Довършителката

QUADRAGINTA OCTO ПРАХ ПРИ ПРАХТА

Този ден работата ми в Комините вървеше мудно. Изпълнявах съвестно задълженията си по довършването на металните ленти. Пробивах отвори на съответните места – без да правя допълнителни, заглаждах ръбовете, щамповах инициалите си. После поемах следващата лента, и следващата, и следващата. Но умът ми беше другаде.

Домитар каза, че съм го правила и преди. Дали имаше предвид, че съм побеждавала Лейдън-Тош? Но как бе възможно това?

През обедната почивка не отидох в общата стая заедно с останалите. Атмосферата бе тягостна, защото всички оплаквахме загубата на Нютън Тилт, но аз нямах желание да седя с тях и да обсъждам смъртта му. Бездруго скоро щях да се изправя срещу неговия убиец.

Вместо това отидох и седнах на мраморните стъпала, водещи към втория етаж – точно там, където преди стоеше на пост Лейдън-Тош. Може би се надявах, че мястото по някакъв начин ще навее на бедния ми мозък мисли, които ще ме отведат по-близо до отговора.

След работа взех Хари Две, който ме чакаше отвън, и се прибрах у дома. Похапнах, преоблякох се в синята си рокля и обувките на токчета и излязох отново. Но тази вечер не за развлечение. Цяло Горчилище се стичаше към Светия парцел, за да си вземе последно сбогом с Нютън Тилт.

Не бях идвала тук от погребението на баба си Калиопа. Вярно, мястото бе спокойно и уединено, но не и приятно. А в Горчилище имаше достатъчно несрета, за да я увеличаваш още повече, като бродиш сред кости и мъртъвци. Минах през ръждивите железни порти с изобразена върху тях Женска с Младок на ръце. Уъговете вече бяха започнали да се събират край прясно изкопания гроб.

Когато приближих, видях дългия, прост дървен ковчег, съдържащ останките на Тилт. Той имаше трима братя и една сестра, които, редом с родителите му, ридаеха отстрани. Всички присъстващи Уъгове постоянно бършеха очи, защото Нютън бе весел и добър момък, незаслужаващ подобна участ.

В предните редици забелязах Моригон, седнала на стол, а до нея прав, стоеше Тансий. За разлика от обикновено, тя бе облечена в черна рокля. Мина ми през ум, че този цвят и отива повече от бялото. Порази ме дълбоката скръб, изписана върху лицето й. То бе прорязано от нови бръчки, които я състаряваха до неузнаваемост, и по него постоянно се стичаха сълзи, които тя безуспешно се опитваше да скрие. Тялото и час по час се разтърсваше от ридания. Тансий бе положил едра ръка върху рамото й и тихо и нашепваше успокоителни думи, които не можех да чуя. Все по-любопитни и по-любопитни неща, както се бе изразил веднъж Роман Пикус. Какво ли още криеха тези двама Уъгове, облечени с толкова власт? А аз дори не бих предположила, че тя знае кой е Нютън Тилт.

Обърнах се тъкмо навреме, за да зърна бледото лице, надничащо от прозореца на спрялата недалеч карета.

Джон. Щом видя, че го гледам, той веднага се скри зад плюшените пердета.

Защо ли не беше излязъл? Продължих да се оглеждам и ми направи впечатление очебийното отсъствие на още един Уъг. Лейдън-Тош не се забелязваше никъде. Запитах се дали срещу него не са повдигнати обвинения. Защото той чисто и просто бе извършил престъпление. Можеше лесно да победи бедния Тилт и без да го убива. Това беше преднамерено злодеяние, но може би правилата на Дуелума освобождаваха противниците от всякаква отговорност. Ако беше така, положително трябваше да бъдат променени.

Злината си е злина, независимо при какви обстоятелства е извършена.

Но надали някой тук задълбаваше дотолкова в моралната страна на нещата.

С изненада видях, че по пътеката се задава Делф. Той все още накуцваше и държеше странно ръката си, но състоянието му се подобряваше с всеки изминал ден. По-учудващото бе, че до него вървеше Дъф, с новите си протези и патерица под дясната мишница. Той явно бързо привикваше с тях и гледайки контузения син и безкракия баща, бе трудно да се каже кой кого подкрепя, защото двамата се бяха уловили един друг през кръста.

Отидох да ги пресрещна и прегърнах първо Дъф, като го целунах по бузата, а после и Делф, който ми се стори необичайно чист и спретнат. Допуснах, че е използвал част от печалбата си на залаганията, за да си купи нови дрехи от магазина за мъжко облекло до сладкарницата на Хърман Хелвит.

– Чух за служебната победа, Вега Джейн – каза сериозно Делф. – Но се налага да поговорим за следващия ти двубой.

Дадох му знак да мълчи, защото тъкмо в този момент Езекил излезе пред множеството, като бяла лястовица сред тъмно море. Той произнесе на висок глас молитва, а после и още една. Всички пяхме заедно, след което тялото на Нютън Тилт, славния млад Уъг, покосен в разцвета на силите си, бе предадено на пръстта.

Тансий също изнесе съболезнователна реч, като басовият му глас потрепваше от вълнение. Цяло Горчилище скърбеше, но не се чу и дума за това, че Дуелумът трябва да бъде прекратен, преди да са паднали още жертви. Всеобщото съчувствие очевидно имаше своите граници.

След като той приключи, всички глави се обърнаха към Моригон в очакване, че тя ще завърши тъжната церемония с някой подобаващ Женски коментар, но останаха излъгани. Тя така и не се надигна от стола си, нито погледна към присъстващите. Изглеждаше като замръзнала в буца лед – сякаш мъката и бе по-силна дори от тази на скърбящото семейство Тилт.

По-късно, когато няколко яки Уъгове се заловиха да заравят гроба, а тълпата взе да се разотива, с удивление видях, че Моригон става от мястото си и доближава родителите на Нютън. Тя сложи ръце върху раменете им и започна да им говори нещо на тих глас. Те кимаха, усмихваха се и изглеждаха утешени от думите и. Тя очевидно пръскаше край себе си доброта, съчувствие и подкрепа. Никога не бях срещала по-загадъчен Уъг от нея, защото бях сигурна, че е използвала свръхестествените си сили в опит да ме убие в онова огледало. Никой, който праща Маниаци да изсмукват душите на другите, не се вписваше в моите представи за благочестивост.

Обърнах се към Дъф, когото за пръв път виждах в съзнание от раняването му насам.

– Чудесно се справяш с новите протези – казах. – Придвижваш се също толкова пъргаво, както преди.

Комплиментът явно му достави удоволствие, но в очите му прозираше болка, а юмруците му постоянно се свиваха и отпускаха.

– Е, иска се малко практика, но се справям – рече с безрадостен смях. – А и вече няма да се оплаквам, че ревматизмът ме щрака в коленете, нали?

– Вярно, така е – отвърнах, възхищавайки се на вътрешната му сила.

– Знахарите ми заръчаха още няколко дни да пазя леглото – добави той, като изпъшка и се опря на рамото на Делф. – Но не можех да не дойда, все пак познавам семейство Тилт откакто се помня. Нямаше да е редно. Още не мога да повярвам, че Нютън си отиде. Държал съм го на ръце като Младок. Добро дете беше, никога не е създавал неприятности. Добър момък. – По бузата му се търкулна сълза и в същия миг той нададе остър стон и се улови за крака.

– Не разбирах какво става – мислех, че след ампутацията няма да изпитва повече болка. Погледнах въпросително Делф.

– Трябваше да обгорят краищата на отрязаните места, Вега Джейн – поясни той. – Да ги подготвят за протезите.

– Не занимавай младата дама с подобни глупости, Даниъл Делфия – размаха предупредително пръст баща му, като прикри с усмивка новия спазъм, който премина през лицето му. – И това ако не е най-красивата рокля, която съм виждал през живота си. Нали така, Делф? – сръга той грамадния си син в ребрата.

– Така е, татко, така е – кимна свенливо Делф.

Посегнах към джоба си, където лежеше Целебният камък.

След случилото се с Тилт бях решила, че е най-разумно да го държа подръка. Извадих го предпазливо, така че никой от двамата да не забележи. Дори да не бе способен да възстановява крайници, той положително можеше да кара болката да изчезне. Изчаках Дъф да се обърне към групичка Уъгове, които приближиха да се осведомят за здравето му, и скритом го прокарах покрай останките от нозете му, мислейки за хубави неща. Промяната настъпи почти моментално. Едва бях успяла да прибера Камъка обратно, когато той ме погледна с ведро изражение на лицето.

– Добре ли си, Дъф? – попитах.

– Дали съм добре? Та аз се чувствам направо като нов Уъг, Вега. – И се шляпна засмяно по бедрото.

– За бога, тате, не прави така! – възкликна Делф.

Той обаче се плясна и по другото бедро и застана съвсем прав, без ничия помощ.

– Я ме виж само. Няма повече болка. И това ако не е проклето чудо!

Делф огледа внимателно баща си и се обърна подозрително към мен. Разбрах, че ме е разкрил, но нямаше как да му обясня. Издебнах момента и прокарах Камъка и покрай него. Кракът му заздравя начаса. Ръката му престана да виси странно. Затова пък челюстта му увисна от изумление. Той също беше изцелен. А аз бях щастлива и част от вината ми сякаш се стопи.

Разделихме се на Главната. Засега те трябваше да се върнат в Приюта, но по всичко личеше, че Дъф няма да остане още дълго там.

Семейство Тилт се упътиха към дома си, качени на малката си каручка, теглена от стар, дръглив Слеп с посивяла муцуна. Сърцето ми се късаше като ги гледах, но колкото и да ми се искаше, нямаше как да върна сина им обратно. След като не можеше да възстановява крайници, Целебният камък положително не бе способен да възкресява и мъртъвци.

Чух трополенето на каретата дълго преди да ме приближи. Вече се намирах на Долната улица, където тя нямаше какво да търси. Накрая се обърнах и видях Богъл да дърпа юздите, спирайки я точно пред мен. Вратичката се отвори и аз се надявах отвътре да излезе Джон, но вместо него се показа Моригон.

Все още изглеждаше ужасно, което ме накара да се почувствам несравнимо по-добре, въпреки мъката, която бе показала на Светия парцел, въпреки утешителните и думи към семейство Тилт. Стоях и я гледах изчаквателно, докато тя ме измерваше с очи. Чудех се дали ще започне да ме обвинява за фалшифицираното писмо от Тансий, с което я бях подмамила навън, за да се срещна с брат си. С удоволствие отбелязах факта, че на токчета съм по висока от нея. Сега вече аз я гледах отгоре.

– Радвам се, че видях Дъф тази вечер – започна тя. – Изглежда, че бързо привиква с протезите.

– Да, с тях поне няма да е прикован за леглото – отвърнах сухо, очаквайки да чуя какво ще последва.

– Неотдавна говорих и с Делф... Стори ми се далеч по-уверен в речта си отпреди.

– Така е. Просто трябваше да си спомни някои неща, които други са искали да забрави.

– Разбирам.

– Тъй че можеш да спреш да му подхвърляш монети, Моригон. Той вече не се нуждае от съжалението, нито от парите ти.

– Значи според теб съм го правила от съжаление?

– А от какво друго?

– Имаш още много да учиш, Вега. Но сега съм дошла да говорим не за Делф, а за Дуелума.

– Слушам те.

– Знаеш, че другият финалист е Лейдън-Тош.

– Така поне пише на таблото – свих рамене.

– Той не искаше да убие бедния Нютън Тилт.

– Аз бях там. Видях какво се случи. Не беше нужно да го удря толкова силно.

Моригон сведе очи за миг и ми се стори, че устните и потрепериха, но когато ги вдигна отново, погледът и бе твърд.

– Мисля, че и той самият вече е наясно с това.

– Чудесно, защото аз съм следващата. Къде е той впрочем?

– Помолих го да не идва на погребението. Счетох, че ще бъде... неуместно.

– А защо изобщо участва в Дуелума?

– А защо не? – попита предпазливо тя.

– Защото очевидно е по-възрастен от двайсет и четири Сесии.

– Не и според документите му.

– Бих искала да видя тези документи. Просто за да проверя откъде, по дяволите, се е взел.

Тя се престори на изненадана – твърде жалък опит предвид обстоятелствата.

– Той е от Горчилище. Откъде другаде би могъл да се вземе?

Поклатих глава, ясно показвайки неудовлетворението си от отговора.

– Ако изобщо е Уъг, то трябва да е доста необикновен. Да вземем например това, че никой не го е чувал да произнася и дума. А също историята за оня клетник, когото убил в Комините. Трябва да признаеш, че всичко изглежда доста мътно.

– Наистина е мътно – бе неочакваният и отговор. – Зелените и очи се вторачиха в моите, тлеейки отвътре като живи въглени. – Ти няма нужда да се биеш срещу него, Вега.

– Но нали тогава ще ме хвърлят във Валхал?

– Мога да поговоря с Кроун. Ще намерим решение. Дори да те осъдят, ще е за кратко. Но ще има и друго условие.

– Какво? – Скръстих ръце на гърдите си.

– Ти знаеш много повече, отколкото е полезно за един обикновен Уъг.

– Искаш да кажеш, че знам истината – отсякох.

– Условието е, че няма да ти се позволява повече да помниш такива неща.

– А, значи червената светлина – отбелязах хладно. – Впрочем, мисля, че разплетох загадката. Червената явно е по-силна от синята. Делф е бил по-възрастен и по-едър от мен, затова си я използвала срещу него. Решила си, че за изтриването на моите мисли ще е достатъчна и синята, но ето че аз още помня, Моригон. Писъка и всичко останало.

– Какво? – възкликна потресено тя.

– Отначало мислех, че е кошмар. Но постепенно си спомних, също както стори и Делф, с малко помощ от моя страна. Явно със Сесиите ефектът на средството ти отслабва. Пищеше не друг, а той, тичайки покрай мен по твоята пътека. А светлината идваше от теб – за да ни отнеме паметта.

Известно време се гледахме мълчаливо, после аз първа наруших тишината:

– Тъй че благодаря за предложението, но ще си пробвам късмета на арената. Никога повече няма да ти позволя да бъркаш в мозъка ми.

– Знам, че си се справила с досегашните си противници със сравнителна лекота.

– Ако не броим Ракспорт. Той сам неволно се простреля в крака. Или поне така говорят.

– Какво означава „или поне така говорят“?

– Означава, че някой по-мнителен Уъг, като мен да речем, би си помислил, че Раскпорт нарочно е отстранен от надпреварата, за да мога аз да се изправя срещу Лейдън-Тош на финала.

– Това би било твърде подъл ход, ако е вярно.

– Напълно съм съгласна – отвърнах, без да свалям поглед от нея. – А знам, че последните ни няколко срещи завършиха много, много зле.

– Така е. Аз пък знам, че на два пъти си посещавала дома ми в мое отсъствие. Мога ли да се поинтересувам защо?

– Първия път исках да проверя нещо.

– Какво?

– Вкуса ти при избора на огледала.

– И какво установи? – попита тя след кратък размисъл.

– Че от тях получавам кошмари. За Маниаци най-вече.

Отново настъпи мълчание. Личеше си, че Моригон ме оценява в напълно нова светлина и не е сигурна как точно да постъпи.

– А втория път?

– Да пожелая честит рожден ден на Джон. И да му дам подарък.

Тя се усмихна едва.

– Много мило от твоя страна. Особено като се вземат предвид обстоятелствата.

– Той е мой брат, Моригон. Ще си остане такъв, независима какво се случва. И аз го обичам. Безусловно.

Произнесох последното на висок глас, защото подозирах, че Джон е в каретата и подслушва всяка наша дума.

– Не се и съмнявам.

– Колкото до Дуелума, откога се заинтересува толкова от моето благополучие? Сама каза, че трябва да се бия. Е, ще се бия и ще умра, ако се наложи. Но поне ще го направя с чисто сърце и за правилна кауза. А не като овцете, в които са се превърнали повечето Уъгове. Незнаещи кои са, откъде са дошли и какво всъщност представлява Горчилище.

– И какво според теб представлява то, Вега? – прониза ме със смъртоносен поглед тя.

– Поне за мен – нищо повече от един затвор.

– Съжалявам, че смяташ така.

Вирнах глава, оглеждайки я без всякакво притеснение. Сега повече от всякога се чувствах различна. Чувствах се равна на нея. Или дори по-добра.

– Видях те в Светия парцел – казах. – Вярвам, че сълзите ти бяха истински.

– Не си се излъгала. Бях смазана от случилото се. Никой не очакваше такава трагедия.

– Но съм изненадана, че си успяла да побъбриш с Лейдън-Тош и той дори ти е казал, че е наясно с грешката си.

– Така е.

– Значи все пак говори?

Въпросът ми явно я завари неподготвена.

– Да, искам да кажа... общува.

– Но само с теб?

– Няма откъде да знам. Не го виждам толкова често.

– Е, като го видиш следващия път, подхвърли му някоя добра дума за мен, става ли? – рекох небрежно.

Тя ме улови здраво за ръката.

– Не се шегувай с тези неща, Вега. Моля те, недей. Ако не за друго, помисли за брат си. Не би искала той да те загуби, нали?

Хвърлих поглед към каретата, спомняйки си за последната среща с Джон и за нещата, които бях видяла по стените на стаята му.

– Боя се, че вече съм го загубила – отвърнах бавно. – Тъй че, както виждаш, нищо не ми е останало тук. Абсолютно нищо, за което да ме е грижа.

– Разбирам – пусна ръката ми тя и отстъпи назад. – Разбирам много повече, отколкото предполагаш, Вега.

Изпънах рамене и я изгледах отвисоко.

– Беше ми казано, че ако се бия, ще бъда свободна. Е, възнамерявам да се бия докрай. И ако оцелея, възнамерявам да бъда свободна. Наистина свободна – добавих. – После се обърнах и си тръгнах, вярна на старата мъдрост, че из Горчилище е добре никога да не спираш да се движиш.

Оставаха ми още два дни до битката. Може би два дни живот.