Довършителката

TREDECIM НЕВЪЗМОЖНАТА ВЪЗМОЖНОСТ

Докато крачехме ръка за ръка, гърдите ми се свиваха от тревожно предчувствие. И все пак около кръста ми, там, където бе скрита Дестин, се разливаше приятна, успокояваща топлина.

Джон и аз вече рядко се отбивахме до Камбанарията. По-рано, преди дядо да преживее своята Случка, а мама и татко да бъдат пратени в Приюта, семейството ни ходеше там всеки Седми ден, за да слуша Езекил Проповедника, винаги блестящ в ослепително бялата си туника. Присъствието на проповедите не беше задължително, но повечето Уъгморти ги посещаваха. Може би просто за да видят красотата на Камбанарията и да послушат мелодичния глас на Езекил. Той звучеше като вятър, носещ се сред листата на дървета, а от време на време кънтеше и като гръмотевица сред пороен дъжд. Това беше при особено важните моменти, които той искаше да забие в умовете на слушателите си като гвоздеи в дърво.

Когато стигнахме площада, зърнахме каретата на Тансий. Минахме покрай нея и влязохме в Камбанарията. Никога не бях виждала вътрешността й толкова претъпкана с Уъгове. Седнахме на една скамейка в дъното и аз се огледах наоколо. Таваните бяха високи и сводести, поддържани от потъмнели, извити греди. Редиците от грамадни, десетметрови прозорци от двете страни просветваха в безброй цветове – повече от тези, с които аз работех в Комините. Върху тях имаше рисунки на фигури. Едър Мъжки, гледащ отвисоко. Женска, вирнала глава нагоре. Малки Уъгове, скупчени заедно, с благочестиви личица. Те ми се струваха особено трогателни, макар да нямах понятие какво представляват.

Сред образите присъстваха и зверове – предполагам, за да покажат злото, което ни заобикаляше отвсякъде. Потръпнах при вида на Джабита, заел почти цялата дължина на един от прозорците. В същото време не можех да не призная, че на живо той изглеждаше много по-страшен, отколкото пресъздаден в цветни стъкълца и поставен върху стената.

В предната част на Камбанарията се издигаше висок олтар, с резбован дървен аналой в средата. На стената зад аналоя имаше лице, изсечено от камък. Това беше Алвис Алкумус, за когото се казваше, че е основал Горчилище. И все пак, ако го беше основал тук, това означаваше, че е дошъл от друго място. Споменах това веднъж по време на Обучение и Наставникът ми така се разгневи, че се уплаших да не ме прати в Приюта.

Все ни повтаряха, че Алкумус бил мъдър и добър. Мислех си, че ако беше жив днес, щеше да е справедливо разочарован от резултата на митичните си усилия. Основаването на нещо трябва да има поне някакъв смисъл.

Забелязах Тансий и Моригон, седнали до аналоя. По всичко личеше, че цяло Горчилище е тук, включително Делф и Дъф, които пристъпваха от крак на крак в ъгъла. Присъстваха дори затворниците от Валхал, с ръце, вързани с дебели кожени ремъци и под зоркия поглед на Нида. Добре че поне страховитият Шук не стоеше край стопанина си. Да вкарат и него в Камбанарията щеше да дойде малко в повече.

Уъговете шептяха приглушено помежду си, но всички разговори стихнаха, щом Проповедникът се подаде иззад бродираната завеса, в чиято изработка аз също бях дала своя принос в Комините.

Езекил не беше висок на ръст. Всъщност дори беше малко по-нисък от мен. Нямаше широките рамене на Тансий, нито яките ръце на Ковачите – а не му и трябваха. Той работеше с ума и духа си. Бях сигурна, че притежава особено мускулест мозък и жилав дух.

Сега прекоси олтара, поспря, за да се поклони ниско на Тансий и Моригон и после продължи, заемайки своето място зад аналоя, както бе правил безброй пъти преди. Расото му, по-бяло дори от туниката на Моригон, заслепяваше очите като озарен от слънцето облак.

Той вдигна ръце към тавана и ние насядахме по скамейките. Джон се сгуши до мен и аз го прегърнах през раменете. Тялото му бе напрегнато и можех да доловя страха, загнездил се в малките му гърди. Усещах бързото тупкане на сърцето му.

Проповедникът прочисти достолепно гърло. Носеше сивата си коса въздълга отзад и по-къса отпред. Чудех се кой ли го подстригва. Повечето Уъгове просто подрязваха косите си сами, колкото да не им пречат да виждат. Но не и Езекил. По бледото му лице нямаше нито една бръчица, макар вероятно да наближаваше шейсетте. Вятърът и слънцето рядко имаха възможност да оставят своите белези върху него.

– Благодаря ви, братя Уъгморти, че дойдохте в това ранно утро – започна той. – А сега нека произнесем слово.

Което, разбира се, означаваше, че словото ще произнесе той, а ние ще седим смирено и ще слушаме обиграното му красноречие. Да слушаш проповедник, влюбен собствения си глас, е горе-долу толкова забавно, колкото и Амарок да гризе пръстите на краката ти. Всички склониха глави, с изключение на мен. Аз не обичах да гледам надолу. Това даваше възможност на някой да ти изиграе номер, а Клетъс Луун седеше в опасна близост до мен и вече на два пъти ми хвърляше погледи, съпроводени с противна усмивка.

Езекил вирна лице към тавана, но предполагам, че взорът му стигаше далеч отвъд него, към неща, които единствено той можеше да види.

Сетне затвори очи и зареди дълги потоци от думи, които звучаха вдъхновено и мъдро. Представих си го как стои и се упражнява пред огледалото и неволно се усмихнах. Това го поставяше в жалко измерение, което навярно никак нямаше да му се понрави. Когато най-сетне приключи, присъстващите вдигнаха глави и отвориха очи. Дали се заблуждавах, или Тансий също изглеждаше леко подразнен от дългата проповед?

Езекил ни обгърна с широк жест и каза:

– Днес сме се събрали по повод важно съобщение на Съвета.

Проточих шия и видях и останалите членове на Съвета насядали в полукръг пред олтара, обърнати към нас, величествени в своите черни туники. Едрата фигура на Джурик Кроун изпъкваше сред тях. За миг погледите ни се срещнаха и аз побързах да отвърна очи. Наистина мразех този Уъг.

– Както знаете – продължи Проповедникът, – нашият събрат Куентин Хърмс неотдавна изчезна, което породи много излишни приказки и празни предположения.

Тансий прочисти гърло достатъчно силно, за да се чуе чак до последните редове на Камбанарията.

– Затова сега Тансий, председателят на Съвета, ще направи изявление – заключи припряно ораторът.

Тансий пристъпи към аналоя, докато Езекил зае мястото си до Моригон. Двамата се разминаха, без да се погледнат, и инстинктът ми подсказа, че не хранят топли чувства един към друг.

– Разполагаме със сведения, с които искаме да ви запознаем тази сутрин – започна Тансий. – Тонът му бе делови и приковаващ вниманието, макар и не толкова шлифован и помпозен като на Проповедника. Притиснах по-здраво Джон до себе си и се заслушах. – Имаме основания да смятаме, че Куентин Хърмс е бил отвлечен.

Веднага се разнесоха коментари и възклицания, срещу които Тансий явно нямаше нищо против. Докато те продължаваха, Хърман Хелвит се изправи и попита високо:

– Моля за извинение, уважаеми Тансий, но да не би да го е сполетяла Случка?

– Не, господин Хелвит. Както ни е добре известно, след Случка от Уъга не остава нищо. – Погледът му ме откри в тълпата и ми се стори, че говори директно на мен. – Докато от Хърмс са останали някои неща. Намерихме дрехите, с които е бил облечен, кичур от косата му и ето това. – Той вдигна между пръстите си някакъв предмет, който не виждах ясно от мястото си, но от първите редове се надигна ропот, а майките започнаха да закриват лицата на своите Младоци.

Станах, за да го разгледам по-добре. Това беше очна ябълка.

В първия миг усетих, че ми прилошава, но у мен начаса възникна и друго чувство, което бързо надделя. Подозрение. Двете очи на Куентин бяха на мястото си, когато бягаше към Мочурището. А силно се съмнявах някой Уъг да е влязъл там подире му, за да събере тези останки. Какво се случваше тук?

– Също така не става дума за нападение на звяр – каза Тансий и предугадил въпроса, надигащ се у присъстващите, побърза да поясни: – Той не е бил погубен от животно, а от нещо друго, спотайващо се в Мочурището.

– Майчице! И какво може да е това? – възкликна един Уъг от първия ред. Той имаше голямо семейство, Женска и поне пет Младока.

Тансий го изгледа с нещо като свирепо снизхождение.

– Веднага ще ви кажа, че то ходи на два крака, също като нас.

Тълпата ахна.

– И откъде знаем това? – подвикна друг Уъг, изваждайки дългата лула, която беше стиснал между зъбите си. Пушливото биле бе забранено в Камбанарията, тъй че тя не беше запалена. Лицето му бе почервеняло и свъсено от тревога. Изглеждаше така, сякаш иска да удари някого.

– От доказателствата – отвърна спокойно Тансий. – Доказателствата, които открихме в хода на разследването.

Друг Уъг се изправи, с шапка в ръце.

– Ще прощавате, ама защо тогава предложихте награда за залавянето му? Ние си мислехме, че е нарушил законите и тъй нататък, а сега излиза, че нещо го отвлякло. Каква беше тая работа с наградата? Нали така? – обърна се той за подкрепа към околните и те закимаха. Разнесоха се и недоволни подвиквания.

Това вече ставаше интересно. Настаних се по-удобно върху скамейката и погладих Дестин под наметката си. Тя сякаш бе направена от лед.

Тансий вдигна ръце за тишина.

– Отговорът се крие в новите факти – рече, взирайки се право в Уъга. Тежестта на погледа му бе такава, че коленете на питащия се подвиха и той седна, но все пак изглеждаше доволен от проявата си.

Тансий направи пауза, сякаш искаше да ни подготви за онова, което предстоеше да чуем, сетне продължи:

– Смятаме, че в Мочурището са се завъдили Кръвници. Именно те са отвлекли Куентин Хърмс.

Кръвници? Кръвници? Какво означаваше Кръвници? Озърнах се и срещнах безутешния поглед на Джон, прикован в мен. Устните му оформяха същия ням въпрос:

– Кръвници?

Тръснах глава и съсредоточих вниманието си върху Тансий. Кръвници? Що за глупости са това?

Той пое дълбоко дъх и заговори отново.

– Тези същества ходят на два крака и се предполага, че могат да се преструват на обикновени Уъгморти.

Всеки Уъг в Камбанарията се извърна и изгледа съседа си.

– Смятаме, че крайното намерение на Кръвниците е да превземат Горчилище – продължи Тансий.

Ако целта му бе да породи паника, то тя се увенча с пълен успех.

Уъговете наскачаха на крака. Младоците взеха да реват и пищят, а Женските притискаха най-малките до гърдите си. Помещението се изпълни с викове, ръкомахания и тропот на нозе. Никога не бях виждала в Камбанарията да цари такъв хаос. Мярнах край олтара бедния Езекил, чиято брадичка се тресеше от възмущение пред подобно светотатство в неговата света обител.

– Достатъчно! – прокънтя гласът на Тансий толкова силно, че многоцветните прозорци потрепериха от усилието да го удържат.

Всички Уъгове, включително Младоците, притихнаха.

Той огледа присъстващите, преди да продължи. Взорът му сега бе неумолимо суров. Никога не го бях виждала такъв. Куентин Хърмс напълно се изпари от главата ми. Единствената ми грижа бе да не бъда нападната от Кръвниците, които и да бяха тези пъклени изчадия.

– Както знаете – бяха следващите му думи, – преди много, много Сесии тук се е водила Битката на зверовете. – Всички закимаха усърдно. – Тогава нашите предци, с цената на огромни загуби, победили чудовищата, които се оттеглили в Мочурището. Много Уъгморти загубили живота си, отбранявайки храбро своите домове. Оттогава зверовете останали, до голяма степен, в пределите на Мочурището.

До голяма степен, помислих си, освен когато излизат да ядат беззащитни кучета или да ме гонят нагоре по моето Дърво.

– Равновесието, макар и крехко, до момента съществуваше – каза Тансий. – Но боя се, че с появата на Кръвниците то бе нарушено. Ето защо трябва да предприемем стъпки, за да се предпазим от тях.

– Но откъде са се взели тези проклети Кръвници, Тансий? – извика един Уъг.

– Имаме всички основания да считаме, че са били породени от похотлива близост между долни зверове и други отвратителни създания в Мочурището, по неописуеми начини, довели до появата на небивало ужасни и свирепи екземпляри.

Ако смяташе, че това ще ни успокои, Тансий сериозно бе надценил здравината на нервите ни. Моментално се надигнаха нови викове. Крака затропаха по пода, вреснаха Младоци. Майките им ги притискаха така сякаш искаха да ги смачкат и пищяха заедно с тях. Моето сърце тупкаше толкова силно, че го виждах как подскача под ризата ми.

– Достатъчно! – ревна отново Тансий, но този път бе нужна близо цяла минута, за да настъпи тишина. – Имаме план как да се защитим. И той включва участието на всеки един от вас. – Пръстът му посочи напосоки към тълпата, подчертавайки думите. – Ще построим стена между себе си и Мочурището, покриваща всяка стъпка от периметъра. Това и само това ще ни осигури безопасност. Стената вече се проектира. Всички работници без изключение, от Фермите, Мелниците и особено от Комините – тук той ме погледна отново, – ще бъдат наети за изграждането й. Не знаем с колко време разполагаме. Ще започнем с онази част на Мочурището, откъдето вярваме, че ще дойде първоначалната заплаха. Докато Стената се строи, ще вземем предпазни мерки, които ще включват и въоръжени патрули. – Той направи пауза и след това хвърли най-голямата си бомба. – Но съществува вероятност Хърмс да не е единственият Уъгморт, принуден да мине на страната на Кръвниците.

За пореден път всеки се вторачи в съседа си. Подозрението в очите им говореше достатъчно красноречиво. Дали вече не бяхме обкръжени от ненавистните Кръвници?

– А откъде да знаем, че те вече не са сред нас? – промълви един стар Уъг на име Тигрис Телус. После тихо простена, вероятно при мисълта, че дори в момента до него може да седи предрешен Кръвник. И все пак той само изразяваше всеобщата тревога.

– Не са сред нас – рече твърдо Тансий. – Поне засега.

– Но откъде да знаем? – излая пребледнелият Телус, като се държеше за гърдите, които свиреха при всяко поемане на дъх. После изведнъж си даде сметка на кого е повишил тон и добави хрипливо: – С извинение, разбира се.

Но въпроси, подобни на неговия, долитаха от всички страни. Тълпата от Уъгове заплашваше да стане неуправляема. Трябваше само една искра – обидна дума или размахан юмрук, за да пламне бунт.

– Моля ви, братя Уъгморти – вдигна ръце Тансий. – Оставете ме да обясня. Успокойте се. Моля ви. – Но никой не се успокояваше, докато нечий глас, твърд и повелителен, не прозвуча над останалите:

– Аз знам.

Всички глави се обърнаха натам.

Моригон се бе изправила, взирайки се не към Тансий, а към нас.

– Аз знам – повтори тя. – Всеизвестно е, че съм надарена със способността да виждам неща, скрити за останалите. Това е дарба, която ползвам за благото на всички вас. Именно тя ми позволи да разкрия участта на Куентин Хърмс, както и потенциалните опасности, на които сме изложени от злодейската група, наречена Кръвниците. Отново благодарение на нея получих видение какво трябва да сторим, за да се защитим от тях. Никога не бива да им позволим да ни отнемат Горчилище. То е всичко, което имаме.

Затаих дъх, както и всеки друг Уъг наоколо.

После, като по команда, всички гърла изригнаха в аплодисменти.

Моригон вдигна ръка към прекрасния свод на Камбанарията.

– Да живее Горчилище!

– Да живее! – скандирахме ние.

И аз въпреки всичките си съмнения бях сред най-гръмогласните.