Довършителката

VIGINTI NOVEM ВАЛХАЛ

Късно същата нощ се събудих от лая на Хари Две. Секунда по-късно се разнесе втори звук, който беше от строшаването на външната ми врата.

Скочих от леглото с разтуптяно сърце.

Видях как кучето отхвърча назад от нечий ритник и се удря с квичене в стената.

После в стаята нахълтаха цяла група Уъгове. Начело беше Джурик Кроун, а след него – Нон, Ран Дигби, Клетъс Луун и Дюк Доджсън, един от най-младите членове на Съвета, само на двайсет и четири Сесии. Всички държаха в ръце дългоцевни или късоцевни морти, чийто дула сочеха към мен.

– Какво, по дяволите, става? – извиках, притичвайки до Хари Две, за да проверя дали е добре. Той лежеше настрана и дишаше тежко с изплезен език, но не изглеждаше да има нещо счупено и дори близна ръката ми.

– Дошли сме да те отведем във Валхал, Вега Джейн – обяви Кроун.

Бе започнало да ми омръзва от неговите заплахи, което, предполагам, си е проличало и по изражението ми.

– Никъде няма да ме водите, нещастници такива. До гуша ми дойде от...

Прехапах език, когато Кроун размаха пред лицето ми книгата за Мочурището, написана от Куентин Хърмс.

Усмивката му беше жестока и тържествуваща.

Аз от своя страна направих грешката да погледна към дъската на пода, под която я бях скрила.

– Този предмет бе открит в твоя дом по-рано тази вечер, докато се провеждаше събранието на централния площад – рече Кроун. Примигнах, сепната от неприкритото ликуване в гласа му. Ето защо не го бях видяла на събитието. Бил е тук да претърсва къщата ми.

– По всичко личи – продължи той, – че е писание, посветено на Мочурището. По-незаконно от това здраве му кажи. Кой ти го даде, Вега, Кръвниците ли? Съдържат ли се в него маршрутите, по които смятат да ни нападнат? Колко ти плащат враговете ни за твоето предателство?

Изгледах ги подред. Главата ми се маеше и трябваше да се опра на стената, за да не падна.

– Не знам за какво говорите. Не съм предателка. И не работя за проклетите Кръвници.

– Как тогава ще обясниш тази книга? – Кроун я вдигна високо, без да отмества дулото на мортата си от главата ми. – Откъде се сдоби с нея?

– Намерих я.

– А, намерила си я! И защо тогава не уведоми Съвета?

– Аз... аз щях да го направя.

– Лъжеш! – отсече той и красивите му черти се изкривиха в уродлива гримаса на ярост.

После се обърна към Дигби и Нон.

– Водете я.

Те пристъпиха напред и ме уловиха под мишниците. Кучето понечи да ги нападне, но аз му наредих да стои мирно. Боях се да не го застрелят, а и Доджсън вече се бе прицелил в гърдите му.

– Недейте! – изкрещях. – Той няма да ви ухапе. Ще дойда с вас доброволно. Хари Две, ти оставаш тук. Марш в ъгъла!

После ме изкараха грубо навън и ме поведоха към селото. Когато стигнахме Главната, вестта за ареста ми явно се бе разпространила, защото много прозорци светеха, озарени от свещи и фенери, а през тях надничаха любопитни Уъгове по нощници и пижами.

Скоро се озовахме пред Валхал. Нида, явно върнат към старите си задължения, ни очакваше и отвори вратата на клетката. До него Шук ме фиксираше с кръвожадните си очи. Ноздрите му потрепваха, сякаш искаше да запомни мириса ми, в случай че по-късно му се наложи да ме открие и разкъса.

Хвърлиха ме вътре и тежката решетка се захлопна зад мен. Нида заключи старателно катинара.

Кроун се улови за прътите и ме загледа през тях.

– Утре ще ти бъде повдигнато официално обвинение – изрече бавно. – Не се и съмнявай, че ще успеем да го докажем. А предателството, както знаеш, се наказва със смърт чрез обезглавяване.

Не можех да повярвам на ушите си. Обезглавяване?

Вярно, че имах глупостта да държа у себе си книгата, но тя не съдържаше никакви планове за нападение над Горчилище, а само информация за съществата, населяващи Мочурището.

Но как можех да обясня притежанието и, помислих си със свито сърце, без да разкрия, че съм я взела от дома на Куентин Хърмс? А и откъде той самият можеше да има такава книга? Погледнах към ръцете си и благодарих на Алвис Алкумус задето, капнала от умора, бях заспала с дрехите тази вечер. Ако бяха видели рисунките, покриващи цялото ми тяло, вероятно щяха да ме одерат жива. Придърпах ръкавите си по-ниско и се уверих, че ризата ми е добре запасана, а крачолите – затъкнати в ботушите.

– Разполагаш с цялата нощ, за да помислиш на воля върху греховете си – продължи Кроун. – И за наказанието, което ти се полага зарад тях. – Той се приближи до металните пръти така, че устните му почти ги докоснаха. – И този път дори мадам Моригон няма да успее да те отърве, Вега.

После се изсмя злостно, обърна се и си тръгна.

Изкрещях подире му и се пресегнах през решетката в напразен опит да го ударя. Начаса обаче дръпнах ръката си обратно, защото зъбите на Шук изчаткаха на сантиметри от нея. Малко остана да изгубя пръстите си.

Тоягата на Нида се стовари с трясък до главата ми.

– Никога не се пресягай навън, проклета Женска. Няма да ти го повтарям.

Пропълзях до средата на клетката и седнах на земята, все още замаяна от случилото се. Надявах се всичко да е просто един кошмар, от който всеки момент ще се събудя. Но със сгъстяването на мрака започнах да тракам със зъби от нощния студ и трябваше да приема горчивата истина.

Известно време Нида и Шук продължиха да патрулират нагоре-надолу по паважа. После Нида се прибра в своята будка и Шук остана единственият страж наоколо. Ако помръднех дори с пръст, той моментално наостряше уши и издаваше такова заплашително ръмжене, че всеки косъм на главата ми настръхваше.

Поплаках малко, обзета от чувство на безпомощност. После ме обзе яд и взех да си представям по колко много различни начини бих искала да унищожа Кроун. Но накрая наистина се потиснах при мисълта как ще се защитавам срещу повдигнатите обвинения. Не ми идваше наум нито едно правдоподобно обяснение, нито дори що-годе сносна лъжа.

Инструментите ми не бяха у мен, тъй че нямах шанс да отключа катинара, а дори и да го сторех, Шук просто щеше да ме разкъса на парчета. Прокарах длан по утъпканата пръст край себе си. Тя бе осеяна със знаци, оставени от предишни затворници под формата на плитки, овални дупки. Можех да разбера това. Попаднеш ли тук, ти идеше да потънеш в земята, само и само да се скриеш от срама и погледите на останалите Уъгове.

На няколко пъти задрямвах, но всеки път се пробуждах, сепната или от Нида, който периодично наобикаляше и удряше с тоягата си по решетките, или от Шук, който виеше по нещо. Чудех се дали не го правят нарочно – може би инструкциите им бяха никога да не оставят арестантите да се наспят добре.

Постепенно нощта избледня до сиво, после небето на изток се оцвети в розово, а накрая в златисто, възвестявайки изгрева на слънцето. Настъпването на деня ме изпълваше с ужас, по напълно обясними причини. За щастие отново се унесох в сън, който даде малко отдих на изтощените ми тяло и дух. Когато се събудих, Горчилище вече бе обляно от светлина. Часът вероятно наближаваше осем. Стомахът ми къркореше и се зачудих дали тук случайно не сервират закуска. Тази сутрин нямаше да ходя в Комините. Надявах се някой да е казал на Домитар какво се е случило. Вероятно за капак на всичко щяха и да ме уволнят.

Но тогава се сетих за думите на Кроун.

Наказанието, което ме чакаше, бе смърт. Нямаше защо да се притеснявам за скромната си надница.

Тогава видях да се приближава една едра фигура.

Беше Делф, придружен от Хари Две. Шук незабавно взе да ръмжи. Нида излезе и му препречи пътя.

– Хайде върви си, нямаш работа наоколо. И кучето също.

– Искам да говоря с Вега Джейн – рече твърдо Делф.

– Разговорите със затворниците са забранени. А сега да ви няма. – Нида взе да потупва с тоягата по дланта си.

– Веднъж ти спасих живота, Нида – не отстъпваше Делф. – А сега ми отказваш дребна услуга?

Ниският, набит Нида се взря него. Личеше си как в главата му се борят противоречиви мисли.

– Пет минути, не повече – рече накрая. – И можеш да считаш, че сме квит.

После отстъпи встрани и подсвирна на Шук, който спря да ръмжи и приседна до него. Делф и Хари Две доближиха вратата на клетката. Аз начаса се хвърлих към решетките.

– Делф, трябва да ми помогнеш.

– По какви скалъпени обвинения им е хрумнало да те затворят тук, Вега Джейн?

– Намерили са книгата за Мочурището – промълвих тихо, свеждайки очи.

Той прехапа устна и хвърли неспокоен поглед към Нида.

– Кроун твърди, че съм предателка – продължих. – Че книгата била предназначена да послужи на Кръвниците да ни нападнат.

– Глупости.

– Знам, Делф. Но според него присъдата, която ме очаква, е смърт.

Лицето му пребледня от уплаха, но положително нямаше как да е по-уплашен от мен. Надали бях изпитвала такъв страх дори и когато ме гонеха Джабитите. Знаех, че Кроун с удоволствие би вдигнал и сам брадвата над главата ми. В Горчилище рядко ставаха екзекуции и никак не ми се щеше следващата да бъде моята.

– Как разбра, че съм тук? – попитах.

– О, мълвата се носи бързо.

– Казваш, че си спасил живота на Нида?

– Да, преди няколко нощи. Малоумникът Клетъс Луун беше на патрул заедно с другите Жандарми и го взе за някакво чудовище. Аз случайно минавах оттам и го видях, че се прицелва с мортата. Сграбчих Нида и го съборих на земята точно преди изстрела. Куршумът проби дупка в едно дърво вместо в неговата глава.

– Ясно – рекох, но мислите ми вече бяха ангажирани със собствените ми премеждия.

– Ти не си виновна в нищо, Вега Джейн. Ще излезеш оттук, преди да си усетила.

– Наистина ме е страх – казах.

Той се пресегна и докосна ръката ми.

Миг по-късно и двамата отскочихме назад, защото тоягата на Нида се стовари върху решетките, почти строшавайки пръстите ни.

– Позволих да говорите, не да се пипате – кресна той. – И минутите ти почти изтекоха, Делфия.

Погледнах към Хари Две, който стоеше отстрани, омърлушен и самотен.

– Делф, нали ще се грижиш за него? – Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми. – Само... докато съм тук.

– Разбира се. Какво е едно животно в повече за семейство като нашето? – Той се опита да се усмихне на малката си шега, но не успя.

– Ти тръгваш с Делф, разбра ли? – подвикнах на кучето.

То сякаш направи инатлива физиономия, но аз повторих

думите, сочейки го строго с пръст, докато не сведе глава и не подви опашка.

– Трябва да тръгвам – каза Делф. – Вече закъснявам за строежа на Стената.

Кимнах мълчаливо.

Той погледна към Нида и като видя, че Пекът е зает да оправя осеяния с шипове нашийник на Шук, бръкна в джоба си и ми подаде изсъхнала кифла, парче месо и една ябълка.

– Ще намина пак веднага щом мога.

И като ми махна за сбогом, се изгуби надолу по улицата, следван от Хари Две.

Оттеглих се в далечния ъгъл на клетката, приклекнах с гръб към Нида и похапнах набързо. Изпитвах глад, но съзнанието ми отказваше да се фокусира върху храната.

Днес Съветът щеше да се събере на заседание, за да реши съдбата ми. Не можех да повярвам, че ще ме убият само заради притежанието на една книга. Но колкото повече разсъждавах, толкова по-мрачни ставаха мислите ми. Това не бе просто обикновена книга – в нея се описваха създанията, населяващи Мочурището. Положително щяха да искат да узнаят как се е озовала у мен. Дали нямаше да ме обвинят, че сама съм ходила там, за да я съставя? А ако им кажех, че съм я взела от жилището на Хърмс, щяха да питат какво съм търсила вътре. И какво щях да изтъкна в своя защита? Че според мен Кръвниците са пълна измислица и че стената се строи не за защита от тях, а за да не бягат Уъговете от селото? Това щеше много да им допадне, няма що.

Канех се да отхапя от ябълката, но вместо това я пъхнах в джоба си. Нямах апетит – повдигаше ми се и по кожата ми преминаваха студени вълни. Днес нямаше да изляза от Валхал. Всъщност надали изобщо щях да го напусна, докато не ме изведяха, за да снемат главата от раменете ми.

Отмина пладне и слънцето започна да жари немилостиво металния покрив на заграждението, от което вътрешността му се нажежи като пещ. Спомних си за онзи Уъг, Маккрийди, който ме молеше за чаша вода, докато минавах оттук. Сега можех добре да разбера мъките му – собственото ми гърло лепнеше от жажда. За късмет, никой още не се бе отбивал да ме зяпа, да ме заплюва или да ме нарича предателка. Но колко ли дълго щеше да трае това?

Погледнах към Нида. Той ме наблюдаваше внимателно, вероятно за да провери как ми понася затворът.

Минаха ми през ум няколко хапливи реплики, които да му подхвърля, но нямах силите, нито куража да го сторя.

Когато денят взе да преваля, чух тракане на колелета. Помислих, че идва каретата, но онова, което се показа иззад ъгъла, бе обикновена каруца, теглена от дръглив Слеп, провесил глава от жегата. Върху предната дъска седяха два Уъга, които знаех, че работят за Съвета, а отзад стърчеше тясна клетка.

Каруцата спря пред Валхал и единият от Уъговете скочи от нея. Туниката му не беше черна, а зелена. Той подаде на Нида парче пергамент с думите:

– Затворничката е призована да се яви пред Съвета.

Последният кимна, откачи голям ключ от колана си и свали катинара.

– Хайде, излизай – изръмжа.

Пристъпих, олюлявайки се, и Уъгът постави окови на китките и глезените ми. Наложи се да ме вдигне на ръце върху каруцата, където ме натъпка в клетката и заключи вратата след мен.

После се качи при другаря си, който шибна Слепа с камшик.

И аз потеглих към Съвета.

Може би за да не се върна никога вече.