинило докосването на умиращата Женска. То обаче ме болеше непоносимо и веднага щом преминах през портата, започна да се подува.

В секундата, в която портите от ковано желязо се затвориха зад мен, паднах на колене и си поех дълбоко дъх веднъж, два пъти. После започнах да ридая неудържимо. Бях изживяла твърде много от миналото за твърде кратко време. Сърцето ми замираше, виеше ми се свят, а главата ми щеше да се пръсне. Хари Две приседна унило до мен, без да джафка или да подскача както обикновено.

Когато най-сетне ми попремина, се изправих и видях пред себе си Еон. Изпъкналите му очи гледаха вторачено – не в мен, а в Мълнията, която продължавах да стискам с облечената си в ръкавица ръка.

– А, ето те и теб – възкликнах и като пристъпих с олюляване напред, му подадох златния ключ. – Заповядай, вземи си проклетия ключ към миналото. Съмнявам се да го поискам отново за в бъдеще.

– Откъде взе това? – посочи той към копието.

– Това ли? – отвърнах ядно. – Дадоха ми го на едно бойно поле. За да се опазя от нещата, които не можели да ме видят, нито да ме наранят.

– Да не искаш да кажеш, че си била видяна?

– Видяна, а също и докосвана – протегнах му изгорената си ръка. – Очарователно, не намираш ли? – Едва тогава се сетих. Извадих Целебния камък от джоба на наметката си, прокарах го над подутата и зачервена кожа и си помислих, че ще изглежда много по-добре, ако се върне в нормалното си състояние. Но нищо не се случи. Двете кръгли петна не изчезнаха. Дори ми се стори, че се подлютиха още повече.

– Това е прокълната рана – рече Еон. – Камъкът не може да я изцели.

– Колко мило! – извиках. – А що се отнася до копието, даде ми го една облечена в ризница Женска, която загина в битката. Тя знаеше името ми и каза, че съм била длъжна да оцелея. А ти ме увери, че ще бъда невидима и по никакъв начин няма да мога да се намесвам в събитията. Такъв бил проклетият неотвратим закон на времето. Е, за твое сведение видях много повече от собственото си минало. Убивах други и аз самата едва не загинах. Дори получих и прокълната рана. Като изключим това, ти позна за абсолютно всичко. – Плеснах с ръце. – Поздравления.

Дребното, сбръчкано лице на Еон се спаружи още повече при резките ми думи. В изражението му имаше толкова разкаяние, че незабавно съжалих за своята невъздържаност. Вече с по-умерен тон, добавих:

– Но все пак оцелях. И действително научих много. Макар че миналото си е мое, явно съм пропуснала доста неща.

– Като например? – повдигна любопитно вежди Еон.

Приседнах на един камък и потърках изгореното място със сребристата ръкавица. Това ми донесе странно облекчение.

– Озовах се на бойно поле. Навсякъде имаше конници в доспехи и Слепове, които можеха да летят. А също и някакви гиганти, които ги мачкаха с голи ръце.

– Известни са като Колоси. Древна раса, трудно поддаваща се на контрол. – Той млъкна и ме огледа. – Това може би иде да ти каже нещо важно.

– Какво? – погледнах го обнадеждено.

– Че имаш много по-обширно минало, отколкото си предполагала.

– Но това няма как да бъде моето минало. Не бих забравила подобни неща, нали? Уверявам те, че бяха доста незабравими. А и изобщо не смятам, че...

Тук прехапах език, защото ми хрумна мисъл, при която едва не подскочих.

Дали това наистина не беше моето минало? Или може би моето бъдеще?

Дори само тези противоречащи си възможности бяха достатъчни, за да ме побъркат.

– Как изглеждаше Женската, която ти даде Мълнията? – попита Еон.

– Млада, вероятно на двайсетина Сесии. С червеникава коса. Висока на ръст. Мина ми през ум, че... – Млъкнах, давайки си изведнъж сметка защо ми се бе сторила толкова позната. Сравних я с образа от другия спомен – онзи, в който малкият Делф бягаше по чакълестата алея. Там Моригон излизаше от къщата с разчорлена червена коса, раздърпани дрехи и най-вече с онова обезумяло изражение в зелените си очи.

– Какво има? – обади се меко Еон.

– Не, нищо... просто съм капнала. – Но всъщност умственият шок бе по-силен от физическия. Той идваше от факта, че Женската от бойното поле трябваше да има някаква връзка с Моригон. Същите очи, същият нос, същият овал на лицето... При различни обстоятелства, тоест ако не ме грозеше смъртна опасност от летящи лъчи и копита, вероятно щях да направя връзката по-скоро.

Той сведе очи към кръста ми и зърна Дестин.

– Откъде се сдоби с това?

– Веригата ли? Намерих я. Или по-точно, тя ме намери. Благодарение на нея съм още жива.

– Нарича се Дестин.

– Значи знаеш името й? А известно ли ти е, че може да лети?

– Изкована е от джуджета-чародейци, от звука на котешки стъпки, женска брада, корен на планина, мечи жили, дъх на риба и птича слюнка.

– Звучи отвратително.

– Абсолютно неразрушима е, а качествата и са безценни –изгледа ме Еон. – Имаш голям късмет да я притежаваш.

Докоснах мястото върху кожата си, където бях прерисувала символа с трите куки. Ако той знаеше за Дестин, нищо чудно да можеше да разтълкува и неговото значение. Протегнах ръката си така, че да го види.

– Женската, от която взех Мълнията, носеше пръстен с това изображение. Имаш ли представа какво означава?

– Да, трите куки – вдигна три пръста той. – Като света троица.

– Това го разбрах и сама – отвърнах иронично, подтиквайки го да каже нещо повече.

– Вярност, справедливост и истина, Вега Джейн. Три части от едно цяло. Взети заедно, съставляват най-великата сила от всички.

– И къде се съдържа тя?

– У онези, които ги изповядват.

– Мислех, че всеки се придържа към тях.

– Това положително не е така.

– Дядо ми имаше подобен пръстен.

– Нима?

– Колко Уъгове са минавали оттук?

– Не много.

– И ти просто чакаш тук, за да дадеш ключовете на всеки, който се появи?

– Не.

– А на кого тогава?

– Само на онези, които търсят отговори.

– Значи когато казах, че...

– Да.

Реших да стрелям в тъмното.

– Дядо ми идвал ли е тук?

– Преди много време – кимна Еон.

– Казвали са ми, че го сполетяла Случка и след нея изчезнал.

– Ти вярваш ли?

– И аз не знам. – Направих пауза и добавих с уморен глас: – Всъщност не, не вярвам.

– Как е раната ти, Вега? – попита той.

Вдигнах ръката си. Белезите още стояха, но някак избледнели, а болката не се усещаше толкова силно. Погледнах сребристата ръкавица, с която ги бях потъркала. Дали не бе напоена с някакъв лековит мехлем?

– Колко време съм отсъствала? – рекох, подпирайки се върху Мълнията.

– Всъщност николко. Времето е интересно понятие. Ето, за мен не е изтекъл нито миг, докато за теб са се случили доста неща.

– Нямаш си и представа.

– Наистина нямам.

Канех се да кажа още нещо, но съзнанието ми изведнъж се изпразни. После бавно дойдох на себе си.

Знаех къде се намирам. Усещах тревата, върху която лежах, чувах проскимтяванията на Хари Две и тупкането на лапите му около себе си. Част от мен искаше просто да остане така, без да мърда, до края на Сесиите си. Но все пак се вдигнах на лакът и отворих очи. В далечината се виждаха Комините. Погледнах към небето. Не беше изтекло почти никакво време – още се спускаше здрач. Единствените неща, доказващи, че не съм сънувала, бяха ръкавицата върху ръката ми и Мълнията в същата тази ръка.

Както и издутината в джоба ми, където лежеше Целебният камък.

Станах и стиснах по-здраво копието. Какво щях да правя с него? То бе високо колкото мен. Не можех просто да го разнасям из Горчилище, а нямаше къде да го скрия.

Докато разсъждавах така, то, сякаш прочело мислите ми, се сви до размера на перодръжка. Изгледах го смаяно. Явно трябваше да започна да свиквам с необяснимите неща, които ми се случваха постоянно.

На първо място сред тях сега се нареждаше фактът, че дядо ми също се бе срещал с Еон.

– Глупачка такава – плеснах се по челото. Бях забравила да питам дребосъка дали той е пътувал към миналото или към бъдещето.

Поех към дома, мъчейки се да подредя бъркотията в главата си. Какво да правя сега? С кое да се захвана по-напред?

Ама че каша, Вега. Ама че проклета каша.