Демон шосе

26

Стигнаха Солт Лейк Сити на следващия ден. Глен оглеждаше планините със снежни шапки, които се издигаха отвъд проблясващите сгради като фона на някакъв ненормален филм за научна фантастика.

— Огромни са — промълви той. — Това ли са Скалистите планини?

— Аха — отвърна саркастично Амбър, — понеже всяка планина в Америка е Скалистите планини.

— Всъщност наистина е част от Скалистите планини — намеси се Майло, а Амбър помръкна. — Това там е веригата Уосач.

— Нямаме нищо подобно в Ирландия — каза Глен. — Така де, имаме си страхотни планини като Шугър Лоаф и Макгиликъдис рийкс и Пътят на великаните горе на север, обаче… те са по-малко планини и повече… скали. Близо ли сме до Гранд Каньон?

Амбър беше доста сигурна, че това го знае.

— Не — отговори с леко колебание в гласа.

Майло ѝ кимна и тя се отпусна.

Глен бързо изгуби интерес към планините и започна да се заглежда по улиците.

— Това място не изглежда толкова странно — каза той. — Като изключим забележително правите пътища, де. Какви каза, че са? Сциентолози?

— Мормони — каза Майло.

— Кои вярваха в извънземните?

— Сциентолозите — отговори Амбър.

— Щеше да ми хареса да съм сциентолог — продължи Глен, — но никога не съм бил добре с науките. Но едно ще кажа за тези мормони — обичат правите пътища, а? Съмнявам се сциентолозите да могат да строят толкова прави пътища като тези, предвид извънземните и всичко останало. Техните щяха да са много криви.

Амбър се намръщи.

— Че защо?

— Е, ами защото ще гледат нагоре през цялото време, нали? Или щяха да се опитват да си строят градовете покрай някакви извънземни символи, като знаците в нивите, сещате ли се? Щеше да е яко. Но нямаше да са прави, и щеше да е голям ужас да стигнеш от едно място на друго, ако всичките им пътища бяха кръгови. Мормоните са го направили както трябва, мисля. Прави линии. Ето така се прави. А кои са хората с брадите?

— Мюсюлмани?

— Не, брадите и смешните шапки, дето строят разни хамбари и такива работи.

— Амишите — обади се Амбър.

— А те къде управляват?

— Никъде. Имам предвид, имат си техните общества, но не строят градове и такива работи.

— Сигурно щяха да са по-известни, ако строяха градове.

— Аха. Ще им го спомена другия път.

Минути по-късно спряха от другата страна на един западнал бар с избелял знак отпред, на който се виждаше рисунка на стълбище. Пресякоха улицата и Майло бутна вратата. Беше колкото тихо, толкова и празно. По всичко изглеждаше, че никой не бе влизал вътре от години.

Майло не каза нищо, обаче, така че Амбър си държеше устата затворена, а Глен, както никога, не мелеше за нещо. Стигнаха до някакво стълбище и тръгнаха надолу.

След мигове вече бавно потъваха в усилващия се мрак, но все още не се чуваха музика или гласове, дрънчене на чаши или смях. Продължиха още надолу и по-надолу, и тъкмо когато Амбър реши, че няма накъде повече, дървените стълби се обърнаха на каменни и все така се точеха надолу.

Беше захладняло и мракът беше непрогледен. Стената, в която Амбър се отърка няколко пъти, беше каменна, като стълбите, студена, твърда и влажна. И после изведнъж нямаше повече и когато Амбър понечи да я докосне, ръката ѝ се придвижи много напред и тя едва не падна. Глен я сграбчи и я издърпа обратно.

Тримата спряха.

— Трябва да се върнем — каза тя, макар че гласът ѝ звучеше слаб и далечен, сякаш се намираха в грамадна пещера.

— Само още малко — настоя Майло. — Сложи ръка на рамото ми.

Тя го послуша, а Глен постави своята ръка върху нейната и така продължиха да се спускат.

Постепенно Амбър започна да забелязва, че мракът просветлява леко. После цвят. Червено. Размазано червено. Чу музика. И гласове.

До нея отново имаше стена. Виждаше я. Беше боядисана в тъмно жълто, почти златно и спираше студа. Пръстите ѝ минаха по старите флаери на стари певци и групи, а ноктите прескачаха по грапавините и дупките в хартията.

Стълбите отново бяха дървени, тъмно дърво, изтъркано от стъпване. Музиката беше бърза — пиано и тромпет, на каквато бяха танцували през 30-те и 40-те години. Таванът беше нисък и Майло и Глен трябваше да пазят главите си. Амбър — не. Държеше главата си високо вдигната, а очите — отворени, когато барът се разкри в своята цялост пред нея.

Беше претъпкано. Хората пиеха и пушеха, и си говореха, танцуваха и пееха. Самият бар заемаше централната част от помещението — туптящото сърце на заведението.

— Прекалено малка съм, за да съм тук — каза Амбър.

Глен изглеждаше притеснен.

— Май че и аз. А, не, виж — има и други деца, както спомена Майло.

Амбър преброи около шест деца, които се разхождаха наоколо.

— Позволено ли е въобще да се пуши в помещение с деца? — попита Глен. — Не съм сигурен, че трябва да правят това. Дори въобще не трябва да пушат. Не нарушават ли закона?

— Стойте зад мен и не се обаждайте — каза Майло и ги поведе към бара. Барманът беше едър човек, с брада от ключиците до под очите. Ръкавите на бялата му риза бяха навити над странно голите му ръце.

— Здрасти — поздрави Майло.

Мъжагата вдигна поглед към Майло, после към Глен и накрая към Амбър, колкото и да се опитваше тя де се скрие. Но вместо да я изгони или да ѝ поиска личната карта, рече:

— Три бири, значи. Седнете.

Глен засия и веднага се насочи към свободна маса. Майло вдигна рамене на Амбър и тя го последва до маса близо до далечната стена. Глен се намръщи и отиде при тях.

— Какво ѝ беше на моята маса? — попита. Майло не отговори.

Келнерката донесе питиетата им на поднос. Амбър беше сигурна, че вече не ги наричат келнерки, но нямаше никакъв шанс да се сети как им викат. Пък и келнерка много подхождаше на това място.

— Заповядайте — каза келнерката и сервира питиетата.

— Благодаря — отговори Майло и постави една банкнота на подноса. — Чудя се дали бихте могли да ни помогнете да намерим един човек. Нашият спътник…

— Приятел — намеси се Глен.

— … търси някого. Абигейл. Ако можете да ни я посочите, бакшишът ще е само за вас.

Келнерката се усмихна.

— О, няма нужда, господине. Абигейл вече ви откри.

Амбър се намръщи.

— Така ли?

Келнерката се отдалечи, а от тълпата се появи малко русо момиченце с красива рокличка.

— Здравейте.

— Здрасти — отвърна Амбър, като се опита да докара усмивка, която излезе доста объркана. — Как се казваш?

— Аз съм Абигейл — отговори момиченцето, също с усмивка. — Аз съм собственичката на бара.

Глен пребледня.

— Ти си Абигейл?

Майло се намръщи.

— Ти си собственичката?

— Аха — тя се изкиска. — Даа, всички гледат с този поглед, когато разберат. Много е смешен — тя отново се усмихна на Амбър. — Между другото, рогата ти ме размазват.

В гърдите на Амбър се надигна тревога и ръцете ѝ веднага се стрелнаха към главата. Никакви рога. Всичко си беше нормално.

Абигейл погледна Майло, с поглед, който виждаше много повече от видимото отвън, и отново се усмихна. Амбър се зачуди какво ли е видяла.

Накрая Абигейл загледа Глен.

— Носиш Знака на смъртта.

— Ъъ — измънка Глен.

— Тук си, за да ме убиеш, нали?

Глен преглътна тежко.

— Не?

Абигейл кимна.

— Така и предполагах.

— Съжалявам — рече Глен, — не знаех, че си… дете. Сега се чувствам гадно. Ама наистина, наистина гадно. Казаха ми, че си убивала хора. Оле-мале. Сега какво да правя.

— Мога да ти помогна, ако искаш — каза Абигейл.

Глен светна.

— Можеш ли да го махнеш?

— О, да — отвърна малкото момиченце. — Става доста лесно.

Тя наклони глава и хората около тях скочиха веднага, притиснаха главата на Глен в масата и опряха нож в гърлото на Амбър. Тя замръзна.

Някой беше опрял нож и в гърлото на Майло.

— Той наистина не ни е приятел — заяви той.

Те хванаха здраво ръката на Глен и я изпънаха на масата, а един грамаден мъжага се приближи с касапски сатър.

— Не! — изпищя Глен. — Не, не, моля ви!

— Не ставай глупав! — кикотеше се Абигейл. — Просто ще ти отреже част от ръката, няма да е цялата, все пак!

Студеното острие се впиваше все по дълбоко в гърлото на Амбър, сякаш нападателят ѝ знаеше колко силно иска да се преобрази в демон.

— Моля ви, не го правете — каза Глен, като се опитваше да звучи разумно. — Не знаех. Не знаех, че ти си Абигейл. Ако знаех, че си малко момиченце, щях да кажа „не“.

Мъжагата потупа няколко пъти сатъра в китката на Глен, за да се прицели добре и после го надигна високо над главата си.

Глен остави всички опити да се прави на разумен и започна отново да крещи.

— О, Боже, моля ви, не го правете, не отрязвайте ръката ми, тя ми трябва, аз не знаех, не знаех, старецът не ми каза нищо!

Абигейл вдигна пръст и мъжът със сатъра спря.

Тя се приближи към Глен.

— Какъв старец?

Глен изохка.

— Ами… старецът, който ми предаде Знака на смъртта. Той каза само, че е бил предназначен за някой, който заслужавал да умре. Каза, че си убивала хора. Много хора.

Абигейл нацупи устни.

— Попита ли го как се казва?

— Не — отговори Глен.

Абигейл вдигна рамене.

— Жалко — погледна към мъжагата със сатъра и тъкмо щеше да даде заповед, когато Глен продължи.

— Обаче беше със сива коса! И беше дребен! И испанец! И имаше голяма сива брада!

Абигейл се разсмя.

— Лаутаро Сото те е помолил да ме убиеш? Колко сладко! Той не е испанец, обаче, мексиканец е. Или беше. Сега е мъртъв, нали?

Глен кимна.

— Умря почти веднага, след като ми предаде Знака.

— Този винаги е бил голям хитрец — каза Абигейл. — Ей, момчета, сега вече можете да го пуснете.

Хората на Абигейл отпуснаха хватките. Мъжът със сатъра изглеждаше разочарован. Ножът, опрян в гърлото на Амбър, се махна и хората наоколо продължиха да си правят какво си правеха и преди това, сякаш случки като тази бяха ежедневие.

— Все още ли смяташ да отсечеш ръката ми? — попита кротко Глен.

Абигейл отново се разсмя.

— Не, глупчо! Всичко се промени! Това не е работа на враговете ми — оказа се Лаутаро, един от най-старите ми, най-скъпите ми, най-скоро отишлите си приятели.

— Значи… значи ще ме пуснеш?

— Абсолютно. Стига да предадеш Знака на смъртта на един друг човек.

Глен присви очи.

— Ама… ама аз мислех, че ще действа само на теб.

— Не, действа на всеки.

— Значи е можело да го предам сто пъти до сега? — попита Глен, повишавайки тона. — Ама защо никой не ми каза за това? Защо старецът си премълча?

— Лаутаро явно не е искал да го изхабиш върху някой случаен човек от улицата — обясни Абигейл. — Обаче този, на когото искам да предадеш Знака, наистина си го заслужава. Казва се Ралфи. Той е истински злодей, Глен, наистина. Той и брат му. Ралфи и Оси. Оле, какви гадняри са. И наркопласьори при това, и всички знаят, че са убивали хора заради пари. Те със сигурност са част от тази история — правеха всичко, което им нареждаше Лаутаро. Но гледай да убиеш Ралфи. Той е умният — тя замълча. — Да си призная, това не е кой знае какво.

— Те защо са искали да те убият? — попита Амбър.

Абигейл вдигна рамене.

— Защо някой иска да убие друг? Просто мисъл, която се появява изведнъж, нали? Нещата се случват, мислите ни спохождат. Те работеха за мен, преди хиляда години. После направиха една глупост, казаха неща, за които съжалиха после, но вече беше твърде късно. Отидоха и намериха Господ — сигурно е бил между възглавниците на дивана, аз вечно си губя там нещата, и се хванаха с Лаутаро. Той беше проповедник — преследваше ме години наред. Беше убеден, че съм пионка на Дявола, което е просто грубо. Лаутаро обаче беше от този тип, дето си обръщаше главата, щом станеше дума за Ралфи и Оси, които продават наркотици и убиват хора, обаче не спираше да вярва, че се бори в името на доброто, когато се отнасяше до мен. Явно заедно са стигнали до заключението, че би било добра идея да ме убият.

— А как тогава старецът се беше озовал в Ирландия? — попита Глен.

— Да дам ли разумно предположение? — каза Абигейл. — Сетили са се, че Знакът на смъртта е единственото нещо, което може да ме убие, но да изработиш такъв Знак не е като да бръкнеш в кутията със зърнена закуска и да извадиш пластмасова играчка, нали се сещаш? Нужна е истинска, реална работа. Лаутаро вероятно е познавал някого в Ирландия, който е имал умението да го изработи, така че е отишъл там, направили са Знака и Лаутаро е възнамерявал да го донесе в Америка. Само че е стар човек, а старите хора са крехки, а Знакът на смъртта те изтощава, може да те изхаби, ако си стар и уязвим — тя вдигна рамене. — Не са си направили добре сметките. Случва се. Тъй че, точно преди да умре, намира здрав, млад човек като теб, Глен, принуждава те да се съгласиш да го пренесеш през океана и да го използваш, за да ме убиеш. Да убиеш… мен.

Гласът на Абигейл стана студен и много тих.

После щастливата усмивка се върна на лицето ѝ.

— Но я̀ ни вижте сега! Хващаме им плана на тези гадняри и го обръщаме срещу тях! Колко ли ще се изненадат, когато се появиш на прага им, а, Глен? Представяш ли си израженията им?

— Аз… аз не знам дали мога да го направя — измънка Глен.

— Сам — не — намеси се Майло. — Но с наша помощ ще можеш. Ние ще се погрижим.

Глен примига.

— Наистина ли… бихте ли го направили за мен?

— Разбира се.

Глен се обърна към Абигейл с намръщена физиономия.

— Не мисля, че мога да се справя. Мислех, че ще мога, че ще го предам на теб, но… не мога. Преди няколко дни стрелях по един човек — един лош човек. За миг реших, че съм го убил. Беше кошмарно. Той беше сериен убиец, но пак се почувствах кошмарно. Съжалявам, просто не съм такъв. Но ти имаш много хора, които работят за теб, нали? Мога да предам Знака на някой от тях и той да убие приятеля ти вместо мен.

Абигейл поклати глава.

— Знакът може да се предаде само веднъж и толкова. Лаутаро Сото го е прехвърлил на теб. На когото го предадеш оттук насетне — умира. Никакви пропуски. Никакви изключения. И, както изглежда, Глен, не ти остава особено много време.

Глен погледна ръката си, към черната спирала, която се въртеше по-бързо.

— Знам.

— Но, за твой късмет, Ралфи и Оси не живеят много далече. Нали е голям късмет?

Глен се изправи, стиснал ръка.

— Трябва да тръгваме! Да тръгваме веднага!

— Седни, седни — каза Абигейл. — Не знам къде ще са толкова рано вечерта. Обаче знам къде ще бъдат по-късно.

— Не можем да чакаме толкова — възрази Глен.

— Разбира се, че можете. Ще останете тук, а аз ще се върна, когато узная нещо повече. Барът е пълен, а аз съм много заета дама. Наслаждавайте се на обстановката.

Тя им се усмихна още веднъж, залюля крачета от стола, скочи долу и се отдалечи.

Глен се поколеба, после седна отново на стола, а Майло се наведе към него.

— Приел си Знака на смъртта?

— Така ли? — отвърна Глен. — Аа, да, вярно. Да, старецът може и да е казал нещо за… ъ-ъ-ъ, какво беше? За да предадеш Знака на смъртта на друг човек, този човек трябва да пожелае да го приеме. Или нещо такова.

Амбър се вторачи в Глен.

— Ти каза, че са те нападнали.

Глен изглеждаше обиден.

— Така беше!

— Каза, че те е нападнало някакво същество.

Глен кимна.

— Или човек, подобен на същество, да.

— Моля? Какво? Какво е това човек, подобен на същество?

— Ами това е, така де, това е човек, който прилича на същество, не е ли очевидно? Като, сещаш се… като старец.

— Ти каза същество.

— Имах предвид старец.

— И ти прие Знака? — попита Майло.

— Аз не знаех какво е! — възрази Глен. — Излиза ми насреща от сенките някакъв старец и ме напада…

— Напада те?

— … или ми говори, или все тая, и казва, че ей сега ще умре, и дали ще занеса този Знак на смъртта до целта му — една ужасна личност на име Абигейл, която се крие в този бар в Америка… И аз какво трябваше да отговоря? Не?

— Да — каза Амбър. — Трябваше да отговориш „не“.

— Е, сега бих казал „не“ — отвърна Глен. — Очевидно, че бих отговорил „не“ сега. Сега вече съм наясно с фактите. Но тогава не бях. А той изглеждаше толкова невинен, че… напомняше ми малко за моя дядо.

— Ох, Боже мили.

— Какво? Дядо ми беше много важна фигура за израстването ми.

— И понеже ти е напомнял за ненавременно напусналия този свят твой дядо…

— О, не, дядо си е жив. Просто живее в Корк.

Амбър зяпна.

— Казал ти е да убиеш някого в Америка и ти си се съгласил.

— Дядо ли?

— Сото.

Глен замълча.

— Ами май се съгласих, да. Ама никога не бях ходил в Америка, пък винаги съм искал да отида. Изглеждаше ми като идеалната възможност.

— Ти — рече Майло — си невероятно глупав човек.

Глен се отпусна на стола си.

— Карай.

Амбър се изправи, а устата на Глен увисна.

— Изоставяте ли ме?

— Отивам до тоалетната.

— А. О. Давай.

Тя въздъхна и се отдалечи от масата. Намери тоалетната, която се оказа приятно чиста, а на връщане мина през дансинга. Забеляза Абигейл между двама якички служители да сочи към една жена, която правеше всичко възможно да избегне визуален контакт с нея. Охраната се приближи до жената, застанаха от двете ѝ страни и ѝ казаха няколко думи. Жената сковано поклати глава. Хората, с които говореше — приятелите ѝ, си взеха питиетата и се преместиха. Тя ги наблюдаваше с умоляващ поглед.

Охранителите я хванаха здраво под лактите и я поведоха към някакво помещение отзад. Леко я бутнаха през отворената врата, а тя веднага се обърна, опита се да се измъкне, да говори, но плачеше прекалено силно, за да може да свърже две думи.

Към Абигейл се присъединиха други деца. Начинът, по който се усмихваха, докарваше истински тръпки по гърба на Амбър. Шест от тях, шест красиви малки дечица вече крачеха към стаята. Охраната се отдръпна. Жената направи крачка назад и вдигна ръце, за да държи децата надалеч. Коленете ѝ поддадоха. Вече беше в истерия. Момченцата извадиха тънки ножове от джобовете си, а момиченцата — от чантичките си, после влязоха в стаята, жената започна да пищи и вратата се затвори.

Амбър побърза да се върне на масата.

— Децата са убийци — обяви тя, като прекъсна онова, което Глен казваше на Майло. — Децата — повтори. — Децата. Абигейл. Току-що ги видях как нападнаха една жена с ножове в ръце.

Глен се намръщи.

— Сериозно ли?

— Да, Глен. Сериозно.

— Те са истински убийци, това ли казваш? Съвсем реални убийци? — в мига, в който го каза, дойде паниката. — Трябва да се махнем оттук. Трябва да изчезваме. Нали? Кой ще е пръв? Не може да си тръгнем така, че да си проличи веднага.

— Никъде няма да ходим — отсече Майло.

— Ама не чу ли какво каза тя?

— Чакаме указанията на Абигейл. Какво прави тя тук в собствения си бар, си е само нейна работа. Няма нищо общо с нас.

— Не изглеждаш особено изненадан — каза Амбър на Майло. — За децата-убийци.

— Разбира се, че не — отвърна той. — Познах я в мига, в който я видях.

— Познаваш ли я?

— Чел съм за нея. Казва се Абигейл Гейтлинг. Избила е цялото си семейство, когато е била на осем. После са я пратили в някаква лудница, докато властите решат какво да я правят. Тя избягала и почукала на първата врата, която ѝ се изпречила. Намерили я на следващия ден, цялата в кръв.

Глен ахна.

— И тя е на свобода?

— Тя е мъртва — каза Майло. — Всичко това се е случило през 1932 г.

Амбър го зяпна. Глен заплака. Това като че ли развали момента.