Демон шосе

9

Дъждът се смеси със сълзите по лицето ѝ, когато се качи в джипа.

Майло беше паркирал при задния вход на сградата, където беше апартаментът на Имелда. Не искаха Амбър да бъде пред преките погледи на всички. Не искаха да минава по пътеката пред входа дори за няколко секунди, понеже беше риск, който не можеха да си позволят да поемат. Параноята им имаше въздействие и върху Амбър. Тя изчака, докато Майло отвори задната врата, после хукна през жегата и дъжда, почти се гмурна вътре в колата. Майло я наметна с одеяло и затвори вратата.

Качи се отпред, запали и докато джипът се изтегляше към улицата, Амбър осъзна, че не се е сбогувала с Имелда и внезапна ярост прониза сърцето ѝ.

Увери се, че няма да се разплаче пак и издърпа одеялото.

Отвън джипът може и да имаше нужда от автомивка, но вътре беше чист и ухаеше на препарат. Майло правеше впечатление на човек, който поддържа автомобила си в идеален ред и нямаше да се изненада, ако се окажеше, че калта и мръсотията отвън са просто камуфлаж.

Пеш минути пътуваха, без да си продумат. Амбър устояваше на желанието да говори. Искаше да накара Майло да се почувства неловко от тишината. Когато часовникът на таблото показа 8 часа, тя се изправи, но остави одеялото около главата си като шал. За нейно неудоволствие, изглеждаше, че той се чувства крайно комфортно.

— Та къде отиваме?

Майло смени лентата.

— Отиваме да се срещнем с един мой приятел. Възможно е да има как да ни помогне.

— Как да ни помогне?

— Надяваме се, че има някакви идеи за това как да избягваме родителите ти.

— Надяваш се? Имелда каза, че има план. Да се надяваш на някакви идеи не ми звучи като план. Кой е този твой приятел?

— Казва се Едгар Спъриър — отвърна Майло, щом намалиха при светофара. — Беше журналист. Разследванията му го отведоха до по-дълбоко и по-мрачно място, отколкото би понесла една новинарска агенция, така че в момента е на свободна практика в областта на… нещо си.

— Значи на практика не работи.

Отново потеглиха.

— Той предпочита да го наричат „нещо си на свободна практика“.

Тя се смръщи.

— Това шега ли трябваше да е?

Майло вдигна рамене.

— Къде живее?

— В Маями.

— Ама това е на, колко, три-четири часа път оттук. Защо не си по-организиран? Защо той не е тук? Или не му се обадиш? Щях да ти дам назаем телефона си, ако, о-о-о, да, ако не го беше съсипал собственоръчно.

— Никакви телефони, по възможност — отговори Майло, пропускайки напълно тънкия намек на Амбър.

— Имам нов план — рече тя, навеждайки се напред. — Обръщай. Заведи ме в Монтана. Там снимат „В мрачните места“, така че ще мога просто да се помотая наоколо, да погледам как снимат, а сега си имам и достатъчно пари, за да си позволя да наема къщичка там, докато всичко отшуми.

Майло я изгледа в огледалото за обратно виждане.

— Това няма да отшуми.

— Не, наясно съм, просто…

— Не мисля, че си наясно — каза Майло. — Това не е проблем, който ще изчезне от само себе си, Амбър. Родителите ти няма да размислят. Животът ти, такъв, какъвто го познаваш, свърши. Трябва да оставиш приятелите си и семейството. Няма връщане назад.

— Наясно съм с това — настоя тя, макар дори и сама да разбираше колко неубедително звучи.

На входа на магистралата имаше катастрофа, която ги забави и ги вкара в колона от бавно движещи се коли, която пълзеше сред изобилието от арт-деко архитектура на Маями. Дъждът тук беше още по-силен. Неоновите светлини отразяваха влажната чернота на асфалта. Щеше да е красиво, ако Амбър не се дръпваше назад от всяка кола, която минаваше покрай тях в очакване да види лицата на родителите ѝ, насочени към нея.

Докато спрат пред отвратителния блок, където живееше Едгар Спъриър, вече беше минало дванайсет и беше съвсем тъмно. Влажността се спусна тежко върху Амбър в момента, в който тя излезе от джипа. Дъждът се сипеше леко, но облаците още бяха натежали. Светкавици примигваха като лошо монтирани крушки, а в далечината се чуваше гръм.

Апартаментът на Едгар нямаше климатизация. От тавана висеше огромен вентилатор и заплашваше да завърти топлия въздух, но не успяваше да събере енергия за това при никакви опити за убеждаване.

Самият Едгар беше пълничък мъж с руса коса, която падаше немощно на раменете му. Имаше лека усмивка и приятни, блестящи очи, а краката изпод шортите му бяха изненадващо гладки. Подаде на Амбър и Майло по чаша студен чай и си взе една за себе си, след което седнаха насред бъркотията в дневната. Книги и документи се състезаваха за място с тефтери, изпълнени с драсканици. Но пък нямаше никакви кутии от пица и празни бирени бутилки. Едгар може би беше дезорганизиран, но явно не беше мърляч.

— Майло вече ми описа накратко ситуацията — започна Едгар, настанявайки се удобно в креслото си. — Намърдала си се в това, дето ние в занаята му викаме гнездото на осите, Амбър. Майло можеше да те заведе при дузина така наречени „експерти по окултното“ в страната, а те щяха да те отпратят с куп безсмислени съвети и цял тон ала-бала. Вместо това, той те доведе при мен, където сделките с Дявола са нещо като специалност. Сияйния демон е една от областите на особен интерес при мен.

Той млъкна и Амбър усети връхлитаща нужда да запълни тишината.

— Добре — рече.

Това изглежда го удовлетвори.

— И сега — продължи Едгар, — твоето конкретно затруднение се състои в това, че бягството няма да свърши работа.

Струйка пот се плъзна по гърба на Амбър.

— Така ли?

— Така — отговори Едгар. — Родителите ти ще те открият в крайна сметка. Неизбежно е. Сигурен съм, че Майло ще ти го обясни после. Ще те намерят и ще те убият. Така че се налага да действаш по-бързо от тях, нали така? Трябва ти да предизвикаш битката с родителите си.

Амбър се поколеба.

— Ъ-ъ-ъ, да, само че, така де, аз всъщност не искам да се бия с тях.

— Не, не — отвърна Едгар, — няма да искаш да се справиш физически с тях, в никакъв случай. Нито за миг не съм си го помислил. Но ще трябва метафорично да предизвикаш битката с тях, съгласна ли си?

— Предполагам.

— Не можеш да прекараш остатъка от живота си, бягайки. Не можеш да прекараш остатъка от живота си, криейки се. Понеже ако го направиш, остатъкът от живота ти ще бъде действително много кратък. Така че ти трябва алтернатива. Ако бях на твое място, какво бих направил? Много мислих за това, откак Майло се свърза с мен. Много. Но едва тази сутрин ме осени очевидният курс на действие — той се поизправи. — Амбър, това, което трябва да направиш, е самата ти да поговориш със Сияйния демон.

Тя примига.

— Моля?

— Няма да стане — отсече Майло.

Едгар вдигна ръка.

— Изслушайте ме.

— Няма да стане, Едгар.

— Само ме изслушай, приятел, става ли? Отвори си съзнанието за това. Няма какво да направим, за да спрем желанието на родителите ѝ да я изядат. Просто няма. Поглъщането на нейната плът е единственият начин, по който те могат да станат по-силни и единственият начин, по който да заплатят дължимия си данък. Понеже, не забравяй — те наистина го дължат на Демона.

— Не сме го забравили — отвърна Майло.

— Значи няма какво да се направи по този въпрос — продължи Едгар, облягайки се назад в креслото. — Ако не искаш да говориш със Сияйния демон, то какво ни остава? Може ти да ги погнеш. Да ги извадиш от играта. Да ги убиеш, преди те да убият теб.

— Не искам да убивам родителите си — възкликна Амбър смаяно.

— А те искат да убият теб — отвърна Едгар. — И ще трябва добре да размислиш върху фактите, Амбър. Говорим за живот и смърт. Да убиеш или да те убият.

— Тя не иска да убива родителите си — намеси се Майло. — Така че няма да убиваме никакви родители.

— Сетих се вече — отговори Едгар. — Аз съм доста умен тип, ако си забравил. Може и да си мислил, че си седя тук един такъв красив, но всъщност се занимавах с това да прехвърлям всички възможности и да отхвърлям онези, които не стават. Отхвърлих всичко с изключение на тази, с която започнах разговора — Амбър трябва да призове Сияйния демон, да седне и да си поговори с него.

Амбър хвърли поглед към Майло. Той мълчеше, но не изглеждаше много доволен.

— Та това е моята идея — каза Едгар, като говореше вече директно на Амбър. — Обясняваш колко несправедливо е всичко това. Че не си молила за него, в крайна сметка. Ти си невинна страна, хваната натясно от дяволските машинации на родителите си.

— И защо би му пукало? — попита тя.

Едгар се разсмя.

— Добър въпрос. И, разбира се, си права. Сияйния демон няма да си мръдне и пръста за това. Той е Демон с главно „Д“, в крайна сметка. Обича невинните да страдат. Това си му е нещо като специалитет — Едгар се наведе. — Но ти, мило ми момиче, имаш специално право на внимание. Сияйния демон е известен с това, че е крайно придирчив за това пред кой ще се яви. Ще сключи сделка само с някого, който раздразни любопитството му. Но ето тук е цялата работа. Ти, Амбър, си достатъчен дразнител за чието и да е любопитство.

Внезапно тя се почувства страшно неловко.

— Защо?

— Ти си демоничното дете на демонични родители — отговори Едгар. — Но докато родителите ти са демони по силата на някакви обстоятелства, ти си демон по рождение. Това технически те прави по-чиста форма на чудовище, ще ме прощаваш за това описание. Освен това, ти, по силата на факта, че си още жива, вече си компрометирала първоначалната сделка, а това със сигурност е привлякло вниманието му.

— И значи да призова Сияйния демон и да му кажа какво? — попита Амбър. — Ей, привет, може ли да промениш условията на договора на нашите, моля?

Едгар поклати глава.

— Условията са ненарушими, това не може да се заобиколи. Но той може да направи така, че родителите ти и приятелите им никога да не те намерят. Може да направи невъзможно за тях да те наранят. Може да направи стотици неща, които да разрушат плановете на родителите ти и да направят безсмислено това да те изядат.

— А какво ще трябва да направя в замяна?

Едгар вдигна рамене.

— Предвид това, че родителите ти и приятелите им щяха да те изядат и после да му дадат свръхзаредената си кръв, има резон, че той ще пожелае да получи същата енергия от друго място. Да те изпрати да събираш душѝ е много типичен метод на плащане.

— Никого няма да убивам. Няма да го направя.

— Много добре. Ако това са условията на сделката, която ти предложи, просто откажи. Няма болка, няма грешка. Но може и да не поиска от теб да убиваш. Може да има нещо друго.

Амбър вдигна вежди.

— Дали мога да му предложа демоничната си страна? Възможно ли е това?

— Дори да беше възможно, едва ли щеше да прояви интерес.

— Няма да му дам моята си душа — заяви тя, малко по-остро. — Моя си е и няма да я получи.

— Звучи разумно — отвърна Едгар. — Не се тревожи, де — аз имам друго предложение. Ти си достатъчно уникална, за да го призовеш, и ако му предложиш нещо също толкова уникално, може да си имаш сделка.

— Какво имаш наум? — попита Майло.

— Онзи, който се измъкна — отговори Едгар. — Това е история, която ми разказа един много опасен човек на име Дейкър Шанкс. Чувал ли си за него?

Майло поклати глава. Амбър не си направи този труд.

— Дейкър Шанкс беше особено гаден сериен убиец в края на шестдесетте години, началото на седемдесетте.

В крайна сметка успяха да го сгащят от шерифството на едно малко градче, през 74-та, мисля, и стана страшна пукотевица. Шанкс падна под вихрушката куршуми. Нямаше как да се случи на по-добро момче от него. Както и да е, срещнах се с него преди няколко години и той ми разказа…

— Чакай — прекъсна го Амбър. — Току-що каза, че е умрял през 1974-та.

— Така беше, умря — кимна утвърдително Едгар. — Но преди ченгетата да го пипнат, той вече беше направил уговорката със Сияйния демон.

— Значи е още жив?

— Технически? Не. Но все още се мярка наоколо. Последно чух, че бил в родния си град Спрингтън, в Уисконсин, и щастливо видял сметката на група хлапета, но това беше преди петнайсетина години, ако не се лъжа. Ако успеете да го намерите, може и да успее да ви помогне.

— Искаш да помолим един сериен убиец за помощ?

Едгар сви рамене.

— Светът е страшен — трябва да си готова да срещаш страшни хора. Дейкър Шанкс минава в графата страшни хора. Там му правят компания Елиас Маук и Лейтън Ът… може би дори Тесния. На външен вид — очарователен до козирката, обаче… така де. Сериен убиец, нали разбирате? Срещнах се с него през един общ познат и уредих нещо като интервю. Човекът просто искаше някой, с когото да поговори и говори много. Получих някои много цветисти описания на онова, което е направил на жертвите си, някои много притеснителни вътрешни размишления… Говорихме за смъртта, за това какво е било чувството, когато онези куршуми са пронизали тялото му, за случилото се впоследствие. Майло знае за какво говоря, нали така?

Майло не продума и Амбър се намръщи.

— И говорихме за сделката, която беше сключил със Сияйния демон — продължи Едгар. — Как го е призовал, какви са били условията, как е разбрал за него въобще. И той ми разказа една история, която не бях чувал преди, а смятах, че съм запознат с всички истории за сияйния ни приятел.

Разказа ми за един тип, който сключил сделка — не съм запознат с обстоятелствата около нея, но било сделка като обичайните, но той не я спазил. Сияйния демон му дал всичко, което онзи поискал, но вместо да се отплати според договореното, това типче изчезва от града и Сияйния демон му губи дирите. А Сияйния демон никога не губи нищо.

— И какво общо има това с мен? — попита Амбър.

Едгар се усмихна.

— Ако можеш да намериш този тип, може да предложиш местонахождението му на Сияйния демон в замяна на това да разкара родителите ти от теб.

— Да не би да знаеш къде се намира?

— Идея си нямам — отвърна Едгар почти щастливо. — Шанкс искаше да говори, няма спор, но беше много предпазлив по отношение на това какво има да казва. Ще се наложи сама да го попиташ. Може и да ти допадне. Пълен е с доста забавни истории. Може да ти докарат кошмари, но пак са забавни.

— Ъ — рече Амбър, — всъщност не желая да разговарям със сериен убиец.

Едгар се засмя.

— В пълна безопасност си. Нашият Майло ще се грижи за теб.

Амбър погледна към Майло. Колко всъщност опасен беше този тип?

— Защо не дойдеш с нас? — попита Майло. — Познаваш го, той те познава, може да ни запознаеш.

— С удоволствие бих го направил — отговори Едгар, — но той ми каза, че ще ме убие, ако ме види някога отново.

— Защо?

Едгар вдигна рамене.

— Разговорът леко загрубя, какво да кажа? Сериен убиец, нали се сещаш?