Довършителката

DUO КОМИНИТЕ

Докато наближавах целта си, мирисът с всяко вдишване ме удряше все по-силно в носа. Той бе вездесъщ, пропил всяка моя пора и не си отиваше, независимо колко дълго се търках под чешмата или на кофите с дъждовна вода. Взех последния завой на пътеката и сградата се извиси пред мен. Наричахме я Комините, защото ги имаше толкова много – почернели от саждите и времето. Безкрайни редове тухли, губещи се в небесата. Нямах представа какво е било първоначалното й предназначение и дали някога е била ползвана за друго освен за изработване на красиви неща. Беше невъобразимо грамадна и също толкова грозна, което влизаше в ироничен контраст със сегашната й употреба.

Един сбръчкан Уъг стоеше пред огромните порти със своя малък мастилен печат. Името му беше Дис Фидус. Често се питах колко ли е стар – на вид наближаваше стоте.

Приближих се и му протегнах ръката си. Вътрешната й страна бе цялата покрита с избелялото мастило от две Сесии работа тук. Можех само да си представя как ще изглежда след още десет или двайсет – кожата ми вероятно ще бъде цялата синя.

Фидус ме сграбчи с кокалестите си пръсти и постави печата си. Не виждах никаква причина защо това продължава да се прави. То нямаше никакъв смисъл. А нещата, които нямаха смисъл, не спираха да ме глождят. Защото силно подозирах, че те имат смисъл за някого.

Взрях се в чертите на стареца, опитвайки се да отгатна дали е чул за гонитбата в гората. Но видът му по природа бе толкова стреснат, че нямаше как да разбера. Влязох в Комините.

– Не обичам подчинените ми да се появяват само три минути преди началото на смяната, Вега – произнесе провлачен глас.

Юлиус Домитар бе едър и подпухнал, като тлъста жаба. Дори кожата му притежаваше любопитен, пепеляво-зеленикав оттенък. Беше най-надутият и превзет Уъг, когото познавах в Горчилище, а конкуренцията за титлата не бе никак малка. И когато казваше „подчинени“, всъщност имаше предвид мен – аз си оставах единствената Женска в Комините.

Обърнах се да го погледна през отворената врата на офиса му. Той седеше зад малкото си бюро, отрупано с шишенца мастило „Куик и Стивънсън“ – единствената марка на територията на Горчилище. Между пръстите му стърчеше дълга перодръжка, а отстрани на плота висяха свитъци. Домитар обичаше свитъците, или по-точно онова, което се съдържаше в тях – записките. Малките късчета от нашите животи.

– Три минути преди началото си е пак навреме – подхвърлих, без да спирам.

– Мнозина са далеч по-зле от теб, Вега – продължи той зад гърба ми. – Не го забравяй. Добре си се уредила тук, но това може да се промени. О, може, и още как.

Забързах към основния цех на Комините. Пещите отдавна бяха запалени. В единия ъгъл бяха най-големите, които не се гасяха никога. Те придаваха на цялото помещение топло, влажно усещане дори и в най-мразовитите дни. Мускулестите Ковачи удряха с чуковете си по листовете искряща стомана, които звънтяха като камбаните на Камбанарията. От челата и изваяните им гърбове се стичаше пот, оросявайки пода край нозете им. Те никога не вдигаха поглед от своята работа. Резачите оформяха с инструментите си късове дърво и метал. Смесителите обикаляха огромните вани и бъркаха различни съставки.

Всички тук бяха като мен – обикновени Уъгове, напрягащи мишци, за да свържат двата края. И всички щяхме да правим все същото до края на Сесиите си.

Отидох до своето шкафче в една от страничните стаи, където надянах работни панталони, тежка кожена престилка, предпазни очила и ръкавици. После се упътих към работния си тезгях, намиращ се в дъното на цеха. Той представляваше голяма, силно зацапана дървена маса, с набор от големи и малки инструменти, пасващи точно на ръцете ми, няколко прибора за тестване, съставляващи нашия качествен контрол, бутилки с бои, оцветители, киселини и други вещества, които ползвах от време на време. Имаше и стара, раздрънкана количка с метални колелца, с чиято помощ превозвах материалите и готовите изделия.

Част от работата ми беше опасна, затова гледах да не се излагам на излишен риск. Мнозина от колегите ми имаха липсващи пръсти, очи, зъби и дори цели крайници. Аз предпочитах да не попадам в тяхното число. Харесвах частите на тялото си такива, каквито са. Поне бяха пълен набор и ми служеха що-годе прилично.

Минах покрай широкото каменно стълбище с мраморни перила, водещо за горния етаж. То бе доста елегантен детайл на фона на всичко останало и за сетен път ме наведе на мисълта, че сградата невинаги е служела за фабрика. Кимнах и се усмихнах на Уъгморта, стоящ на пост в подножието му.

Името му бе Лейдън-Тош и никога не го бях чувала да говори. Той носеше дългоцевна морта, преметната през рамо, а на широкия му колан бяха окачени сабя и кинжал в кожена ножница. Единствената му задача бе да пази никой от нас да не се качва на втория етаж на Комините. Със своята дълга, гарвановочерна коса, орлов нос, който явно бе чупен на няколко пъти, и мъртвешки, неподвижни очи, Лейдън-Тош всяваше достатъчно респект дори и без оръжията си. Окичен с тях, бе направо ужасяващ.

Веднъж, дълго преди да постъпя на работа в Комините, бях чувала да разправят за някакъв нещастник, който опитал да се промъкне покрай него. Говореше се, че Лейдън-Тош го пробол с кинжала си, застрелял го с мортата, после му отсякъл главата със сабята и хвърлил останките му в една от неугасващите пещи на фабриката. Бях сигурна, че всичко това е измислица, но не и напълно сигурна.

По тази причина неизменно се държах учтиво с него. Дори никога да не ме погледнеше и да не ми продумаше, исках да сме в добри отношения.

Когато постъпвах във фабриката, имахме един семеен приятел, Уъгморт на име Куентин Хърмс, който ме обучи да довършвам изделия. Това бях тук – Довършителка. Още щом се появих на работа, Домитар ме посрещна с кисело ръмжене:

– Закъсняваш с две минути. Да не се повтаря повече.

През онзи първи ден дълго се взирах в мастиления печат върху ръката си и се чудех какво ли ще правя тук. Открих своя тезгях по табелката – тъмно метално правоъгълниче със сребрист надпис „Вега Джейн“ отгоре, завинтено за дървения плот. Гледката не ми се понрави.

През цялото време си мислех: Не само името ми е приковано за това място, а и аз самата.

Още в началото, щом влязох в цеха, Куентин побърза да дойде и да ме поздрави.

– Мислех, че ще се появиш чак утре, Вега. Иначе щях да се подготвя по-добре.

– Не знам какво да правя – отвърнах с нотка на отчаяние.

Тогава той отиде до своята маса и се върна с малка метална статуетка. Тя изобразяваше мъжки Младок, държащ куче.

– Ето – каза. – Ще довършваш ей такива неща. Това е метал, но ще работиш също и с дърво, керамика, порцелан и други материали. Гледай ме сега как ще боядисам този Уъг и неговото куче в приятни цветове.

– Откъде знаеш какви цветове да използваш?

– С всяко изделие вървят инструкции, но ще имаш и известна свобода да ползваш въображението си. Понякога ще боядисваш, резбоваш или щамповаш предмета, а друг път ще го обработваш така, че да изглежда по-стар.

– Но аз нямам понятие как се правят тези неща.

– Явно си показала творчески заложби по време на Обучението, иначе нямаше да те назначат за Довършителка.

Тогава направих връзката. Часовете по изкуство наистина ми бяха любимите. Обичах да рисувам, инстинктивно знаех кои багри да съчетая. Справях се добре с грънчарското колело и дори се занимавах малко със скулптура.

Погледнах Куентин.

– Мислех, че поне в началото някой ще ми показва.

– Така е. Аз ще ти показвам.

– Ами твоята работа? – попитах, поглеждайки недовършените предмети на тезгяха му.

– Това ще е част от чиракуването ти – да ми помогнеш да ги довърша. Отдавна чакам този момент, Вега. Винаги съм се надявал, че ще те назначат в Комините.

И той не ме излъга. Всеки ден идвах във фабриката с усмивка само защото Куентин беше тук. Усвоявах занаята бързо, докато накрая уменията ми не се изравниха с неговите.

Сега си спомнях всичко това не от носталгия, а по съвсем различна причина.

Защото Куентин Хърмс бе същият онзи Уъг, когото бях видяла да се носи стремглаво към Мочурището по разсъмване, с целия Съвет и кучетата по петите си. Знаех, че днес той няма да се появи на работа, затова се чудех кога ли останалите ще усетят отсъствието му.

С глава изпълнена повече със страх, отколкото с недоумение се обърнах към единственото нещо, което умеех да правя добре – довършването на красиви неща, предназначени за Уъгове, които могат да си ги позволят. Аз самата не спадах към тяхното число.

Вдигнах първия си предмет за деня – порцеланова купичка, която трябваше да се нашари с бои и после да се изпече в пещта. Докато я оглеждах, капакът и се плъзна и едва не падна на пода. Оставих го върху тезгяха и улових купичката по-здраво.

Едва тогава забелязах малкия къс пергамент, сгънат в нея. Озърнах се да видя дали някой не ме наблюдава, после внимателно промуших пръсти вътре и го извадих. Пъхнах го под един парцал, после разгънах парцала уж че се каня да излъсквам нещо и го прочетох. Думите бяха изписани с дребен, прилежен шрифт.

Смачках бележката на топче и го лапнах. Докато се мъчех да го преглътна, видях четирима мъжки Уъгове да влизат в офиса на Домитар. По черните им туники личеше, че са членове на Съвета. За щастие, Джурик Кроун не беше сред тях. Той ме бе видял край Мочурището тази сутрин, което в съчетание с факта, че работех рамо до рамо с Куентин, можеше само да ми навлече неприятности.

След около половин час вратата на офиса се отвори отново и аз вдигнах очи, за да видя, че членовете на Съвета вече са петима. Джурик Кроун се бе присъединил към тях и всички до един се взираха към мен. Вцепених се като пронизана от някой от горещите ръжени, с които работеха Ковачите.

Кроун пристъпи напред, последван от останалите. В ръката си държеше предмет, който разпознах веднага, макар да не го бях виждала от много Сесии. Зачудих се как ли е попаднал у него.

– Ето че пак се срещаме, Вега – рече той, обграждайки работната ми маса заедно с колегите си.

– Да, така е. – Мъчех се да звуча спокойно, макар в гърлото ми да бе заседнала буца.

Той протегна предмета към мен.

– Познаваш ли това?

– Беше на дядо ми – кимнах. Това бе пръстен с особен мотив, гравиран отгоре – същия като татуировката, която дядо имаше върху опакото на ръката си. Три куки, свързани помежду си. Нямах представа какво означава, а и той никога не го обсъждаше, поне не с мен. Бях още Младок, когато го сполетя Случката, но помнех всичко, свързано с него. Рядко се срещаха такива Уъгове.

– Имаш ли някакво обяснение как пръстенът на Върджил Алфадир Джейн е попаднал в дома на Куентин Хърмс? – попита търпеливо Кроун.

Поклатих глава. Усещах свиване под лъжичката и ми се щеше дишането ми да не е така учестено.

– Мислех, че се е изгубил още навремето, заедно с него. Знаете, че след Случка от един Уъг не остава нищо.

– Познаваш ли Хърмс? – продължи Кроун все така кротко. – Близки ли сте с него?

– Да, приятел е на семейството ми. И единственият Довършител тук освен мен.

– А защо днес не е на работа?

– Не знам – отвърнах искрено, същевременно преливайки от облекчение, задето съм погълнала бележката на Куентин. – Може да се е наранил или да е болен.

– Нито едното, нито другото. – Той пристъпи по-близо до мен. – Нека говорим без заобикалки, Вега. Ти беше край Мочурището сутринта. Видя, че го преследваме.

– Не знаех, че той е беглецът, а и вие не ми казахте, като ви попитах. – Вдигнах очи към лицето му. – А защо го преследвахте?

– Има закони, Вега, закони, които Куентин Хърмс е престъпил. И затова ще си понесе наказанието. – Кроун ми отправи дълъг, изпитателен поглед. – Ако опита да се свърже с теб, трябва да информираш Съвета незабавно. Не го ли сториш, последствията ще бъдат сурови. Въпросът е сериозен, Вега. Наистина сериозен. – Той направи пауза. – Говоря за Валхал.

Всички присъстващи, в това число и аз, затаиха дъх. Никой Уъг не иска да бъде заключен във Валхал – тази открита клетка пред очите на всички, охранявана от бруталния Нида и неговия свиреп черен Шук. Само споменът за страховитото животно накара сърцето да подскочи в гърдите ми.

– Разчитаме на твоята помощ, Вега – постави ръка върху рамото ми Кроун. – Случаят е такъв, че цяло Горчилище трябва да сплоти усилията си.

После ръката му се плъзна към брадичката ми и взе нещо от там. Той го повъртя между пръстите си. Беше парченце от бележката на Куентин, залепнало за кожата ми. С ужас забелязах, че по него има следи от мастило.

– Явно си се изцапала по време на работа. – Очите му отново се впиха в мен като свредла. – Не забравяй какво ти казах, Вега. Разчитаме на теб. – После се обърна и закрачи към изхода. Останалите го последваха.

Хвърлих поглед към Домитар, чиято сивкава кожа лепнеше от пот.

– Ще слушаш какво ти се говори, или отиваш право във Валхал – рече той и се шмугна в офиса си толкова бързо, че едва не се прекатури на прага.

Върнах се към работата си, очаквайки падането на нощта.