Демон шосе

41

Пътуваха петнадесет часа.

Всеки километър, който изминаваха, отнемаше по нещо на Майло. Изглеждаше измъчен. Изглеждаше отслабнал. Амбър си мълчеше. Глен спеше. Имаше моменти, в които дишането му беше толкова слабо, че го мислеха за умрял. Тя не каза дума и за това. Интересуваше я само да се махне колкото се може по-далеч от Каскейд Фолс. Спираха четири пъти за петнадесетте часа. Успя да почисти лицето си и да се преоблече, да намери слънчевите си очила и да пишка два пъти и толкова. Никакво време за повече. Никакво време за губене.

Когато стигнаха до Национален парк „Дет вали“, вече беше минало обяд, а слънцето на Невада беше безпощадно нещо. Асфалтът се простираше по-надалеч, отколкото можеше да види Амбър и беше по-равен, отколкото тя можеше да проумее. Жегата се надигаше на плътни и мътни вълни, които искряха и блестяха, но в Чарджъра си беше хладно. Климатикът никога не беше пуснат, но в Чарджъра винаги беше прохладно.

— Колко още до Колорадо? — попита тя.

— Няма да ходим в Колорадо — отвърна Майло.

Амбър се намръщи.

— Какво?

— Родителите ти очакват да побегнем директно към следващата ни цел, сега като знаем, че са точно зад нас. Но ние ще усучем малко пътя. Те бързат, не ние. Нека ни изпреварят. Нямаме срок.

Амбър си премълча по този въпрос. Караха, а тя седеше. Тялото ѝ не помръдваше, но в главата ѝ беше вихрушка. В главата ѝ се разгаряха вътрешни спорове. До този момент, единствената малка тайна, която пазеше от Майло, не изглеждаше кой знае какъв проблем. Беше от нещата, които планираше да му каже щом приключи всичко, нещо, за което очакваше той да надигне вежда и може би да поклати глава с леко раздразнение. Само че събитията от последните дни бяха прояснили възгледите ѝ. Вече виждаше, че такива дребни подробности имат сериозни последици. Вече разбираше, че не разполага с лукса да пази тайни.

— Ами ако имахме срок? — попита меко тя.

— Моля? — каза Майло.

Тя свали слънчевите си очила. Той си остави своите.

— Каза, че родителите ми са тези, които бързат, не ние. Каза, че нямаме краен срок. Но какво, ако имахме?

Майло ѝ хвърли един поглед.

— Има ли нещо, което не ми казваш, Амбър?

Тя отклони очи.

— Аз… Ами сега звучи тъпо, но не исках да мислиш, че съм глупачка.

Чарджърът намали.

— За какво говориш?

— Тъкмо се бяхме запознали — продължи Амбър. — Не те познавах, не познавах Едгар. Дадохте ми всичките там инструкции какво да не правя, когато говоря със Сияйния демон и аз ги следвах, всичките ги спазих. Обаче когато той заговори за краен срок…

Майло така внезапно натисна спирачката, че тя извика, а Глен се плъзна от седалката и падна на пода.

Когато заговори, гласът на Майло беше не повече от шепот.

— На какво се съгласи?

Тя се поколеба, после свали гривните и му показа китката си.

Той се намръщи.

— Число?

— Обратно броене.

— Какво, по дяволите? — вдигна глас той. Вътре в Чарджъра прозвуча като викане. — Защо не ми каза? Защо, по дяволите, не ми го каза?

— Съжалявам — отвърна тя. — Просто…

— Защо го скри от мен? Наясно си още от Маями, а ми го казваш чак сега? Защо? Не си искала да те мисля за глупачка? — нещо се случваше зад слънчевите му очила, сякаш очите му светеха. — Добра работа, Амбър, понеже сега вече знам със сигурност, че си глупачка.

Изведнъж колата ѝ се стори страшно малка. Претъпкана. Хладният въздух боцкаше лицето ѝ и пролазваше под яката.

Амбър отвори рязко вратата и изскочи в жегата. Закрачи по напуканата и суха земя със скована походка, стиснала решително ръце от двете страни на тялото си, а изпод обувките ѝ летяха камъчета. Отново се замисли за родителите си, ускори крачка, но мислите пак я настигаха. Впусна се в бяг, а сълзите замъгляваха погледа ѝ. Когато не ѝ остана въздух, се преобрази и продължи да бяга. В демонската си форма можеше да тича до края на света. В демонската си форма изобщо нямаше нужда да плаче.

Сама се изненада от разтърсващото ридание, което излезе от гърлото ѝ, спъна се и падна на колене. Сълзите капеха на земята, а земята жадно ги поемаше. Дори демонската форма не можеше да я защити.

Опита се да стане, но не успя. Залюля се назад и тупна по дупе. Очите ѝ се съсредоточиха в една точка в земята и не се откъсваха. Трябваше ѝ известно време да проумее, че фигурата, която наблюдава, е собствената ѝ сянка. От странната сбита форма на тази сянка, рогата ѝ изглеждаха като ушите на Мики Маус, само че по-тънки и по-заострени. Тя реши, че ако Мики Маус беше демонска сянка, това щеше да е точно копие.

Уолтър С. Брайънт, хлапето от Спрингтън, искаше да отиде в Дисни Уърлд. Тя се зачуди дали някога ще успее да го направи. Помисли си, че има силна вероятност да успее. Поне Спрингтън още беше на крака. А колко му оставаше на Каскейд Фолс, преди вампирите да го пресушат? Чудеше се дали ще се надигне от мъртвите, като повечето от жертвите си, но прецени, че е малко вероятно. Каквото и да станеше занапред, това нямаше вече да бъде Каскейд Фолс, както тази сянка не беше Амбър.

Тя си върна нормалния вид. И веднага започна да се поти. Слънцето изгаряше скалпа ѝ. Ако останеше тук, слънцето щеше да я изпържи до последния сантиметър, беше убедена в това. Щеше да я изпържи до пълно изчезване. Да ѝ изсмуче и последните течности. Може би щеше да заприлича накрая на Варга, в последните мигове преди да рухне. Още беше омазана с кръвта му. Беше се набила в косата ѝ. Имаше нужда от сериозен душ, преди да се освободи от него. Имаше нужда да промие и устата си. Все още усещаше вкуса на кръвта.

Изправи се и погледна към пътя. Беше пробягала сериозно разстояние. Очите ѝ вече бяха изсъхнали и тя се върна в Чарджъра. Майло излезе, когато я видя да се приближава и я погледна над капака на колата. Свали очилата си и се наложи да присвие очи, заради светлината. Погледът му беше изморен, но съвсем нормален.

— Извинявай — каза той.

— Не, прав беше. Държах се глупаво.

— Имаш право на глупост. Намираш се в изключителна ситуация. Няма правилен начин за справяне с нея.

— И все пак трябваше да ти кажа.

— Колко време ти остава?

Тя погледна към китката си.

— Двеста и четиридесет часа.

— Десет дни — обобщи Майло. — Петнайсет часа ни трябват до Колорадо. Ако Джейкъб Бъкстън ни каже къде точно се намира баща му, няма да имаме проблем.

— Добре ли си? — попита тя.

— Какво имаш предвид?

— Не изглеждаш добре. Изглеждаш болен. А очите ти…

— Добре съм — прекъсна я той.

— Надвишили сме сериозно правилото за осемте часа шофиране. Нека аз да карам.

Той поклати глава.

— Мога да продължа. Не съм уморен. И освен това е осем часа на ден средно — забрави ли? Мога да се справя с малко повече.

— Вече пътуваме двойно повече.

— Ще се справя, Амбър. Освен това, имаме краен срок. А сега влизай вътре.

Тя се поколеба, но той вече беше зад волана. Плъзна се на седалката си и се закопча, а Чарджърът захвана да изяжда безкрайния път, а асфалтът изчезваше под гумите му.