Демон шосе

18

Прекараха нощта в мотел в някъде в Индиана. Амбър отново барикадира вратата си, но не спря да се върти, преди да заспи чак половин час преди Майло да почука. Не закуси и държеше главата си сведена, нахлупила шапката, докато крачеха към Чарджъра навън. Той блестеше — мръсотията и калта от предния ден беше изчезнала, сякаш никога не е била.

Само ако това беше и истина.

Докато минаваха през Чикаго, Амбър омекна и разказа на Глен за Шанкс. Реши, че е заслужил мястото си на масата с готините деца. Докато прекосиха безкрайната периферия на града, изпълнена с търговски центрове и вериги ресторанти, паркинги и рекламни табели, които сякаш бяха копирани и разпространени в същия вид навсякъде, и пристигнаха в Спрингтън, Уисконсин, малко преди три следобед. Денят се беше свъсил, беше станало студено, а върху предното стъкло се изсипваха спорадични дъждове. Минаха покрай гимназията — сграда от червени тухли, построена на дузина стъпки над нивото на улицата, и продължиха към градския площад. От едната страна беше библиотеката, а срещу нея, от южната страна се намираше Кметството — бяла сграда с пилони, които подсказваха очевидната ѝ важност. На изток и на запад се редяха различни офиси и заведения за хранене.

Слязоха от колата. Протегнаха се. Беше може би десетина градуса по-хладно в сравнение с началото на пътешествието им и Амбър вече беше обула дънките. Усещаше ги странно по краката си. Навлече якето и се увери, че шапката е на мястото си.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Ще питаме за Дейкър Шанкс — отговори Глен, преди Майло да успее да каже нещо. — Ще се разделим. Така ще покрием повече площ. Колкото по-скоро го намерим, толкова по-добре, прав ли съм? Родителите ти са по петите ни, Амбър. Може и да съм успял да ги отклоня от следата вчера, но това няма да ги забави твърде дълго. Ето, този човек изглежда сякаш може да знае нещо.

Глен закрачи към един възрастен мъж, който разхождаше кучето си.

Амбър погледна към Майло.

— Наистина се опитва.

Майло кимна.

— Забеляза ли колко беше мълчалив тази сутрин? Не изръси нито една глупост за цялото време.

— И наистина беше много полезен вчера.

Майло се поколеба, после поклати глава.

— Това няма абсолютно никакво значение. Ще го оставим тук, преди да говорим с Шанкс. Колкото по-малко знае… — гласът му заглъхна.

Амбър се намръщи.

— Какво?

— Нищо.

— Майло, какво?

Майло въздъхна.

— Родителите ти го познават вече. Ако го зарежем тук и го намерят, може да…

— Мислиш ли, че биха го убили?

— Убили са онези ченгета, без много да му мислят, нали?

Двамата се загледаха в Глен, който сега спореше с дядото, докато кучето джафкаше наоколо и се хвърляше да хапе краката му.

— Та, значи — продължи Майло — да го зарежем ли, или…?

Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.

Глен изтича обратно.

— Какво? Защо се смеете?

— Нищо — отвърна Амбър, като се опитваше да се удържи. — Научи ли нещо?

— Не — рече Глен. — Изглежда дядото е германец и не разбира и дума английски.

— И за какво тогава се препирахте?

Глен изглеждаше объркан.

— Че откъде да знам?

Това отново запали фитила на Амбър и Майло. Глен се опита да се засмее заедно с тях, после се предаде и тръгна да обикаля.

Една трета от библиотеката беше заета от компютри, а книжните лавици бяха натъпкани заедно в пространството отляво. Амбър обикаляше из лабиринта, докато не откри секцията „Местна история“. Беше на един-единствен рафт с пет книги на него, от които четири бяха едно и също издание. Тя прелисти петата — „Спрингтън — наследството“, от местен автор, представен с лоша снимка. Тя научи, че Спрингтън е основан през 1829 г. и е получил наименованието си от запасите с чудодейна минерална вода. Разбра, че заради производството в района тези запаси били замърсени толкова, че водата станала буквално невъзможна за пиене. Авторът наричаше това „иронично“.

Амбър прелисти до края, после провери в индекса. Никакво споменаване на Дейкър Шанкс.

Тя върна книгата на място и се отдалечи от рафтовете. Тогава я откри Глен.

— Имат си „Спрингтънски вестник“ — каза той. — Попитах библиотекарката дали може да разгледам старите издания, нали се сещаш — да видя някакви статии за Шанкс, когато са били публикувани. Каза, че са налични само на микрофишове.

— Какво е това микрофишове?

— Не знам. Някакви фишеци, може би?

Амбър се смръщи.

— Къде е Майло?

— Бъбри си с другата библиотекарка. Със сладураната.

Амбър се огледа. Майло стоеше с онзи негов ленив маниер и се усмихваше на една привлекателна дама около четиридесетте така, както тя не бе и подозирала, че е способен. Жената беше с кестенява коса, нашарена от един сребрист кичур. Библиотекарката се разсмя, а усмивката на Майло се разшири още.

— И аз мога така — обади се Глен. — Просто съм избрал да омайвам грешната библиотекарка, това е цялата работа. Избрах бабката. Мислех, че тя е човекът. Ако знаех, че има и по-млада, щях да се пробвам при нея.

— Тя е два пъти по-голяма от теб.

— По-възрастните жени ме намират за страшно привлекателен.

— Е, хубаво, защото младите със сигурност не.

Глен спря да зяпа Майло и насочи вниманието си върху Амбър.

— О, така ли било? Значи твърдиш, че не изпитваш никакво привличане към мен, тъй ли?

Тя примига насреща.

— Моля? Това пък откъде ти хрумна? Не. Никакво. Изобщо никакво.

— Да, бе — отвърна той, подсмихвайки се. — Да.

— Сериозно.

— Има проведени изследвания, според които се твърди, че ирландският акцент е най-секси акцентът в света.

— И кой ги е провел тези изследвания? Ирландците ли?

Усмивката му посърна.

— Може и те да са — отвърна, а после отново се ухили. — Мога да те омая. Знаеш, че мога. Единственото, което ме спира, е възрастта ти. Прекалено си малка за мен. Предпочитам двайсетгодишни момичета.

— Ще се наложи да живея с това смазващо разочарование.

— Разбира се — продължи той, като се присламчи по-близо, — бих могъл да направя едно изключение.

— Моля ти се, недей.

— Може просто да забравя за възрастта, ако… нали се сещаш.

Амбър се намръщи.

— Какво?

— Ако се трансформираш — прошепна той.

Тя загуби цялото си добро настроение.

— Да пукнеш дано, Глен.

И тръгна към изхода. Той хукна след нея.

— Е, хайде де! Трансформирай се само веднъж, заради мен. Направо си невероятна, когато се трансформираш. Удивителна. Онези рога са най-красивото…

Тя се извъртя, за да го погледне в лицето.

— Спри да го наричаш така. Спри да го наричаш трансформиране. Звучи, сякаш съм някакъв робот.

— Е, добре де, как се казва тогава?

— Не знам. Преобразяване. Всъщност няма официален термин.

Бавна усмивка се разля по лицето му.

— Аз имам един. Искаш ли да го чуеш?

Тя се отдалечи.

— Не.

— Хубав е — продължи той иззад гърба ѝ.

— Не ми пука.

— Ще ти хареса — рече той отново. — Ще видиш, просто ще се влюбиш.

Стигнаха до изхода. Майло крачеше към тях. Амбър не се сдържа.

— Хубаво — каза. — Какво? Как би назовал това нещо, когато се променям?

Усмивката му беше грамаданска.

— „Да си покажеш рогцата“.

— О, ненавиждам те.

Майло дойде при тях.

— Крие нещо — каза той. — В момента, в който усети накъде бия, просто се затвори. Вие открихте ли нещо?

— Само ново ниво на бяс — отговори Амбър.

— Иска да се присъедини към мен в моята абсолютна веселост — поясни Глен. — Направо по лицето ѝ личи, нали? Иска да си хвърляме майтапи. Хайде, предай се, Амбър. Отдай се на чувството.

Тя въздъхна.

— Приключи ли вече?

Глен се ухили и се обърна към Майло.

— Какво е микрофиш?

— Микрофилм.

— Ооо, значи не е фишек.

— Хайде — каза Амбър, — да отидем да хапнем нещо. Умирам от глад.

Обядваха, седнали до прозореца на едно от кафенетата на площада. Наблюдаваха гимназистите, които се прибираха към къщи. Една тумба младежи влезе в кафенето и Амбър изгледа Майло с надигнати вежди. Той вдигна рамене и кимна, а тя се завъртя на стола си.

— Здрасти — започна тя, като внимаваше да не говори много високо. — Чудех се дали можете да ми помогнете? Да сте чували за един човек на име Дейкър Шанкс?

Името накара хлапетата да се отдръпнат подозрително.

— Питайте някой друг — каза едно от тях.

— Значи сте чували за него?

— Не говорим за това.

— Защо не?

— Понеже ги е страх — отговори най-малкото детенце — чернокожо, със сладурски големи очи. — Страх ги е, че ще им вземат джобните.

— Няма значение — прекъсна го друг, стана и излезе, последван от приятелите си. Всички, с изключение на мъника.

— Чувал ли си за Шанкс? — попиша Амбър.

— Мно’о ясно — отвърна хлапето.

— Ами другите? Не говорят за него, защото ги е страх от него ли?

Детето се засмя.

— От кой да ги е страх? От Торбалан ли? Нее, страх ги е, ‘щото миналата година няколко от нас разпердушиниха две от ония куклените къщички, дето са в училището и хората, като разбраха, направо ни смачкаха от бой. Имам предвид възрастните, нали схващате? Налагаха ме и ме ритаха, докато лежах на кълбо на пода и си изревавах очите. Безобразно поведение, ако ме разбирате какво имам предвид.

— Извинявай, куклени къщи ли каза?

— Знам де, знам! Куклени къщи. Тоя град направо е побъркан по тях.

— Как се казваш? Аз съм Амбър.

— Уолтър съм — отвърна хлапето. — Уолтър С. Брайънт. „С“ ще рече Самюъл. По едно време имах един учител, дето викаше, че с такова име ми е писано да стана поет. Ама човекът не знаеше въобще за какво става дума. Аз едва пиша, а повечето думи, дето знам, не се римуват.

— Уолтър, а какво им е толкова важното на няколко къщи за кукли?

— Вие откъде сте?

— От Флорида.

— Флорида — повтори той. — Чакай, имаш предвид Дисни Уърлд и всичко останало?

— Аха, имаме си Дисни Уърлд.

— Ти ходила ли си?

— Няколко пъти — отговори тя. — Но винаги с приятели, никога с родителите си.

— Леле-мале — рече Уолтър. — Дисни Уърлд. Щеше да ми хареса, да се разхождам насам-натам и всичко да е като в анимационен филм или нещо такова. Срещала ли си Мики Маус?

— Да.

Уолтър се засмя.

— Колко яко. Срещала си Мики Маус. Това е супер яко.

— А пък аз съм от Ирландия — намеси се Глен.

— Не ми дреме — отвърна Уолтър.

— Ще ми разкажеш ли за куклените къщи? — помоли Амбър.

— А, да — каза Уолтър. — Разбрах, че не сте оттук, понеже иначе щяхте да знаете вече. Има една тъпа история, която всички разправят цял живот и всички очакват да повярваме, сещате ли се? За Дейкър Шанкс. Той е бил истински, живял е през седемдесетте, това съм го проверил. Бил е майстор на играчки, ясно? Имал малка работилница там в оня край, където преди са били игрите, обаче правел само смотани играчки като кукли и модели на влакчета и разни такива. Нищо яко. Обаче това, което никой не знаел, било, че освен това е сериен убиец и е избил една камара народ преди ченгетата да се сетят кой е и да дойдат и да го гръмнат.

— И аз проверих — каза Амбър. — Но никъде не се споменаваше нищо за куклени къщи.

— Много ясно — отвърна Уолтър, — понеже туй е частта, дето си я измислят, нали се сещаш? Разправят, че той се върнал от мъртвите, така де, след десетина години, и пак започнал да убива, обаче, такова, смалявал жертвите си или нещо такова, и ги пъхал в куклените къщи, дето правел.

Амбър се намръщи.

— Смалявал ги е?

— Голяма глупост, нали? Не само, че го изкараха, че се е върнал от мъртвите, ами че и хора смалявал, моля ти се. Както и да е, в училището има три къщи, в които, според приказките, имало от тези смалените жертви — макар че съвсем официално са си най-нормални куклени къщи и няма абсолютно нищо странно в тях. Понеже всяко училище си има по няколко къщи за кукли в огромни стъклени витрини точно до входната врата, нали така? Така де, точно тази част си е съвсем нормална. Нищо странно. Питайте който и да е от учителите — всички разправят, че историята е пълна измислица, обаче го казват по начин, дето те кара да си мислиш, че лъжат. Налагаше се да минаваме покрай тях всеки Божи ден. Не съм глупак. Знам защо са били там. То си беше послание, нали? Стойте в училище. Не надигайте глава. Не подлагайте на съмнение авторитетите. Или Дейкър Шанкс ще ви хване.

— Е, почти всички в училище нямаха нищо против, обаче аз и още един-двама други, дето ги видяхте преди малко, се уговорихме един ден и си рекохме „Ей, вече ни писна да ни взимат за глупаци“.

— И затова разрушихте къщичките.

Уолтър кимна.

— Стъпкахме две, докато не станаха на трески, преди да ни сгащят.

— И какво стана после?

— О, всички изтрещяха. Знаех, че в училище ще се разбеснеят и така нататък, обаче те заплашиха да ни изключат. Това беше луда работа. Единствената причина да не ни изгонят беше, че не искаха Департамента по образование да разбере за тъпанарските им истории. Обаче и всички останали, целият град се настрои срещу нас. Всички, освен старите хора. Те не разбираха каква е цялата тази шумотевица. Обаче нашите, някои братя и сестри даже, те просто… не знам защо го взеха толкоз на сериозно.

— Тогава ли те набиха?

— Аха — отвърна Уолтър без особена горчивина. — Посред бял ден. Трябваше да стоя цяло лято вкъщи след това. Хората в тоя град са откачени и всички боготворят онази мадама Медина.

— Коя?

— Хедър Медина. Тя е човекът, който спря Дейкър Шанкс да не може да убива повече хора. Според историята.

— Още ли живее тук някъде?

— А, да, живее на улица „Пайн“. Работи в библиотеката.

— С кестенява коса? — попита Майло. — Със сребрист кичур?

Уолтър кимна.

— Да, това е тя. Обаче дори не споменава името му, така че ви пожелавам успех с измъкването на каквато и да е информация от нея. Тя изглежда съвсем нормална, но и тя е откачалка, като останалите. Затова и мъжът ѝ я е напуснал — така съм чувал. Очакваха, че ще се хванем на тая история и всъщност побесняха като не стана. Стана ли достатъчно голям да мога да шофирам, изчезвам оттук. Може да не знам да пиша или да римувам, обаче ми сече пипето. По-умен съм от всеки в този град, всъщност.

— Определено изглежда така — каза Амбър. — Благодаря ти много за помощта.

— За нищо — отвърна хлапето. — Предполагам, че ще се погрижите за това?

Той вдигна пакетчето с понички, така че барманът да го види, а Амбър се усмихна.

— Разбира се, Уолтър. Ще се видим.

— Споко — отговори Уолтър и излезе.

Амбър плати поничките и се присъедини към Майло и Глен, докато те си обличаха якетата.

— Мислиш ли, че може да си върнеш позициите при библиотекарката? — попита Амбър.

— Не знам — призна Майло. — Жените сякаш бързо се учат около мен.

— Казах ти, че трябваше аз първи да говоря с нея.

Излязоха от кафенето и тръгнаха обратно към Чарджъра, където един набит човек в късните си шестдесет години стоеше и му се възхищаваше. Той им се усмихна кратко, докато наближаваха, а после Амбър забеляза звездата на ризата му и собствената ѝ усмивка избледня.

— Ето това е дяволски елегантен автомобил — каза мъжът. Мустакът му беше по-тъмен нюанс на сивото от косата му. — Един приятел имаше такава, когато бях млад. Светло златиста, така беше. Красота. Блъсна я съвсем наблизо оттук, караше твърде бързо и просто изгуби контрол. И толкоз. Слава Богу, нямаше други ранени, но приятелят ми… загина веднага. И оттогава, не знам, видя ли такава кола, си мисля само за… смърт.

Той се усмихна леко и вдигна рамене.

— Ето това е история с тъжен край — рече Майло.

— Нали? — човекът се усмихна, този път наистина, макар в усмивката да нямаше много дружелюбност. — Как сте, приятели? Казвам се Теодор Рузвелт, но се боя, че няма връзка с великия човек. Може да ми казвате Теди. И както може да прецените от звездата, аз съм шерифът на този край. Ако никой още не си е направил труда да ви каже — добре дошли в Спрингтън. А сега да споделите какво води такива приятни хора като вас в малкия ни град?

— Просто минаваме.

— А, този стар лаф. Просто минавате. Трудно е човек да завърже нови приятелства, когато всички просто минават, дали ви е минавало през ума това клише? Колекционирам ги аз — клишетата. Събирам ги, измислям ги и като свърша — ще ги сложа в една книга и някой ден ще я публикувам. Нищо претенциозно, нали разбирате? Ще я нарека „Мъдри слова“, или нещо толкова сърцераздирателно. Сантименталността продава.

— Това друго клише ли е?

Теди се усмихна.

— Май да. Но едва ли ще го включа в селекцията. Та, на семейно пътешествие ли сте?

— Точно това е, да — каза Майло.

— Вие и децата, на семейно пътуване. Жена ви не е ли с вас?

— Боя се, че вече не е сред нас.

— О, съжалявам да го чуя, господин Себастиан. Много съжалявам.

Въздухът застина около тях.

— Проверил сте регистрационния номер, а? — попита Майло.

— Едно от предимствата да бъдеш шериф — отвърна Теди. — Странно, в информацията за вас не фигурират данни за семейство.

Майло кимна.

— Децата са родени извън брачен съюз. Те много се смущават от това.

— Много — потвърди Глен.

— Децата ви не приличат много на вас — продължи Теди. — Освен това, както разбрах от определена библиотекарка на възраст, синът ви е ирландец — той напъха палци в гайките на колана си. — Хора като вас минават през града ни непрекъснато. О, и като казвам „хора като вас“, нямам предвид ирландци. Имам предвид сеирджии. Такива, които обичам да наричам хрътки. Чуват нещо за града ни, че сме имали сериен убиец и идват да ду̀шат, като си мислят колко е вълнуващо всичко, колко е забавно. Само че раните, които нанесе този човек, още не са се затворили, а това, че обикаляте и задавате нетактични въпроси, кара хората да настръхнат отново.

— Вината е моя — обади се Глен, отпуснал рамене. — Не съм му син, племенник съм му. И да, от Ирландия съм. Само че умирам. Не ми е останало много време.

— Така ли било?

— Така е. Дойдох да видя Америка преди… преди да си отида. И да, прав сте, аз помолих да дойдем в Спрингтън заради серийния убиец. Винаги съм се интересувал от такива неща. Нещо като нездраво любопитство, предполагам. Обаче никога не съм имал намерение да разстройвам някого, Шерифе. Наистина съжалявам.

— Как се казваш, синко?

— Глен, господине.

— Е, Глен, съжалявам да чуя за лошото ти здраве. От какво си болен, ако позволиш да попитам?

— Лупус.

Теди се намръщи.

— Фатално ли е?

— О, да — отвърна Глен. — Много.

— Сигурен ли си? Не мисля, че е фатално.

— Невинаги — бързо отговори Глен. — Ако се лекуваш, не е фатално, не. Рядко е с лош край. Но аз имам рядка форма на лупус, която е доста фатална.

— Глен, прощавай, че те питам подобно нещо, но ти знаеш ли какво е лупус? Един приятел е болен от лупус, един свещеник. Ставите му отичат, непрекъснато се обрива и дори косата му опада.

Глен кимна.

— Аз имам другия вид лупус.

— Този, който няма нито един от въпросните симптоми?

Глен загриза устната си.

— Имам чувството, че не ми вярвате.

Теди въздъхна.

— Не си много умен, синко, и няма проблем. Няма закон срещу това да си глупав. Както и няма закон срещу това да си хрътка, но ще се наложи да ви помоля да спрете да притеснявате хората с въпросите си — особено дъщеря ми.

— Дъщеря ви?

Теди кимна.

— Тя работи в библиотеката. Тя е библиотекарката, която не е възрастна.

— А — рече Майло. — Хедър ви се е обадила.

— Може да е споменала нещо по време на един от нашите разговори между баща и дъщеря.

— Значи сега ще ни изгоните от града?

Теди се засмя.

— Мисля, че няма да ми се наложи да правя нещо толкова драматично, нали? Точно обратното, всъщност. Става късно и понеже вие не сте оттук, бих желал да ви поканя да отседнете в нашия малък град.

— Много милосърдно от ваша страна.

— И за да ви спестя някой долар, ще дойдете да преспите при нас — при мен и съпругата ми. Предлагаме вкусна домашно приготвена храна. Добре ли звучи?

Майло погледна към Амбър и кимна.

— Разбира се — отговори. — Това би било страхотно.

— Отлично — засия Теди. — Ще ѝ кажа да подготви стаите. Тарифите ни за престой са доста конкурентни, само да знаете.